Изпращаме седмица без изненади 

Изпращаме седмица без изненади – кандидати за блюстители на закона твърдяха, че няма нищо лошо в партийната протекция,

а големи теми минаха незабелязано от гражданството, докато то се вълнуваше от изключително важни за бъдещето му въпроси – например, кой ще осигурява зимните му телевизионни забавления и в чии чаршафи ще наднича.

Една от големите теми, останали без масово внимание, беше изборът на Висш съдебен съвет. За него наблюдателите отвън твърдят, че ще е водещ при оформянето на мнението им накъде сме тръгнали, а на самите нас би дал знак накъде ще вървят съдебната ни система и държавата. По изпитана рецепта

голямата тема беше смачкана и удавена

в празни приказки при изслушването на кандидатите от парламентарната квота. Организирана беше над 13-часова телевизионна говорилня с етикет "публично и прозрачно", фелдфебелски надзор спираше неподходящите въпроси, а като най-неподходящи бяха определени въпросите дали цялата фамилия на кандидата не работи в съдебната система. Тогава водещата шоуто Искра Фидосова дори заплашваше с изгонване от залата. Въпреки предварителните обещания за пълна яснота какво мислят 17-те кандидати за висши съдии, питанията по същество останаха незададени за сметка на общите приказки за независима съдебна система,

а част от съдиите /главно най-партийно мотивираните/

бяха толкова зле подготвени, че и главният прокурор, и правосъдният министър не спестиха забележки. Есенцията на безумието може да бъде запазена за архивите с помощта на Людмил Петков, един от номинираните да бъде член на Висшия съдебен съвет, тоест – да е част от тези, които най-строго бдят законите да се спазват. Та според него “За да се издигнеш в йерархията над определено ниво, трябва да имаш подкрепата на някоя политическа партия. И в това няма нищо лошо.“ Във форумите при такава изцепка

обикновено се пише просто WTF.

И тази седмица Симеон Дянков продължи да ползва като боксова круша друга голяма тема - АЕЦ "Белене". Той е готов "да разбие" в съда "смешните" искания на "Атомстройекспорт" и изобщо „пак ще ги пляскаме" руснаците. Липсата на добър тон и геополитически разум беше приветствана от премиера Борисов. Самият той определи иска иска на „Атомстройекспорт" като "вероломен", горд, че се е сетил да ползва същите думи, с които Съветският съюз оповестява нахлуването на хитлеристката армия. Борисов опита и други внушения, като заяви: "Истински се надявам, че президентът Путин не знае за това им действие, защото ако знае, никак

няма да му бъде приятна срещата на девети ноември

в България." Руската фирма „Атомстройекспорт" тази седмица вдигна на един милиард евро исканите компенсации за отказаното оборудване, което наистина предполага бърза и категорична реакция от наша страна. Едва ли обаче помпането на мускули по този начин има някакъв друг ефект, освен развеселителен. Все пак, след всичките обяснения как сме извили ръцете на друга руска фирма – „Газпром”, за да ни намали цените на газа, накрая стана ясно, че след дълги отлагания поевтиняване на практика няма да има, пък и всички помним как винаги досега Путин е намирал начин да уязви Борисов при официалните им срещи. А и въпреки увереността, че Путин ще дойде у нас на девети ноември за подписването на договора за „Южен поток", в официалната му програма

България, поне засега, не е включена.

Темата „Белене”, естествено, не беше пропусната от опозицята – Румен Овчаров се възползва, за да напомни, че „отговорността за прекратяването на договора е изцяло на това правителство”, а сметката за „бодряшките простотии, направени от правителството на Бойко Борисов” тепърва ще я плащаме. Симеон Сакскобургготски също уважи темата, като я гарнира с порция съжаления за закриването на „Козлодуй”. Американският посланик пък не забрави на сбогуване още веднъж да лобира за шистовия газ, маскирайки търговските интереси като загриженост за българската енергийна ефективност. И дори успя да ни зашемети с откровението, че

Борисов „е уникален като Рейгън“.

