Наистина не можех да издъня нацията - заради преводачката, заради двете китайки, заради милиардите китайци, заради България! В този момент да бяха поискали - и без въже щях да скоча! Гордеех се, че съм българин.

Решението да скоча с бънджи от моста (а не както се шегувах напоследък - от безплатната страна)

ми дойде като импулс преди няколко дни.
Не ми беше нужно дори да го обмислям - взех го и толкова - нещо доста нетипично за мен, но в случая интуицията ми не ме подведе :)
Цял ден бях по задачи, прибрах се, хвърлих ризата и чантата, облякох една тениска и се метнахме на колата. Двама. Нямаше нужда от повече хора - правех го за себе си, не заради атракцията, макар че така се получи... Дори и сам да бях - пак щях да отида :)
Както и да е - спряхме в началото на моста и продължихме пеша... Да вървиш пеша по моста е малко странно усещане, което не бях изпитвал от нощите, когато връщайки се с голяма компания от дискотека, просто си ни беше удоволствие да го минаваме :)Вървяхме и колкото повече наближавах, толкова повече нещо ми говореше отвътре, че заради един импулс, правя глупост:) Гледал съм достатъчно клипове с инциденти... Ами ако се скъса ластикът... Ами ако е дълъг с един метър повече, отколкото е високо... Ами ако се увие около врата ми като се връщам нагоре... Ами ако, като скоча, взема, че осъществя близка среща от третия вид с конструкцията под парапета... Ако... ако... ако... Разумът обаче е едно, инстинктът - друго, а решението беше вече взето :) Скачам...
Та вървяхме си ние - и дотолкова бях решен, че се ядосах на китайците, които вървяха пред нас, че ще трябва да ги чакам всичките да се изредят...
Ситуацията се оказа малко по-различна, но ще стигна и до това...
Жега и доста силен вятър... Абе направо си духаше, като фолкпевица на футболист...
Спрях се пред сенника, който си бяха направили от клуба, и без много приказки от устата ми излезе "Ще скачаме ли ?" :)
Бяха две момчета и едно момиче (което впоследствие се оказа преводачка или нещо такова)... Едното се усмихна леко и каза "Ние не, но ти ако искаш - да действаме":) В този момент китайците, които стояха малко настрани и снимаха пейзажа от 52 м височина се приближиха и единият от тях ме заговори. Оказа се, че са от някаква китайска телевизия и искат да снимат скока. "Е тук вече се издъних" ми мина между ушите... Ами ако както си снимат, взема че се откажа... Ще издъня нацията, Левски, Хаджи Димитър и т.н. Такава отговорност и тежест ми легнаха на плещите, че имах чувството, че моста ще се срути и на въпроса "Колко тежиш?" може би трябваше да сложа една нула след килограмите ми... А така хубаво си бях решил да си дойда, да скоча и да се прибера мирно, кротко и тихо :)В един момент се оказа, че дори и в най-силните си моменти не съм мечтал за толкова многобройна публика... Да те гледат милиард и половина, плюс-минус няколкостотин милиона човека - ББ направо би се пукнал от яд с неговите мизерни интервюта по българските телевизии с няколкостотин хиляди зрители ;)
Почнаха да ме разпитват - как и кога  съм решил да скоча (импулс преди около седмица), колко време ми е трябвало да го обмислям (около 3 секунди, плюс-минус две), какво мисля в момента (мислех с,и че дори не мога да мисля в момента от различни емоции, ама не им го казах), страх ли ме е (честно - може би трябваше да ме е страх, но не ме беше), разрешавам ли им да ме снимат за тяхната телевизия и за още някакъв туристически канал ("Only if I jump... If I don't - please delete the video":) ) и в общи линии такива неща... Абе просто нямаше начин да не скоча вече... До последно си мислех, че ще реша на парапета, но вече нямаше начин - наистина не можех да издъня нацията - заради преводачката, заради двете китайки, заради милиардите китайци, заради България! В този момент да бяха поискали - и без въже щях да скоча (все пак добре, че не ми предложиха )! Гордеех се, че съм българин :D
Дадох си интервюто и влязох под навеса. Попълних декларацията, че скачам доброволно (то вече не можеше да се нарече така, но нищо), обаче издънка... Поредната...
Преди да изляза си забравих цигарите - е нямаше как - лош късмет, ама се върнах... После взех, че се спънах на моста  и за малко да се пльосна върху уличното платно...
И накрая за капак - химикалката, с която трябваше да попълня декларацията, спря да пише... В този момент си казах - остана да скоча и някоя черна котка да ми пресече пътя и съвсем ще я втасам... Добре, че летящите черни котки все пак са рядкост и поне това ми се размина... Не ми се разминаха обаче три корабчета с туристи, които минаваха точно, когато скочих, ама поне си поприказвах и с тях докато висях под моста... Малко ме хвана яд, че не бяха отпуснали повече ластика, да шляпна някоя рускиня по дупето ;)
