Ако се погледнем като обща електорална маса – досега не сме си ползвали дните за мислене

Тази събота е отделена за размисъл. Наследеният от нервната зора на демокрацията ден тишина, преди да направим някакъв избор, сега обаче е отделен за последно търсене на аргументи „за” или „против” в сложен експертен спор, от който избяга не едно правителство. И в който нашето „да” или „не” ще бъде просто извинение за всички бъдещи сметки за плащане, независимо от резултата. Никой обаче не ни е виновен, ако се погледнем като обща електорална маса – просто досега

не сме си ползвали дните за мислене.

И ако глобалните енергийни теми са трудни за начало, има и по-прости начини за започване на мисленето. Тези дни от такова замисляне се събраха пари и дрехи за повече от 500 варненци в нужда и продукти за кухнята, която ги храни. Първо се е замислил Мирослав Мирев, след като дарил пари на кухнята, после тези, които той призова през мрежата. Ако следващата седмица се замисли някой друг, кухнята ще може да храни затруднените хора всеки ден до края на зимата. А после някой все ще се замисли сериозно и за това, защо изобщо има толкова хора в нужда. КНСБ се опита да подпомогне мисловния процес с цифри – според данните на синдиката

процесите у нас са типично „бананови” –

бедните стават все по-бедни, богатите – все по-богати. За последните четири години новите безработни са 450 хиляди, от работещите над една четвърт получават заплата, която не покрива жизнения минимум, 65 процента от хората нямат никакви спестявания. Затова не е чудно, че в региона на Варна от пет мандри две вече са заявили, че ще произвеждат „деликатеси” вместо сирене. Явно са се замислили и са решили, че така имат по-голям шанс да им се продава стоката. В друга посока ги заведе мисленето на младите доброволци от „Делфините” – с продажбата на собствени картички те

събраха 12 хиляди лева и ги дадоха

за незрящите възпитаници на училището в Аспарухово и за бебета в АГ-болницата. А едно от нещата, които ги впечатлило най-много, докато продавали, бил фактът, че тези, които си броят стотинките, по-често се замисляли и си купували картичка. Освен, че видяхме ефекта от малките жестове, тази седмица във Варна чухме много и за очакванията от големите пари. След като „Дупката” беше поразчистена, финансовият министър Дянков дойде да я нагледа отново и пак обеща държавата да купи терена и да направи музей. Ако мислите, че вече сте чували подобна идея, прави сте – това беше един от подаръците, които Дянков

обеща за деня на Варна миналата година.

После сроковете за разбирателство с Георги Гергов се отлагаха няколко пъти, така че и тази седмица реплика пак беше „водят се преговори”. Цена не беше спомената, но финансовият министър побърза да уточни: „Доказал съм като финансов министър, че съм стиснат, така че...". Под напора на наближаващите избори обаче добави, че колкото и пари да струва прехвърлянето, държавата ще ги даде, което май обезмисли първата част от изказването му. Още повече, че предизборната обиколка на Дянков беше съпроводена, след години финансова суша, с обещанието да даде на Варна „два – три милиона за Римските терми” и по 30 милиона за детски градини през следващите три години. Всъщност това бе само потвърждение на взетото по-рано през седмицата решение на кабинета за финансиране на няколко града, а

за Варна беше одобрен и друг подарък.

Спортното сдружение „Черно море” получи за безплатно десетгодишно ползване прясно деактуваната собственост на комплекса. Подаръкът е срещу обещание за инвестиции и строеж на нова база, а получателят – същият, от когото чакаме и новия градски стадион. В замяна на жестовете Дянков обяви, че иска Варна да стане по-добър пример за цялостен туристически продукт. Това обаче няма да се случи, докато градът и министърът си говорят за дупките на различни езици. Макар че възрастният варненец, който го спря пред една от многото разбити и хлътнали шахти, си зададе въпроса на английски. А междувременно, докато Варна очаква запълване на дупките – и малки, и големи, Бургас се оказа

най-посещаваният от туристи български град.

В класацията на "Юромонитор интернешънъл" имаме три града и за Варна малка утеха може да бъде само това, че поне сме изпреварили София. Шанс за промяна дава одобрението на Министерския съвет за отварянето на част от Пристанището за граждани. Старата идея е градската част на порта да се превърне в продължение на крайбрежната алея. Още по-добре би било да има и гаранции, че няма да се превърне в единствената достъпна за граждани алея. Тази седмица природозащитниците бяха ангажирани повече с енергийни каузи, но мястото за протести пред Общината не остана празно. След като два пъти се опитаха да привлекат внимание на място, живеещите в Евксиноград и Траката слязоха в града. Макар че данъчно вече са признати за граждани, те все така

живеят на лев и 60 от центъра,

улиците им са най-вече „направи си сам”, а за друга обществена инфраструктура изобщо не може да се говори. Макар че и изпратеният срещу недоволството им общински директор имаше доста основания, като им зададе отговор – ако общината намери пари, за да направи детска градина, например, оставено ли е място? Варна тази седмица влезе в националните новини и с друг казус – на семейство Трифонови, на които им продават жилището, макар че са му изплатили ипотеката. За /без/правните казуси, с които фамилията се сблъсква, докато се опитва да спаси дома и имуществото си, вече може да се напише роман, в съда засега пишат досъдебно производство срещу неизвестен извършител. Това го запомнете, в случай че се замислите следващия път, когато от Европа се опитат да обяснят

колко е важно да си оправим съдебната система.