Разбира се, имало и проблеми - „икономическият ръст“, например, та не е много ясно кое точно е общото между Рейгън и Борисов, но може би най-важното е, че Уорлик си тръгна. През седмицата българският кабинет разшири географията на изнесените си заседания. Досега министрите обикаляха страната, предизвикайки трепет у партийния актив и феновете. Тази седмица обаче изнесеното заседание беше в Ерусалим. Без особени обяснения какво налага пътуването на премиера, 12 министри и антуража им за един коктейл и подписването на четири споразумения, кабинетът се разходи до Израел. Най-подробно отразеното от официозите събитие беше драматичното пропускане на част от програмата на Борисов поради лоша организация. Изобщо не беше засегната

версията за преподреждане на пъзела

преди изборите догодина и вероятните опити за пренасочване на интереса на съответните израелски кръгове към по-удобни за властта лица от досега използваните. Най-много по темата говори президентът. Росен Плевнелиев се опита да легитимира пътуването като „доста знаково и важно за хода на разследването на атентата в Бургас” и дори ни обеща, че след него министрите „ще отделят време и ресурс, за да информират обществото”. Всъщност информирането ни е част от служебните задължения на министрите, а в конкретния случай те още не са ги изпълнили. Освен че лобира за израелската разходка на кабинета, Росен Плевнелиев не пропусна да декларира седмичната си доза независимост. „Няма как за една година да направим така, че да не сме най-бедните в Европа. Това може да се промени едва след няколко години и то с предложена ясна стратегия от страна на правителството.”,

контрира той бодряшките обещания на премиера

как догодина няма да сме бедняците на евросъюза. Всъщност съвсем доскоро и самият премиер твърдеше, че подобни скоростни изпълнения в икономиката са само „социалистически измишльотини”, но серията неприятни цифри в статистиката явно  доведе до преосмисляне на концепцията. Все пак президентът не забрави да подслади критиката си с уточнението, че България вече не е на последното място по всички критерии, „както е било преди три години при управлението на социалистите”, но не даде конкретен пример. Но пък формулира принципа на

"трите И", които липсвали на държавата ни –

институции, инвестиции, иновации. А то извън тях май не остава много от държавата. Тази седмица доста от държавното внимание беше насочено към младите. Президентът, докато откриваше форума "Кариера в България – защо не”, успя да даде добър аргумент в полза на "не"-то. "В България все още се чудим дали имаме пазарна икономика или имаме икономика, доминирана от богатите хора, от монополите, от олигарсите", каза президентът пред младите. Не стана ясно само кой е вторият, освен президента, който не е наясно, че над 20 години у нас успешно си отглеждаме монополисти и олигарси, а демокрацията е просто една все по-изтъркана фасада. Между пътуванията, лентите и футболните мачове време за младите намери и премиерът. Бойко Борисов награди 62 млади българи, печелили международни награди през последните две години, макар че от поздравлението му стана ясно, че тези момчета и момичета са му важни предимно като възможност

"да ни придвижите държавата с 30-40 пункта

напред в класациите". Премиерът се опита да убеди младите, че

има причини да останат и да учат тук. Явно е предпочел да забрави колко от предишните наградени медалисти по математика и физика, например, вече са далеч от българската образователна система. Най-голям оптимист за младите обаче се показа социалният министър. Той обяви, че следващия месец ще се разходи до Лондон, за да организира информационно-трудова борса за български студенти и млади специалисти. Идеята на Тотю Младенов е така да зашемети с перспективи висококвалифицираните специалисти, които вече работят във Великобритания, че те тутакси да захвърлят всичко и да се върнат на работа в България. Но пък

Лондон през октомври е приятно място.

Любопитна басня разказа тази седмица и Емил Костадинов, председател на комисията, която разкрива агентите на ДС. Според него „"тигнахме до възможността да установим принадлежността на кредитните милионери към ДС", но от една страна комисията нямала право да ги обяви, а от друга "няма натиск да не се разкрие тази информация в публичното пространство”. Така че трябвала малка промяна в закона, за да разберем кой ни открадна парите, кой и как преразпредели откраднатото и кой го ползва в момента, за да краде още. Или поне това, което още е налично след годините „редактиране“ на архивите. Все пак част от историята ни тази седмица

