Отборът на резервите поздравява онези, които измислиха томболата, които диктуват правилата и превърнаха надеждата в ад

Мястото е едно. Над 250 отново се борят за него. Тръпнат да стане 19 часа. За да видят резултата. Отборът на резервите трепетно очаква печелившeто число. В главата се въртят схеми, въпроси... Мислите се прескачат. Един все пак ще успее. Градината е невзрачна, но кой ти мисли за лукса. Дограмата дървена, катерушките от моето детство, мястото твърде далеч от дома. Но на кой му пука за минусите. При седми път участие в завъртането на числата. В 19.10 вече всичко започва отначало. Отборът на резервите стиска юмруци, поема дълбоко въздух, налива питие и едвам се сдържа да не споменава с патос роднините по женска линия на всички, които забъркаха кашата с приема на децата в детската градина.

Конкретно тази история всъщност започна миналата година. Когато ми говорeха, че влизането в градина е по-сложно от това в университет, приемах казаното с усмивка. Мислех, че не е възможно да изпитам точно аз истина ли е това. Първото голямо класиране мина в края на май. От отбора на надеждата преминах в позицията на 170-та резерва. Второто класиране ме изстреля в небесата. 10-та резерва при прием на пет деца. И така всяка седмица кандидатстване по за едно, две, три места. Редицата на стотиците чакащи оредяваше съвсем бавно.

Покрай мен минаваха всякакви слухове. За плащане на четирицифрени суми на определени отговорни служители, за изкарване на фалшиви документи, че детето е болно, за да го приемат с предимство и т.н. Но всеки път си казвах, че някак ще се отвори вратичка и ще надхитря системата. То не бяха обещания от кого ли не. За едно рамо, за две рамена. Обещания, че ще се строят нови градини. В бъдеще обаче. Но какво да се прави, като проблемът е днес? Огромен и ежедневен. 

И така, започнах да мисля всякакви варианти. Да питам и да разпитвам за частни забавачки, за родителски кооперативи. За първото се отказах доста бързо. Причината - ясна. Скъпи са. Все още не бях намерила отговор на въпроса "къде сгреших?". Търся го още. Двама работещи родители, които все пак дават нещо на тази държава и не лежат на помощи. Плащат си данъците. И в случая не искат нищо повече от това да повярват, че все още държавата я има.

Не проумявам как и защо някой проспа да направи сметка колко деца са родени преди три години, за да предвиди толкова места в детските градини в първа група, като добави още малко за тези от другите градове, които са си избрали да отгледат децата си във Варна. Не разбирам и защо не е задължително Община Варна да осигури места на 100% за тригодишните.

Родителският кооператив също се оказа бита кауза. Посетих един да видя и аз за какво става въпрос. Но тънкият момент там е, че трябваше два пъти седмично да гледам шестте дечица по три часа, както и да сме на едно мнение с родителите по въпросите за възпитанието и отглеждането. Включително за вегетарианската храна и спането на земята. Върнах се в изходна точка. И тъй като са ме възпитавали да мисля повече позитивно, си казах, че има и добри страни липсата на градина. Спестявам 48 лева от такса и детето няма да се разболява. Негативите обаче... как да ги изброи човек. Ежедневни схеми кой да гледа детето, отпуска ли да си вземе един от нас, с болничен ли да се скатае... А детето си иска своето. Пита защо не е при децата. При онези, които помни от яслата. Изрежда ги по име. Кръщава куклите с техните имена. И накрая решава, че утре, като се събуди, ще я заведа на градина и ще слуша. Сутринта по пижама си обува обувките и стяга багажа. Като разбере, че няма да излиза и да ходи никъде... отново пита кой ще ме гледа днес. Тежък въпрос.

А аз все пак дочаках новите правила за прием в градините. И какво от това? Какво ли ме топли, че децата на учителите вече няма да имат предимства? Или другите козметични промени. Проблемът си остава. Какво ме успокоява и това, че ще се строят градини, след като в централната част нямало място къде да се строи. Оправдания и пак оправдания. И при приема тази година пак ще обявят недостатъчно места и пак батакът ще е същият. За такива като мен, които вярваха, че щом си изряден към държавата, то тя поне може да отвърне, като не ти пречи. Може би трябваше да дам ухо на приказките за четирицифрената сума, която отваряла вратите на всяка градина. Или на думите за празните числа, които се въртят на томболата. Наричат ги празни, защото не са реално дадени. А зад тях стоят връзкарите. Отдавна им завиждам. Истина ли е, не е ли... Няма значение сега. Хайде обратно към форума на недоволните майки. Няма полза, но ти олеква.

Отборът на резервите е безсилен. Чакаме на скамейката.