Днес традиционните понятия за суверенитет имат други измерения.

В анализ за в. "Стандарт" Константин Събчев разсъждава за смисъла на днешния ден на независимостта и последиците от събитието.

В България всички значими събития стават през деветия месец на годината. Историците твърдят, че първото точно сведение за договора между хан Аспарух и Византия е от септември 681 г. През същия месец на 1885 г. се извършва Съединението, пак тогава през 1923 г. е провокираният от Коминтерна метеж, завършил успешно на 9 септември 1944 г.
В тази върволица от съдбовни дати Денят на независимостта е най-безличен и чужд в общественото съзнание. И продължава да бъде чисто казионно мероприятие, сведено до издигане на знамето и до кратки измъчени речи на кметове и депутати. Не само защото 22 септември бе напълно игнориран в продължение на 45 години  (как така ще хвалим монарх и буржоазни партии!). Но и защото в събитието липсват тъй любимите на всички балкански народи стрелба, кръв и героизъм. Това е едната страна за всеобщата липса за усещане на днешния ден като празник. Другата, по-главна причина за равнодушието на хората към историческите дати и събития от нашето минало, колкото и славни да са те, е всеобхватният песимизъм, обзел българското общество. А в конкретния случай - все по-упоритите внушения, витаещи в общественото пространство, че България никога не е била истински суверенна държава - и преди 1944 г., и при комунистическото управление, и днес като член на ЕС. И че такава е предопределената ни историческа участ.
Може да се дискутира надълго и широко доколко и от кого сме били зависими до 1944 г. Но не в това е сега въпросът.
Днес традиционните понятия за суверенитет имат други измерения.
Пък и всичко е относително от формална гледна точка. Която и да е държава членка на ЕС е по-малко "независима" от Канада, Австралия или Нова Зеландия. Които  все още са управлявани, макар и символично,  от генерал-губернаторите, назначени от Нейно величество Елизабет II.
Всичко това обаче не може да бъде повод за песимизъм. Или за национално пораженство, скрито зад оправданието: "Ама такива са изискванията на Брюксел!".
Един от любимите лозунги на кубинския лидер Фидел Кастро гласи : "Нашата революция започва отново всяка година на 1 януари!"* Тази пропагандна фраза всъщност съдържа желязна логика.
Независимостта на една държава не е празник, изчерпващ се с една патетична прокламация, с военен парад и задължителния след него банкет. Тя е къртовски ежедневен труд, за който трябва да бъде готов всеки политик, поел отговорността да управлява страната си. Тя е нещо, което се отстоява всеки Божи ден. Така, както са я подготвили и отстояли българските държавници преди 104 години.
И това е възможно дори в рамките на ЕС, стига да има нужната политическа воля. Както, разбира се, и визия за стратегическите цели на държавата. Воля и визия не само от страна на управляващите, но и на цялата нация.
Гърците ни дават най-добрия пример
за това.
Не че трябва да стачкуваме като тях нонстоп и да блокираме границите за щяло и нещяло. Но нека евроскептиците - или просто безволевите политици - да спрат да ни внушават, че членството в ЕС ни прави някакви безропотни васали.
Може да отстояваме своите интереси и за Шенген, и за еврото, и за бюджетния дефицит, и за спасителните планове за въпросната Гърция. Пък дори и за това, ако щете, колко мечки да отстрелваме годишно.
София също има право на вето в Брюксел.