От Съединените щати и Русия, с помощта на анализатори, се прокарва една и съща идея – за българско участие в атентата

След като изтъркахме от повтаряне фразата „България вече не е същата”,

тази седмица ни даде съмнителната историческа привилегия да преживеем деня, в който в страната ни наистина нещо се случи и след една бомба тя вече наистина няма как да е същата.

За по-малко от 48 часа

кървав атентат ни извади от списъка на „спокойните” дестинации, Европейската комисия премина към политически, тоест – далеч по-сериозни критики към управлението, опозицията внесе поредно искане за вот на недоверие, а премиерът - странно смълчан след взрива на „Сарафово”, окончателно си изпусна нервите и заяви, че депутатите, които искат да знаят има ли правителството антикризисна програма, можели да почакат „до вторник”. Но

времето за чакане май свърши.

В сряда тази седмица най-чаканото събитие беше поредният доклад на Еврокомисията, който щеше да оцени не само изминалата година, а и целия ни период на еврочленство. В очакване на не дотам добрите вести ни засипаха с новини за арести и отчети на МВР, но някой май се беше молил за отвличане на вниманието прекалено горещо и потвърди тезата, че най-много се плаче над изпълнените молитви. Защото сряда тази седмица ще запомним не с доклада, а с бомбата на бургаското летище, жертвите и въпросите. Най-важният – кой поръча атентата, ще отговори на следващите – какво не сме направили както трябва, направил ли е някой нещо, което не трябва и какво да предвидим в следващата си стратегия за национална сигурност. Съпътстващите теми също не са малко и вече изплуват с разсейването на пушека – защо, например, думата „атентат”

беше спомената първо от посланика на Израел.

Защо няколко часа по-късно имаше позиция на Белия дом, качена в сайта им, а българските институции мълчаха. На страницата на МВР мълчанието продължи дори и на следващия ден – след многобройните призиви да се съобщава информация за вероятния атентатор, показан на сайта им. И ако си мислите, че кадрите на атентатора са били първото, което се показваше на сайта – опитайте пак. Намирането на кадрите беше само по себе си детективска дейност, а първата новина на първа страница беше бравурният отчет на министър Цветанов за успехите в борбата с престъпността. Последваха серия натъртвания, че това, което се случва на българска територия и което

причини смъртта и на български гражданин,

не е удар, насочен срещу България. Вероятно за такъв се приема само атака по „Дондуков”, особено ако съдим по реакциите към смъртта на Мустафа Кьосов. Докато в Израел погребваха петте жертви на атентата с почести, съболезнования към семейството на българина отправиха бургаският кмет и здравният министър, главният мюфтия и външното министерство на Турция. Нашите първи мъже не се сетиха. Другите варианти са – или пресслужбите им изведнъж да са изпаднали в скромност и да са ни спестили информацията, което би било невероятно, или пък някой им е подсказал, че това е идеалната изкупителна жертва, ако разследването зацикли. Ако ви звучи прекалено цинично, сетете се, че една от първите реакции на министър-председателя след взрива в Бургас беше следната реплика: "България има прекрасна външна политика към арабския свят, като изключим това, че

завчера бих арабските посланици на футбол."

След което имаше призив към медиите да не акцентират чак толкова върху "евентуални терористични атаки". Разбира се, цинизмът към жертвите в Бургас не е целенасочен, по същия начин говореше премиерът и докато светът броеше жертвите в „Домодедово” – тогава пък имаше призив да сме спокойни, защото „арабският свят прави бизнес в България – на всеки ъгъл има дюнер”. Но сега, когато вече е безпощадно ясно, че дипломация не се прави нито с дюнери, нито с ритнитопковщина, може би е време за истински специалисти и истинска стратегия за националната сигурност. Защото в момента една съвсем не пълна подборка на

версиите за станалото на „Сарафово”

