За 22 г. трябваше да се научите, че без работа няма победа, казва Канев.

Интервю с почетния консул на България в Канада- българският строителен магнат и филантроп Игнат Канев е публикувано във в. "24 часа". Канев живее в Торонто от 1951 г. и на 6 октомври навърши 86 г. Собственик е на 8 голфигрища и строителна фирма в Канада. През 2002-а г. бе награден с орден "Стара планина".

На балкона на голяма бяла къща в Две могили, Русенско, са провесени два флага - българският и канадският. Символите на двете държави не са случайни - да се знае, че тук е отседнал почетният консул на България в Канада, мултимилионерът Игнат Канев.

Официалностите са до прага. Вътре домакините Къневи щъкат напред-назад, щастливи, че са доживели още веднъж да се видят със скъп гост - бат' Игнат от Канада.

Родът на Къневи е голям, но от най-близките шестима братя и сестри жив в родината е останал само най-младият - 82-годишният Симеон, затова на него се пада честта да домакинства на именития си брат.

По пантофи във всекидневната влиза и самият Игнат Канев. Преди седмица е подкарал 87-ата си година, но нито видът, нито походката и приказките му издават възрастта. Още след първите думи разбираш къде е секретът: той самият не си чувства годините. Напротив - говори, мисли, крои планове като човек, който има още много дела да свърши на този свят.

Делово моли домашните си да ни оставят насаме за 10 минути - вади от джоба си топка за голф и ми я подарява. На нея е гравирано името KANEFF.

Обещавам да я пазя за спомен, а той: Защо ще я пазиш, играй с нея голф. Аз всеки ден играя.

И започваме да си говорим за живота му, за бизнеса, за семейството. Естествено, и за 8-те голф игрища, които превърнал в печеливш бизнес. Ей тъй, на шега. Покрай купуването на терени за строителството решил да ги превърне в голф игрища, докато им дойде времето за строеж.

Сега всеки ден играе любимата си игра и тя го поддържа във форма.

- Г-н Канев, тръгвате на 15 г. за чужбина. Мислили ли сте, че връщане назад няма да има? Родителите ви как ви пуснаха?

- Не им е било лесно. Майка ми после казваше, че цял порой сълзи е изплакала по мен. Баща ми имаше един приятел, Никола Парушчолаков, градинар от Горна Оряховица, който имаше бизнес зад граница. Дойде веднъж на село (Горно Абланово, Русенско - б.а.) и вика: "Бай Христо, дай ми го момчето си, човек ще го направя." Той имаше зеленчукови градини в Австрия и търгуваше със земеделски стоки. Аз бях малък, ученик още, но вече имах някакъв търговски опит - баща ми работеше в кооперацията, в която се търгуваше с кожи, яйца, газ, захар.

Така през март 1941 г. тръгнахме с още 2-3 момчета от нашето село за Австрия. Там първо бяхме общи работници, но мен бързо ме пратиха на пазара да се мешам с хората, да понауча езика.

На следващата година вече сам ходех да продавам стоката. Първи научих немския. Изкарах 3 г. и се върнах в отпуск в Горно Абланово. Заради туй, че не съм изкарал войниклъка, взеха да ми правят въртели. Не ме пуснаха да тръгна пак за Австрия. Добре че баща ми намери един офицер от Свищов, та тръгнах пак за Австрия.

Не съм мислил да бягам от войниклъка. Даже през 1945-а на 3 пъти стягах багажа за България, да си изпълня задължението към държавата. Но приятели ме отказаха, там е размирно сега, ми казаха, недей тръгва.

Отказах се и мисля, че съм взел правилно решение. След 5 г. чиракуване вече имах собствена търговия и малко производство на зеленчуци, плодове. Единствен от българите градинари в Австрия тогава имах камион, другите караха още каруците.

- Как се озовахте зад океана и защо в Канада?

- През 1950 г. един по един емигрантите започнаха да напускат Австрия и да заминават за Америка. Аз също реших да бягам, тъй като се заговори,че руски агенти събирали емигранти и ги пращали в Сибир.

През 1951 г. за 11 дни напуснах Австрия. Продадох си бизнеса на задграничното правителство на БЗНС, по-скоро им го оставих, тъй като Г. М. Димитров, който го оглавяваше, обеща да ми плати, като пристигна, направо в канадски долари. Баща ми Христо Кънев беше земеделец, самият Г. М. Димитров беше нощувал на 3 пъти в нашата къща в Горно Абланово. Оттам ме знаеше. Само че като пристигнах в Канада, Гемето ми каза: "Пари няма."

И аз - в чуждата страна без пари, без академична подготовка, не знаеш езика - като едно животно си.

А трябва да ядеш... Така на 24 г. започнах от нулата с 5 долара в джоба. Много ми помогнаха двама - един хърватин и един поляк.

Те бяха майстори, работеха в строителството и ме взеха. Работех от сутрин до вечер, строяхме къщи, но понеже бях буден младеж, очите ми все в по-старшите.

Гледам, собственика продава къщите като боза, както се казва. Майсторите мерят покриви, стени и аз се уча от тях. В това време Г. М. Димитров накарал българските емигранти да събират по долар на месец и така ми пратиха 300 долара. С тези пари си купих място за строеж и за 11 месеца си вдигнах къща.

През 1952 г. вече живеех в моята си къщичка. Веднага я заложих за 4000 долара заем с 4% лихва.

- И с тях ли започнахте?

