В анкетата на „Дарик” кметът Йорданов получи средна оценка 2.20

България. Втората седмица на ноември. Годината не е 1984. Или поне така пише на календара. В медиите пише друго: Гражданското общество спира прогреса на България според нейния министър председател; шефът на следователите е избран и за шеф на прокурорите; погребението на патриарха се конкурира с останалите риалити изстъпления; за трона му се конкурират хора с ДС и бизнесзависимости; министърът на правосъдието работи най-добре под погледа на премиера, макар и на снимка.

През седмицата на подобни абсурди професор Клаус Оффе - преподавател по политическа социология в Берлин, предупреди, че най-кошмарният му сценарий за Европа е как поне в пет европейски страни - Австрия, Унгария, Румъния, България и Гърция, може да се появи отново онази

специфична авторитарна форма на управление,

характерна за 30-те години на миналия век, останала в историята като „фашизъм”. Основанията му са базирани на прекомерното разширяване на еврозоната и прибързанато въвеждане на еврото, политическата невъзможност кое да е правителство да се самоубие, предлагайки по-справедливо разпределение на тежестите, на местните традиции и на опитите за авторитаризъм в управлението на посочените държави. Наблюденията и страховете на професор Оффе не станаха новина. Може би защото имаше прекалено много събития, които приличаха на препечатани новини от миналото. Не чак от 30-те, а от преди десетина години. От Велико Търново, например, предупредиха, че след дълго затишие отново има случаи на магистрални обири на дребно, а само в столицата имаше

два въоръжени обира за един ден –

сутринта в Студенския град, а вечерта – в „Лагера”. Почеркът подсказва, че в „неизвестните извършители” най-вероятно са се кръстосали реалностите на пробитите джобове и пробитите закони и те са решили да рискуват, след като става все по-ясно, че заплахата от хващане е твърде имагинерна, а парите са в брой. Останалите все още пускат фиш за джакпота или си търсят втора работа. Според „Галъп Интернешънъл” половината българи са готови да жертват свободно време и почивка, ако си намерят втора работа, а ако успееят – чувстват се късметлии. През същата седмица един български народен представител – Гюнай Сефер, избран с гласовете на точно такива хора, за да работи за тях и да прави живота им по-добър, в пристъп на наивно откровение заяви директно по телевизията –

"Аз не работя... аз съм депутат"

Явно мнозина от избраните 240 са като него, защото работата и за останалите намалява. Фирмите, които събират дългове, отчетоха увеличение на българите, които забавят плащанията си, макар че тази година топлото време е променило малко картината за септември. Междуфирмената задлъжнялост обаче се е увеличила с десет на сто, а времето за разчистване на дълговете – с пет дни и към този месец фирмите си уреждат финансовите отношения средно за 110 дни. Други изследователи – от Института за пазарна икономика, тази седмица потвърдиха очевидното - тенденцията за разделение на страната на София и всички останали градове се засилвала. В това изследване Бургас и Варна са посочени като градове, които все пак привличат инвеститорски интерес. Във Варна той определено не се усеща, а варненци го показаха – в анкетата на „Дарик”

кметът Йорданов получи средна оценка 2.20,

като при близо 3 700 гласували шестица са му писали 68 човека. През седмицата в общината не се забеляза вълнение от това мнение на избирателите, а коментари от „потърпевшия” всички вече са се научили да не очакват. Седмицата не мина и без протести във Варна – този път на работещите в Морската градина, които поискаха достъп на колите на персонала и клиентите до заведенията. Общината отстъпи, като облекчи режима за влизане в парка, подслаждайки заповедта с напомняне, че колите на хора с увреждания трябва да получават безпроблемен достъп до местата си за терапия и свободно време. Друга варненска новина имаше по-голям отзвук тази седмица –

коалицията, вече кръстена „Ярешки”,

се обозначи официално. Двамата тръгнаха с декларацията, че заедно ще борят криминализацията и доганизацията и мечтаят да вкарат министри в затвора – все политически евъргрийни, на които се возят всички кандидати за парламента през последните години. Двамата трябваше да забравят някои тежки думи, които си казаха предния път, когато политическата им сделка се разсъхна, но явно това са неизбежните съпътстващи компромиси към парламента, където вярват, че ще влязат, затваряйки очи за настоящето на някои бизнес и политически приятели на премиера, на когото разчитат. Властта в София тази седмица

трябваше да преглътне няколко хапа.

В нощта на изборите в Съединените щати посланичката в София не пропусна визовия проблем – „въпрос не толкова политически, колкото на процедури и правила, които България трябва да изпълни”, както каза Марси Рийз. Европейската комисия не беше толкова деликатна – след като премиерът и вицепремиерът на страната отказаха да признаят за официална позицията, изразена от говорителя на комисията и продължиха да задават уточняващи въпроси за позицията относно скандала „Марковска”, се стигна дотам от Брюксел да обясняват какво работи говорителят в нормалните европейски институции. Колкото да Марковска, версиите й по скандала вече се оплетоха като кадаиф, а премиерът

Борисов лично сипа сиропа,

като помоли съдийката да се отттегли от Конституционния съд, ако срещу нея има нещо, което „може да се докаже”. Очевидно спомените и записките на собствените му подчинени не са достатъчно доказателство. И докато съдия Марковска размишлява над задачата, магистратите у нас поработиха още, за да не остават без работа говорителите в Брюксел. Тази седмица директорът на националното следствие Бойко Найденов беше избран за временен главен прокурор. След часове спорове самите юристи не постигнаха съгласие дали подобно съвместяване е дуализъм или шизофрения, но въпреки това предпочетоха спорния вариант, на който вероятно би завидял дори Вишински. През това време министърът на правосъдието Диана Ковачева разказваше за себе си пред немски телевизионен екип, докато камерата на екипа се беше вторачила в

портрета на премиера на бюрото й.