изглежда така: виновни са „Ал Кайда”, „Хизбула”, сирийски, турски или чеченски бойци; това е ислямски тероризъм, криминално деяние, икономически удар върху туризма; намесени са годишнината на атентата в Аржентина и годишнината от раждането на Левски; това е вътрешна работа на израелските служби, американски удар в стил „11 септември”, нашенски опит за налагане на диктатура и забрана на „патриотичните партии”. Уточняването не е само въпрос на разследване след това, но и на информация преди това. Ние обаче я нямаме, защото отдавна съсипахме системата за получаването й и я заменихме с хора, които ползват СРС-та, за да следат жените си, любовниците си и бизнес конкуренцията си. Ако ви се струва пресилено – сетете се за арестуваните ден преди атентата полицаи – прибраха ги заради изнудване на бизнесдама, а местоработата им беше ГДБОП. Не помага и това, че

имаме най-много полицаи

на глава от населението в Евросъюза – часове след взрива, при повторното отваряне на летището, сред туристите свободно се движеха външни лица, а охраняващите полицаи се питаха:
"Нали щяхме да правим кордон". А докато министърът на вътрешните работи беше в Бургас и обещаваше повишена сигурност, въоръжен мъж обра пощенски клон. По това време вече се бяха очертали и основните линии на разследване. Израел настоява, че вината е на Иран или, в краен случай, на „Хизбула”, но с подкрепата на Иран. Повечето експерти залагат на връзката със Сирия, докато от Съединените щати и Русия, с помощта на анализатори, се прокарва една и съща идея – за българско участие в атентата. Анонимният американски „високопоставен чиновник”, цитиран от „Ню Йорк Таймс" залага на

„член на българското крило на Хизбула”,

докато Артьом Улунян твърди, че “в самата България има сили, недоволни от развитието на ситуацията в страната”. Българските версии не са известни. След като обеща да има новини на третия ден, вътрешният министър закъсня с повече от час за насрочената от самия него пресконференция, съобщи, че вече има „над 100 чувала с доказателствен материал”. Тепърва ще става ясно откъде и какви са фалшивите документи на атенатора и най-вече кой и с какви материали е сглобил бомбата. Защото за мъртвите това вече е без значение, но за държавата не е все едно дали става въпрос за събудена терористична клетка или за местни бомбаджии, продали труд и материали, както са правили неведнъж

за поредицата неразкрити поръчкови взривявания.

Но министър Цветанов не отговори на нито един въпрос. А два от тях са особено важни – защо няма адекватни мерки за сигурност и каква е причината точно България да бъде избрана за място на поредния атентат – защото нямаме адекватни мерки за сигурност или защото някой „горе” някъде е постъпил неправилно. И обясненията, че камикадзетата са неуловими и „защо не” да не го направят и в България, след като го правят по цял свят, не е точният отговор. Освен ако не искаме да се окажем

в положението на капитан Флум*.

Освен атентата в Бургас, въпроси останаха и след заседанието на Висшия съдебен съвет. Свикано заради „натовареността”, то трябваше да легитимира уволнението на Мирослава Тодорова и никой не чу предупреждението на главния прокурор Борис Велчев: „Ще изглеждаме зле и идиотски, каквото и да направим.” Допълнителна издънка направи правосъдният министър Диана Ковачева – не само с постоянната смяна на мнение, но и с пресконференцията по "актуални въпроси", на която бяха поканени само чуждестранните медии, която беше отложена два пъти, а накрая – отменена до „представянето на доклада” на еврокомисията. Спорът извади наяве и ревността, която явно изпитва вътрешният министър спрямо президента и двамата размениха задочни обвинения в „незапознатост” с проблема.

Накриво тръгна и фитилът на друга бомба,

с която трябваше да се отвличаме от доклада – арестът на депутата Димитър Аврамов. Уличен в търговия с влияние, член на управляващата партия, безмилостно изхвърлен от нея и оставен на правосъдието – на първо четене прозвуча като „почистване на къщичката”. Докато изнудваният не намеси в схемата и името на юридическата опора на ГЕРБ Искра Фидосова, а от биографията на депутата стана ясно, че той вече е хващан веднъж да бърка в кацата по същия начин, та въпросът е дали пък не е бил взет именно заради уменията си. Колкото до обясненията, че денят на ареста няма нищо общо с евродоклада, те бяха същите и за отчета на МВР-успехите.

И също толкова правдоподобни.

