Дупките – и тези, в които чакаме чудото, и тези, в които падаме с колите си, растат и се множат

Защо Pippi Longstocking, а не „Пипи дългото чорапче” и ще каже ли някой кои са тези „ние” – това са само два от въпросите на седмицата. Друг, специфично варненски, е какво още трябва да се случи в някоя улична дупка, за да спре въртенето в омагьосания кръг за избрани „пари – дупка – пари прим”. Тази седмица добави в уравнението

два трупа. Не стигат ли?

Тази седмица три санитарки катастрофираха край Езерово на път за работа. След опит да избегне дупка на завоя, колата им се блъсна в автобус и две от жените починаха. Заради очевидността на това къде е проблемът пътната агенция нареди експресна проверка, а още преди да излязат резултатите, председателят й Лазар Лазаров побърза да признае, че в агенцията знаели за съществуването на дупката и дори я предвидили за ремонт. Лошото време обаче ги изпреварило. Нито извинението със снега, нито спешно изготвеното заключение, че дупката не е виновна, изненадаха някого. Констатацията е, че „има достатъчна широчина в дясната лента за движение, по която безпрепятствено да премине лек автомобил, разминавайки се с автобус, без дупката на платното да оказва влияние на движението”. Случаят е приключен, а усещането, че

живеем като в театър „Вариете”

става все по-натрапчиво. Чакаме чудеса, докато пазаруваме „френски” парфюми, които оставят лекета по „марковите” ни дрехи, които пък се скапват на второто пране. Чудесата падат „отгоре” във вид на „обещания”, „фондове” и „помощи”, които незнайно как се превръщат в... дупки. Този, който продава билетите, накрая също се оказва с джоб, пълен с нещо толкова непотребно, колкото могат да са само нераздадените флаери с предизборни обещания. Други обаче буквално изчезват в дупката. Конферансието се сменя от време на време, но не и номерата му, а ние, понеже сме ”обикновени хора… общо взето, напомнят предишните”, все чакаме чудото. И го няма котарака Бегемот, за

да свали главата на конферансието

и да ни спре да ръкопляскаме, докато ни набутват в дупката. През това време дупките – и тези, в които чакаме чудото, и тези, в които падаме с колите си, растат и се множат. Според официалната статистика за последните седем години във Варна и областта не построен и метър републиканска пътна мрежа. Между селата могат да изпитват следващите марсоходи, а градските улици вече са част от националния вицов фолклор. И от полицейските постановления. Варненският общественик Николай Цветков, например, получи предупреждение за глоба,

защото наклеветил варненския кмет

Клеветата я видя цяла България, когато преди празниците Цветков аранжира любимата си дупка с кметския портрет, а в началото на тази година повтори акцията си. Един от аргументите в акта бил, че портретите в дупките създавали опасност за шофьорите. Очевидно самите дупки вече се броят за част от нормалната инфраструктура. Част от пейзажа стават и свлачищата, и то още преди да са дошли пролетта и дъждовете. И ако спирането на свлачище си е доказано невъзможна мисия, то при „пускането” му често има някои съвсем предотвратими фактори. Които по традиция се отчитат постфактум - като изобилието от строежи на „Трифон Зарезан” или съмненията за теч на „Слънчев ден”, където укрепеният с 15-метрови пилоти път, снабден и с отводнителна система,

тръгна към морето

Вероятната причина е теч, втори месец обаче не е ясно откъде. С други бедствия варненци вече се заеха сами. След няколко предупреждения, че особено в автобусите по линия 148 отново пипат сръчни джебчийки, една /очевидно не толкова сръчна/ беше спипана от пътниците и предадена на полицията. А при продължаващото обедняване на пътниците и растящата наглост на крадците възможностите са две – или полицията да се разшета при тарторите на сръчните жени, или гражданските арести да прераснат в по-активни действия. Именно джебчийките, заедно с не по-малко наглите псевдосарафи са били и най-големият проблем на туристите във Варна, ако съдим от оплакванията им в туристическия информационен център. Иначе, както от години повтаря и целият туристически бранш, туристите искат

забавления, атракции и пътувания,

за да си разнообразяват лежането на плажа. Ако тук няма с какво ново да се похвалим, за друго туристическо искане има добри новини. Оказва се, че все повече гости искат съвети и къде да пазаруват, а тук Варна вече е водеща – поне според бройката молове на глава от населението. Проблемът според статистиката е, че водим само по площи, защото все повече от тях се опразват. Което важи не само за моловете, витрините по улиците също започнаха да напомнят края на 90-те, когато табелите „дава под наем/продава” бяха повече от тези с работно време. Добра новина имаше за всички, които искат справка съдимост – вече могат да не плащат такса за банков превод, когато искат документ, а да ползват постерминал. Разбира се, питането е