Ако казусът на обикновеното варненско семейство /и на стотици като него/ не е достатъчен, за да предизвика достатъчно шум по темата, то един непроизведен изстрел го направи. Една от първите реакции, след като Октай Енимехмедов насочи пистолет срещу Ахмед Доган, беше на президента на Либералния интернационал Ханс ван Баален и той заяви: "Наблюдаваме от известно време с все по-голямо притеснение нарушаването на върховенството на закона във вашата държава." В суматохата изречението беше подминато и забравено, поне до следващия доклад на еврокомисията за състоянието на българското правосъдие. Другата удобно незабелязана реакция беше всеобщото определяне на ДПС като „турска” партия от всички чужди агенции. След изскачането на Енимехмедов на сцената на партийния конгрес ситуацията там и в държавата заприлича на съчинена

в съавторство от Бекет, Йонеско и Хармс.

Негръмналият пистолет е подритван по сцената, сякаш в очакване някой да го вдигне и да продължи. Огласените по-късно два ножа така и не се появяват. Пишман – атентаторът отнася много повече ритници, накрая дори го събуват. После го извеждат по най-дългия и открит маршрут. Преди това особено активни в биенето на падналия са достолепните политически старци, които след няколко месеца ще тръгнат да ни говорят за ценности. Оказва се, че в защита на въпросните ценности те така са се увлекли, че и закъснялата охрана получава натъртвания и счупвания. Така

политиците набиха професионалистите,

но пък НСО май все пак спаси един живот. Не точно този, който трябваше да охранява, но... И докато обществото роптае колкото срещу политическото покушение, толкова и срещу животинския хъс, с който делегатите налагат нападателя, лидерът на ДПС-Карлово Рустем Мурад призовава на биячите да се дадат медали. Новият лидер Местан иска международно разследване. Местното започва пък с изобилие от мнения на института по психиатрия... извинете, психология, които се въртят все около прословутите „пет минути слава”. Самият пострадал – Доган, мълчи. Още по-изненадващо – дълго време мълчи и всеобхватно компетентният премиер, за да ни съобщи накрая, че НСО са действали професионално. Посланието е схванато, има шестима наказани, двама уволнени, но шефът на службата си запазва поста, а

думите „Цветанов” и „оставка”

заедно ги употребява само опозицията. След премиера се включва и президентът, като вкарва нападението срещу Доган в дневния ред на съвета за национална сигурност - след точката за атентата в Сарафово. Шефът на софийската полиция обявява, че с газов пистолет не може да се убие човек. В отговор Сашо Диков разстрелва в ефир пилешко бутче. Кадрите не получават голяма популярност, за разлика от озверелите физиономии на делегатите и окървавеното лице на Енимехмедов. СЕМ няма никакви забележки нито към съдържанието, нито към начина по който то се поднася – без предупреждение дори в обедните новини. Накрая

НСО получава новия си закон,

за който се говори от години, вратата за всякакви „превантивни” действия срещу размирниците е широко отворена, открехва се и път към следизборна коалиция, която става все по-очевидно единствен вариант за ГЕРБ да има следващ мандат. Малко след това вътрешният министър отново гръмко разказваше как за него „основният фокус е върху тежката организирана престъпност” и обещаваше големи арести. И докато гледащите новини още обсъждаха Сандокана с двата ножа, полицията арестува тежко организираните

Синдбад и Фризьора – локални пернишки бандити.

През това време в Бургас обраха банка, в София задигнаха инкасо, а в Дебелец взривиха магазин. А какво ли щеше да бъде, ако Цветанов не беше преборил организираната престъпност преди година, както сам ни се похвали? Тази седмица добра новина имаше за работниците от Сопот, потвърди я от Варна и Симеон Дянков – има пари за заплати. Според него – парите са от платена на завода продукция, според премиера са от бюджета, но преди изборите и двамата решиха да не спорят за подробности. Една лукова глава обаче, оказа се, е нанесла на премиерската психика повече щети, отколкото пистолетът на Енимехмедов – на Доган. Борисов продължи да настоява

„жената със златните пръстени”

да му се извини, като прибави към тези, които са го обидили и „хората и фирмите”, които „са спестили 80 милиарда”, а му пращат лук. Отдавна е ясно, че край лидера на ГЕРБ няма никой, който да се осмели да му каже, че подобни реплики са един от сигурните начини след няколко месеца партията целокупно да бъде пратена да люспи лука. Но ако мислим навреме, този път може и да не сме ние, които ще плачем заради това.