След публичната излагация стана ясно, че политическият пиар е залял доста кабинети, та софийският общински съветник Вили Лилков даже поиска нарочна заповед за извърляне на политагитацията от чиновническите работни места. Макар че първият въпрос е защо изобщо са раздавани такива портретчета, а вторият – ако някой е усетил нужда портретът от бюрото тихо да го следи, дали изхвърлянето на хартията в кошчето ще му промени нуждите. През това време от другата евростолица – Страсбург, също не ни пожалиха и така оказахме единствената европейска държава, която е осъдена за действия, в които пряко и непосредствено участие е взел нейният премиер, макар и в друго свое качество. Съдът в Страсбург призна вина на държавата за смъртта на Тодор Димов–Чакъра през 2003 година, като операцията беше командвана лично от тогавашния главен секретар на МВР Бойко Борисов. Като премиер Борисов се ограничи, да каже, че

холивудският обстрел е бил съвсем в реда на нещата

и се зае да рекламира бъдещето на партията с дълга резервна скамейка. Актуалният акцент бяха чуждите езици - "Нашите министри и кметове са предимно млади хора, ... заедно с мен знаем по два-три езика". Очевидно е дошло времето до премиера да стои някой и по подобие на римските роби, нашепвали в ухото на Цезаря да не забравя, че е смъртен, да му чете извадки от собствените му интервюта поне по личните въпроси. И да му превежда електорален български, за да няма сърдити на изборите. Макар че и без подобни напомняния премиерът тази седмица пак ни беше обиден. „Заради хиляда души милион и половина няма да карат ски”, беше неговият коментар за идващия сезон на Витоша. Според него вината е на онези, които с протеста си срещу Закона за горите на „Орлов мост” са го победили и така това

"много развито гражданско общество"

е съсипало бизнеса. И понеже отдавна е ясно, че аргументи и думи не помагат в спорове с премиера, можем само да съжаляваме, че нямаме симулатор, в който да вкараме бизнес лобито на сечта и да го накараме да поживее в реалност без спасеното от гражданските протести. През седмицата стана ясно, че някой пак е объркал нещо в диетата на Доган – медийна и друга. Лидерът на ДПС се появи в Кърджали, за да заяви, че предложениятa за почетен гражданин генерал Васил Делов е „един от най-сложните казуси” в Балканската война, и поставянето му „ерозира самата държава", защото засяга периода на „възродителния процес” от времето на Балканската война. Покрай това, по стара традиция, Доган пробута лобирането си срещу „Белене” в полза на „други алтернативи” и пласира идеята, че идва време на нова коалиция във властта. Обаче стана ясно, че

харизмата на философа е помръкнала,

а скандалът, който избра, за да опакова другите си идеи, този път беше зле подбран. Тази седмица беше приет на първо четене и Бюджет 2013. Гласовете „против” бяха на цялата опозиция, от кабинета в залата влезе само финансовият министър, като единственото, което направи в защита на бюджета, беше да прочете на депутатите старата си реч пред бюджетната комисия. Разбира се, Бюджет 2013 ще бъде приет и на второ четене с подкрепата на така наречените независими депутати, а за нас остава удоволствието да разберем кое от казаното в залата е истина, и кое – не, както и кое от него искаме да ни се случи пак. Тази седмица почина българският патриарх Максим. Това, с което трябва да го запомнят не само православните, е съхраненото църковно единство и личната скромност. Опелото и погребението му обаче бяха превърнати в медиен цирк, в който

покойникът използван като гост звезда в риалити

шоу, за да се даде думата още веднъж на обичайните медийни говорещи глави. Вътре сред висшия клир бутането започна още преди преди патриархът да издъхне, като по-умните тръгнаха да събират съюзници, а по-суетните – да плачат по телевизора. За да седне някой на трона на Максим, условията са прости, припомниха експертите. Освен възрастта и срокът на служение на митрополитския пост, кандидатът трябва "да се отличава с правилни мисли върху православната вяра и с точно спазване на църковния ред". Самите отци вече погазиха реда – без заседание и в разрез с изискването за временен патриарх да бъде избран наместник – председателят, на мястото веднага беше сложен Пловдивският митрополит Николай. Дали през февруари, когато Николай ще е прекарал вече пет години в митрополията,

ще бъде извършено второ нарушение

и възрастта за възкачване на патриаршеския престол ще стане 47, например? И тогава с вече лансирания аргумент за подмладяването и модернизацията на църквата православните ще трябва да преглътнат и търгашество с архонтски титли, и масово заклеймяване на „врага”, и антиевропейски бръщолевения, и фанатични средновековни възгледи за живота. В тях ще ги наставлява човек, който си проверява времето за молитви по часовник, с който могат да се нахранят всичките сираци на отец Иван. Там изборът няма да е всеобщ. Но атмосферата за него я създаваме всички.