Министър Цветанов отчете разбиването на 660 организирани престъпни групи от 2009-та насам, а „с обединяването през тази година на дирекциите на Криминална и Охранителна полиция, правителството е изпълнило на сто процента предизборните си обещания за сектора "сигурност". Ден след това в резюме евродокладът каза - България има сериозен проблем с организираната престъпност. На което Цветанов отговори: "Докладът е обективен и отчита реалното състояние на държавата и положителните усилия на правителството в последните години". Опозицията на свой ред го обяви за „убийствен”. Всъщност най-сериозната промяна в този доклад е преминаването от конкретни цифри за отделни прегрешения към фазата на политическите констатации за състоянието на държавата и властта. За запознатите с евробюрокрацията това пък е знак, че с темата вече се занимават на най-високо ниво и

времето ни за промяна изтича.

Иначе няма как да си обясним, че еврокомисията пише: "Годишният оборот на 12-те най-влиятелни криминални структури е 1.8 млрд. евро.Те упражняват значително влияние върху българската икономика, което ограничава конкуренцията и чуждите инвестиции и осигурява платформа за влияние върху политическите процеси и държавните институции". Или, преведено на български – „мафията си е купила държава”. Европа настоява това да се промени, макар че от изводите на доклада не лъха оптимизъм: "Все още липсва насока на политиката, което възпира напредъка". На всичко това премиерът Борисов отговори с констатацията, че „правителството има политическата воля да изпълни препоръките в доклада” и обеща, че „новоприетото законодателство ще доведе до реални резултати”. През същия ден на редовното заседние на Министерския съвет, поне според стенограмата, е трудно да се разбере, че изобщо е излизал подобен доклад – една от основните теми са

жалбите на културния министър,

че всички големи музеи искат от България да им гостува със златните си съкровища, а към вампирите никой не проявявал интерес. Коментарът на премиера е „спряхме да говорим за полиция, само за култура”. Бомбата на „Сарафово” промени това за премиера, но не беше достатъчен довод за опозицията, която на следващия ден внесе искането си за вот на недоверие към кабинета с мотив "провал на правителството в областта на правосъдието и вътрешните работи”. В последвалия ден за парламентарен контрол премиерът вече беше преминал в режим на директно неуважение към върховния орган в държавата и на въпросите как правителството смята да противодейства на ефектите от гръцката криза, просто отказа за отговаря - "Не виждам смисъл да го говорим, тъй като във вторник може вече да има друго правителство и вие ще го решите.” Само не разбрахме

дали ни плаши, или обещава...

Сериозна издънка записа тази седмица и президентството – в интернет беше публикувана Национална стратегия на Република България за интегриране на ромите (2012 - 2020). Файлът беше с недвусмисленото наименование "13.NationalStrategyIntegrateMangali.pdf". Разбира се, веднага щом интернет гръмна, скандалният документ беше блокиран и администрацията обеща разследване и наказания, макар че най-скандалното в случая не е просташката дума „мангали”, а фактът, че имаме поне 24 такива стратегии за ромска интеграция и нито един интергриран по тях. Варненци тази седмица станаха за смях – при чудното състояние на градската инфраструктура Русе ни изпревари – там са прекръстили една от улиците си от „Адмирал Рождественски" на „Кметска гордост". Така са отдали почит на усилията на администрацията да поддържа дупките по нея. Всъщност във Варна ще е трудно да изберим улица, може би е време

да се замислим за името на целия град.

През седмицата нямаше ден, в който някой квартал да не е на сухо. Авариите вече са ежедневие, което не е чудно, защото от 20 години се говори, че тръбите са стари и ни чакат аварии. По-страшното е, че при тази организация и следващите 20 ще прекараме пак в приказки и безводие. Засега общината се сеща на ВиК дружеството само за да си поиска неизплатените дивиденти. Изобщо, в общинската хазна явно е настанало голямо нямане, защото тази седмица администрацията иззема наред дружества и собственост от Общинския съвет. След скандала със Синята зона и популистките изказвания на кмета Йорданов, че варненци са твърде бедни, за да им се въвежда още един данък, тези дни стана ясно, че "Паркинги и гаражи" ще минава на подчинение на кмета, ще прави Синя зона, а с парите от нея ще ремонтира улиците. После