- Може да се каже. С тях си купих още две места, построих къщи в тях, продадох ги, след това още 4 места с 4 къщи и т.н. И все в извънработно време. Така беше тогава. За да успееш, трябва да работиш много.

- И на кого продавахте?

- Това беше времето след войната, в Канада бяха пристигнали 300 000 имигранти и продължаваха да пристигат. Имаше голямо търсене на жилища. През 1955 г. идва при мен един агент, който ми продаваше къщите, и вика: "Ще строим болница и събираме дарения, ти ще се включиш ли? Щом е за болница, това е голямо, полезно нещо, трябва да дам, но колко. Питам го колко се дава, а той - кой колкото обича.

Мислих, мислих и обещах да дам 2000 долара - за 3 г. да ги внеса, понеже ги нямах накуп. От следващата година започнаха да идват много клиенти за къщите. Изпращал ги някой си мистър Дейвис - главен прокурор на района. Той отговарял за събирането на парите за болницата и като видял в списъка 2000 долара, попитал кой е дал толкова пари.

Оказа се,че другите давали кой по 5, кой по 50, само двама дали по 100 долара. Такава била практиката.

Така станах изведнъж somebody, НЯКОЙ СИ. Т.е. популярен, известен.
Взеха да ме канят по разни събрания, чествания. Този мистър Дейвис имаше адвокатска кантора и когато клиентите се допитвали от кого да купят жилища, адвокатите им казвали: от малкия българин вървете си купете.

- Кога се усетихте богат и успял човек?

- През 1957 г. построих първата си висока сграда - на 3 етажа с 9 апартамента, а 10 г. по-късно построих сграда с 262 жилища.

Бизнесът ми тръгна. Построените от фирмата ми жилища станаха хиляди, основах автомобилно представителство на "Дженерал моторс". По 4000 коли на година съм продавал. През 1964 г. президентът на "Дженерал мотърс" ме покани на вечеря в Детройт, изпрати самолет да ме вземе от Торонто.

Търговията явно ми е била в кръвта от малък. На една фирма продадох 300 камиона, представяте ли си?

- Връщали ли сте се в България преди 1989 г. и имахте ли проблеми с властта?

- През 1968 г. Дотогава бях подсъден заради неотслужената военна служба, властите ме следяха, но вече бях известен, богат и нищо не можеха да ми направят. Имаше един началник на милицията в Русе, Иван Пенчев, после станахме приятели.

- Г-н Канев, интересувате ли се от политика?

- Да, разбира се. Аз самият съм либерал, сега сме в опозиция. Консерваторите управляват страната. Лидерът им е млад, енергичен, Стивън Харпър , той е премиер-министър и ми харесват някои негови решения, нищо, че не е от нашите.

Човек трябва да е справедлив и с опонентите си, когато вижда, че правят нещо за доброто на държавата. Винаги съм се интересувал от политиката, помагал съм на партията си, спонсорирал съм я с пари. Но аз самият никога не бих се занимавал с политика.

Политиците са като поповете, на тях им е дадена дарбата да говорят, да увличат хората, но никога не са богати. Поне в Канада е така.

Ако са богати, няма да имат ищах да работят за държавата и народа.

- Днешна България харесва ли ви?

- България сега е свободна страна, но е бедна. Като си идвам, намирам хората по-бедни, отколкото бяха при социализма. А не е логично да е така. Капитализмът дава възможност на хората да работят, да се развиват според възможностите си и законите.

Но явно социализмът е научил хората да не си дават много зор. За 22 г. трябваше да се научите, че без работа няма победа, както се казва. Ама трудно било, държавата била бедна. Щом чужденците вече идват в България да правят бизнес, значи и българите могат. Но трябва юридически да се оправят нещата, законите. Аз видях с очите си какво беше Германия след войната, вижте я сега - силна и могъща. Това с труд става.

- Разкажете за личния си живот.

- През 1948 г. се ожених за една австрийка от хърватски произход - Катерина, много добра жена беше. С нея живях 28 г., но нямахме деца. Разделихме се като приятели. Нейни близки и досега работят при мен. На следващата година тя почина от рак, била е болна, а аз не знаех.

Майка ми, като дойде при мен в Америка, ми каза: "Гатьо, 6 деца съм родила, от 5-те имам внуци и ти трябва да имаш свои деца."

Това си поставих за цел. Приятели от България ме запознаха с Диди, сегашната ми жена. Беше младо момиче, 25 г. по-млада от мен, а аз бях на 51. Беше дошла в Канада при дядо си, който е емигрирал преди много години. Още като я видях, си казах: "Това ще е жена ми."

Срещахме се няколко пъти на закуска, изпратих я на летището, защото дядо й беше болен. Повече нищо не посмях от притеснение... Но като ми каза: "Довиждане Иги!", нещо ме зъзна под лъжичката. Разбрах, че пак ще се видим.

После любовта ни стана по телефона, всяка сутрин й звънях. През 1977 г. си дойдох в България да я искам от родителите й, вече се бяхме разбрали с нея. Някои предричаха, че този брак няма да просъществува, но 36 г. сме заедно.

След 9 месеца се роди Ана Мария, а след 2 г. и Кристина. Голямата прилича на Диди, но има моя търговски нюх. Кристина пък прилича на мен, същата е като моята майка. Ана Мария завърши Колумбийския университет и после икономик Майка им Диди е президентът, ръководи всички.

За мен остана почетната длъжност. Сега чакам внуци.