от Иван Вазов

Из "Грамада" от Иван Вазов

Направиха съвет таен,
Мислиха, кроиха,
Ум и сговор не им липса –
И скоро решиха.
На заранта, преди слънце,
Попът са затече
Под мишницата с патрахиля
И с старото светче.
Де отива толкоз рано?
При болни ли Дима,
Да му чете зарад здраве?
Или бродници от нейде
С молитва да гони?
Не, той нийде не отби се,
Нищо не продума:
На полето той излезна
И спря се при друма.
И застана срещу изток,
В земя кол побива,
Метна на врат патрахиля,
Светчето открива.
И зачете глухо попът,
Брада му трепери...
Молитва ли, клетва ли бе –
Той се начумери.
И отстъпи от колеца,
Наведе се леко,
Камък зе, фърли и рече:
"Проклет да е Цеко!"
От тогава край туй място
Кой мине, замине,
Се същите думи казва,
Се същото чини.
Пътник ли, овчар ли някой
Минува из друма,
Като хвърли камъка си,
"Проклет да е!" дума.
И орачът, като кара
Воловете на нива,
Наведе се, хвърли, каже
И пак си отива.
И децата също правят,
Тамо кат се щурят,
И жените въз камъните
Камъни притурят.
Че клетвата стига оня,
"Проклет!" кой не каже.
Някой камъка си носи
Отдалеко даже!
Подир месец бе висока
Колкото камила,
Още месец – купчинката
Стана веч могила.
И грамадата от себе
Мърда и порасва,
И пътникът отдалеко
Веч я съпикасва.
Та расте, като по чудо,
Сама, като жива!
Убоя се Цековата
Душа нечестива.
И да спре не може Цеко
Ни с псувни, ни с глуми
Таз грамада да не расте
Със страшните думи.
Деня та е се в ума му,
Нощя я бълнува,
И трясъка от камъните
В съня си той чува.
По някога тайна сила
Към тамо го тика.
Той я види, тръпне, гаче
Тя на сън го вика.
Гаче всякой камък има
Уста, уши, очи,
И му дума: "Проклет! Проклет!"
И към него сочи.
И той бяга потен, тръпен...
На душа му гряшна
Мир и радост веч не дава
Грамадата страшна.