от касичката на съвета към кметската

бяха пренасочени постъпленията от общинската фирма „Стопанска и спомагателна дейност” - тя се закрива и детското хранене се поеме от общинско предприятие на подчинение на кмета. За финал на седмицата Дворецът на културата и спорта загуби един от малкото си източници на приходи – Летния театър. Той се дава за стопанисване на образуванието ТМПЦ с цел „по-добро менажиране”. Можем само да разчитаме на посъбуденото вече чувство на варненци, за да няма експерименти с това чудесно място. Вече се чуха гласове, че в комисията, взела решението, не знаели какво причиняват на общинското дружество ДКС. Всъщност, много по-вероятно е някои чудесно да знаят какво правят и вече да са готови и със следващо решение за златното място, на което е Дворецът. Пак в комисиите вдигнаха и сумите, които всички общински дружества дължат като дивидент, макар че част от тях още в началото на годината бяха пратили искания за намаляване на задълженията, за да имат пари за инвестиции. А в „Градски транспорт” са на път

да си издирват новите бордоваци с обява,

след като двамата избраници на съвета така и не са се появили в дружеството. Тази седмица обаче варненци доживяхме и малко чудо – след похарчени 750 хиляди лева /два пъти повече от разчетите/, след гръмките обяснения, че това е едва ли не най-важният инфраструктурен проект на 2011, след предварителните предупреждения и последвалите задръствания, кметът Йорданов нарече „неудачно” кръговото движение на „Почивка”. Разбира се, за ревизия на движението или на похарчените пари и дума не става - „Няма курортен град без задръствания“, заяви Йорданов, явно смятайки, че задръстванията по курортите са природно бедствие. Колегата на Йорданов от Димитровград – Иво Димов, тази седмица

изгоря като поредната „калинка” –

в анкета пред Парламента той посочил, че е вишист и дори е приложил незаверено копие от диплома. След хвалбите му е предизвикана проверка и така станало ясно, че висшето му е само мечта. Друг кандидат за незаслужена диплома – Лъчезар Иванов, си намери самоотвержен защитник. След като миналата седмица Лъчо Мозъка беше обвинен, че участва не само в измислен конкурс за доцент, но го прави и с крадени трудове, тия дни ректорът на „Медицински университет" професор Ваньо Митев заяви, че „става въпрос за техническа грешка”, защото документите ги подал не лично Иванов, а негов сътрудник. В парламента тази седмица проявиха малко здрав разум и отказаха на здравната министърка да вържат сделките с имущество към плащането на здравни осигуровки. Дойде ред и на поредните промени в изборното законодателство. Като резултат за регистрацията на партия

вече е необходим по-голям файтон хора –

поне хиляда учредители и поне пет хиляди членове. Вероятно като подготовка за бъдещите процеси в следващия парламент, ГЕРБ реши, че субсидията вече няма да следва депутата–изменник, а ще остава в партийната каса. Прокара се път и на поправката анти-Кунева, така че сега социолозите пак ще трябва да наместват прогнозите. Междувременно се роди още един претендент за властта - социалдемократическа партия „Свободен народ". В нея съжителстват бившият съпартиец на Петър Дертлиев - Теодор Дечев, и подсъдимият по делото „Октопод" Марчело Джотолов. Но вероятно по-бързо ще набере членска маса идеята на ловешкия инженер Иван Първанов – той не мисли, че ще има проблем да намери пет хиляди души, които отдавна се чувстват лишени от самочувствие и перспектива, усещат се клошарите на Европа, но още не са се предали. И ще основе Партия на клошарите.


* ”Капитан Флум бе преследван от натрапчивата мисъл, че някоя нощ вождът Бял Полуовес ще се приближи на пръсти до леглото му, когато той е заспал дълбоко, и ще му пререже гърлото от едното ухо до другото. ...
— Защо? — успя да изграчи най-после капитан Флум.
— А защо не? — бе отговорът на вожда Бял Полуовес.”
Джоузеф Хелър, „Параграф 22”