Та - подписах декларацията и почна омотаването с колани... През кръста, през глезените,  през други места - направо като Конан Варварина, само мечът и мацката ми липсваха...
В главата ми звучеше "Final Countdown" на Europe, аз си попълвах името, адреса, завещанието и накрая подписа...
Тръгнах на най-опасната и желана среща в живота ми - тази с ластика, който щеше да ми осъществи мечтата:) Закачиха ме... Последни напътствия от момчетата от клуба и думи към братския китайски народ...
Допрях ръце до перилата и не знам защо - за повече драматизъм може би, се обърнах, махнах с ръка и казах "I quit"... Китайците ме изгледаха разочаровано, останалите се ухилиха, аз също вътрешно, пак махнах с ръка, обърнах се... и...
Застанах отново  до парапета и подложих единия си крак... Повдигнах се и застанах на колене... Пред мен - ... Нищо... Нямаше асфалт, нямаше теракот, паркет, трева, сгурия, само 52 метра празно пространство... В този момент бях готов да се влюбя дори в изпочупените италиански плочки на центъра около шадраваните...
Изправих се... В главата ми каша... С едната ръка се придържах за лебедката, а в главата ми се опитвах да се хвана за нещо...
Всичко се беше изпарило... Освен мисълта, че ако седя още няколко секунди прав и ще размисля... Нещо, което не можех да си позволя. Пуснах се... А как духаше... Затворих за секунда очи... Преброих до едно... Отворих ги - погледнах напред, разперих ръце, като Икар преди да се разбие на земята и скочих...
Първата част от секундата - нищо... Единствено гравитация и някаква безумна мисъл да се върна обратно... Обаче мисълта ме изпревари, падна пред мен и се удави... Остана чувството, че летя, макар и като камък към водата, приближаваща се с интересна скорост пред погледа ми...
Точно в този момент съвсем буквално - просто нямаше нищо около мен... Сякаш светът не съществуваше, а само това пропадане... Падаш и подсъзнателно целият ти досегашен житейски опит крещи, че трябва да стъпиш на нещо... Да, ама не :) Просто падаш и... се кефиш :)Поне аз се кефех... Както много време не бях... Не е нещо особено - има и по-екстремни преживявания сигурно (като да си закачиш една табела на врата "циганите на сапун" и да идеш в Максуда - за неварненци - това не е квартала на богатите) , но с чиста съвест мога да кажа, че удоволствието си заслужаваше всяка секунда усещания преди това. Падах... Не броих, но може би около 2-3-4 секунди... Вятър, нъта и той ме удари в петите и ме изстреля обратно нагоре... Отново пропадане, но доста по-меко...
В първия момент - противно на всякаква логика, очаквах, че ще си върна равновесието и всичко. Не се получи - останах си с главата надолу... Корабчетата с туристите минаваха точно под мен... Снимаха си хората, махаха, викаха - помахах им и аз... Така де - да видят, че не съм сдал багажа от страх, а пък и с извинение - нищо не потече от мен, освен може би няколко капки адреналин, от който преливах в момента...
От вятъра или от какво, обаче започнах да се въртя като пумпал... Буквално с доста висока скорост... Мятане насам-натам, съчетано с въртене... Направо бях готов за космонавт (макар че нито косми имаше около мен, нито нафта) в този момент...
По едно време усетих нещо в краката ми - погледнах нагоре и видях шамандурата, на която беше закачено въжето с което щяха да ме изтеглят... Задържах я с крака за малко, защото не ми се щеше да се връщам, но след няколко секунди я пуснах и спрях да я усещам в краката си. Помислих си - отиде - сега остана и да не мога да се закача и да си вися и люлея, докато ми писне, откопчея карабинката и цопна във водата...Все пак се закачих, последва леко дръпване и лека-полека се изправих в нещо като седнало положение... Е сега си беше второто удоволствие - да си седиш удобно, докато под краката ти водата се отдалечава, рускините от корабчетата ти се усмихват, децата се кефят, водата блести, а мостът се кани да те удари отгоре :)Приближих се и се отблъснах леко от него, макарата ме дърпаше, стигнах перилата, хвърлих един прощален поглед назад, изчаках да откачат въжето и се прехвърлих от другата страна... Усмивки и поздравления - все пак скачах за първи път и дори не се подвоумих или, не дай си, Боже - да се откажа. Последва още едно кратко интервю, размяна на мейл адреси за репортажа, снимка с китайците, дежурната цигара - както след всяко удоволствие и това беше...Следващият път ще поискам с пльосване във водата :)

* Заглавието е на редакцията. Друг текст на Александър във Варнаутре.бг, можете да прочетете тук.