защо чак сега и само на отделни места,

но да не разваляме добрата вест. Разумен ход предприеха в библиотеката във Варна и забраниха електронните цигари. В други държави вероятно забраната не е нужно дори да се формулира, но у нас очевидно пушачите страдат от особено тежка форма на абститенция и/или от пълна липса на възпитание, та не е лошо примерът на библиотеката да бъде последван от градския транспорт и големите магазини. Всеобщ срам на фона на общата празнична благотворителност би трябвало да предизвика сумата от 900 лева, събрана след апела за помощ за родилното отделение на болница „Света Анна”, за да бъдат купени монитор и помпи за бебета. Макар че тези, който трябва да се срамуват най-много – в министерствата, където усвояват парите ни за здраве, тази седмица бяха заети да творят нови разпоредби в стил Черномирдин:

”искахме да е за добро, а стана както обикновено”

В тая графа са и отпадането на доплащането за консумативи, така че ако искате по-качествена протеза, стенд или имплант, ще си го плащате изцяло, както и пренасочването на здравни осигуровки за покриване на по-стари други задължения. През седмицата за здраве можехме да се помолим и докато ни ръсят със светената Богоявленска вода, макар че още се водят спорове дали ефектът е същият, когато китката минава край нас тържествено возена в лимузина. Временният патриарх Кирил побърза да обясни, че за тайнството това няма никакво значение. За тези, които го очакват обаче не е точно така.

Автомобилната разходка на Йордановден

обаче беше истински подарък за конкуренцията в битката за патриаршеския престол и поредният кандидат в класацията „гаф на седмицата”. Полицейските издънки вероятно никой не ги брои, но дори и за тукашните ширини и нрави би трябвало да е притеснително, когато за проверка на сигнал за икономическо престъпление в една медия се пращат не ревизори, а командоси. С две попадения влиза президентът Плевнелиев. Той първо обяви, че ни е много сърдит, задето не сме оценили какви хубави речи пише съвсем сам, а сме се вторачили в колорадските бръмбари из екипа му. После съобщи, че няма никакви съмнения за избора на Сотир Цацаров за главен прокурор, защото „след като 18 са вече използвали своя глас... ние вече имаме мнозинство.” Кой влиза в президентското „ние” се досещаме, а самата му употреба вероятно е една от онези досадни

фройдистки грешки на езика,

заради които на президентите им пишат речите. Другите „ние” – които не влизаме в кръга на президентското местоимение, поне получихме бърз и ясен отговор за идеите в политиката на онези „ние”, които ни управляват, както и добра база за прогнозиране колко лош ще бъде следващият европейски доклад за българското правосъдие. В който и едните, и другите „ние” изведнъж се превръщаме в „те” - които не се учат от грешките си, а упорстват да ги повтарят. Безспорен победител в състезанието по гафове обаче трябва да е финансовият министър Дянков. Преди Коледа той размахваше морковчето на евентуалните добавки за пенсионери, после ги отряза, а накрая обвини Брюксел, че не превел навреме пари от фондовете, за да има за пенсионерите. Опитите за евроминистъра Дончев да изясни кои пари за къде са минаха незабелязани от вицепремиера, та се наложи Европейската комисия също да го опровергава. В отговор уличеният в лъжа Дянков отсече:

„и европейските чиновници грешат”.

И продължи да настоява, че миналата година е била добра, а тази ще е още по-добра, защото лично Бойко Борисов му бил обещал повече пари за създаване на заетост. На фона на растящата безработица това щеше да е добра новина, ако не беше проблемната думичка „временна”, защото обикновено върви в комплект с предизборни обещания и чешмички. Във Варна безработицата се крепи около приличния процент, макар че се увеличава, а по данни на статистиката от 2006-та досега в областта

годишната заплата почти се е удвоила

Данните изглеждат добре, докато не отворим и другите колонки и тогава става ясно, че колкото и да се е вдигнала заплатата на варненци, пак получаваме по-малко от софиянци и от работещите в Стара Загора и Враца. А това не може да бъде продадено като добра новина дори и на деветгодишно дете. Поне не и на такова като Божидара Христова, която за една година е прочела 289 книги. Първата книжка на Божидара била “Пипи Дългото чорапче”. Вероятно след много години тя ще е любима книжка и на нейните деца. Ако обаче едните и другите „ние” у нас не успеем да срещнем все по-успоредните си разбирания за добро и лошо, на корицата на нейните деца много по-вероятно ще пише Pippi Longstocking.