вече не е толкова секретна, колкото беше –

на сайта на държавната агенция "Архиви" бяха изнесени протоколите от всички заседания на политбюро на ЦК на БКП. За тези, които не са изгубили желанието си да знаят какво им се случва, вече са достъпни както вълненията колко струват найлоновите чорапи при социализма, така и как точно изглежда нереализираната идея да станем 16 съветска република. Агенцията обяви още, че търси почти два милиона лева, за да довърши Музея на Държавна сигурност. Но май е рано за музей - все пак това е място за извадените от употреба вещи и идеи. През седмицата обаче имаше добри попълнения в музея на абсурдите, наречен ежедневие. Отделна витрина заслужават клетвите на културния министър Рашидов, че "дори и най-малкото съмнение в лоялността ми към ГЕРБ и към министър-председателя са халюцинации на някой болен мозък, а този, който би могъл да си помисли такова нещо, не е в час". Тези уверения бяха разпространени в специално отворено писмо до медиите, след като по-рано Рашидов изтърва репликата, че не е от тези, които се подмазват на властта, за да си уредят живота, а веднага след това получи логичния въпрос

кои тогава са блюдолизците на Борисов,

та накрая се наложи да дава публични клетви за любов, вярност и душевна независимост, та да не го отлъчат. В друга витрина трябва да се наредят пътниците по жп-линията София – Горна Оряховица, които организираха нещо като отвличане на влак точно в деня на Съединението. След поредната повреда на старата електричка, с която се прибират пътуващите между София и Мездра, пътниците, вместо да тръгнат пак да си търсят друг транспорт, просто се натъпкали в бързия влак и заставили машиниста да спре и на други спирки. Може да ви звучи като уестърн, но си е случка от европейска България в края на 2012. Макар че ако преодолеем усещането си за виц, ситуацията е същата като в държавата – ако влакът не прави това, за което сме си купили билет, просто трябва да го заставим да го направи. Колкото и бодряшки "наш човек" да изглежда машинистът. Във Варна тази седмица дадохме

учебникарски пример по темата "невежеството убива"–

поредна група роми за пореден път обра девненския завод „Полимери” и докато "обработваше" задигнатото желязо за връщане, натори околността с цезий 137. Майката на един от крадците успя да побере в едно изречение целия провал на 20 години интеграционни опити и похарчени милиони, като обобощи специфичното ромско отношение към собствеността и смяната на притежателите й - "Туй нещо го намериха вънка в завода." В Добрич пък са на режим на водата. След като години наред водното дружество не си е търсило парите за вода и като резултат не си е плащало сметките за ток, сега на сухо седят всички – и плащали, и неплащали. Позицията на държавата е като за друга витрина в музея на абсурдите – те от три години били наясно, че ВиК – Добрич отива към фалит, а сега, за да се справят с положението, дали срок на директора да пише план за спасение. Там някъде могат да се наредят и депутатите, които

с нови сили започнаха сезона в парламента

и на фона на цифри, които известяват, че има нетипични летни поскъпвания и задаващи се зимни увеличения, че учителите остаряват, учениците намаляват, а лекарите бягат, че неграмотните се увеличавата, безработицата расте, а доходите падат, през първия си работен ден успяха да се скарат по въпроса има ли право премиерът да вози аматьорския си клуб с правителствения самолет или не. Естествено, за това, че „Бистришките тигри“ и футболистите на Емил Димитров са летели с държавния еърбъс, виновни излязоха тези от тройната коалиция, защото са купили самолета. И макар че темата „бистришки тигри“ е особено показателна как се управлява държавата и какви чудеса ни очакват, ако позволим това да продължи, повечето коментари пак минаха отгоре. А основното е, че вече дори не прави впечатление размяната на влияние и пари, докато законът е грубо погазван. А и е по-трудно смилаемо от "новините" как

премиерът вози вътрешния министър на пожарната

и вкарва голове. Пак тази седмица българският съд постанови окончателно, че лицето Йордан Опиц отива в затвора за пет години с присъда за предумишлено убийство. Иконописецът Опиц ще трябва да излежи смъртта на човек, влязъл за около 40-ти път да краде в дома му. Историята около прострелването и не дотам ясната смърт на крадеца няколко часа след това, сами по себе си могат да напълнят поне един сезон на някой криминален сериал. В киното обаче обикновено истината излиза наяве. У нас пет години никой не е особено любопитен каква е истината за смъртта на рецидивиста. Явно за държавната машина е по-важно в затвора да бъде пратен онзи, който е показал, че държавата не е точно на мястото си, когато трябва да изпълни една от малкото вменени й от закона функции – да защити гражданите си. Но е особено недоволна, когато гражданите се опитват да се пазят сами.