В морската столица Лиляна Павлова е в най-трудната си роля досега – да победи най-изявените лидери на опозицията

Ако битката за София по време на парламентарните избори е битка за гласове заради огромното количество мандати, то двубоите за Варна са и тест за способността на демокрацията да оцелява.

Затова в столицата по традиция са струпани националните партийни лидери, а в морската столица – лидерите на мнение. Кой тогава задава тона? И кой диктува важните теми? Засега – Варна. Там партиите се надпреварват да съобщят най-важното, да срещнат обикновените хора и да им стиснат ръцете. Националните лидери наводниха Варна, като компенсация за нещо пропуснато или нещо несвършено.

На пръв поглед това изглежда парадоксално, защото успехите на ГЕРБ са много по-видими в Бургас. И е логично там бившите управляващи да редят хвалби за тези успехи, а опонентите им – да се стремят да им откраднат харизмата и свършеното. Във Варна обаче, а не в Бургас е

струпана тежката артилерия на партиите

Варна си остава ключов фактор сред морските общини и столица на Източна България. Макар и загубила блясък, тя е като пулсиращото сърце на България. Днес партиите, които съсипаха икономиката й, лицемерно обещават да я съживят. Предизборната кампания прилича на битпазар, в който всеки е извадил старите си доспехи и предлага в тях да облече хилавите си идеи, за да ги прати на война за бъдещето. За варненци бъдещето не е излюзорна идея, а изстрадана истина. Затова битката за Варна е нещо повече от битка. Това е мисия.

Основните конкуренти – Лиляна Павлова (ГЕРБ), Пламен Орешарски (Коалиция за България) и Даниел Вълчев (Движение България на гражданите) са потенциални премиери на страната. Всички те имат силни лидери, на които по право се пада този пост, но в същото време са едни от най-обиграните и доверени лица на партийните водачи. В тази сметка изобщо не трябва да се слага Радан Кънев, човекът на Иван Костов, защото той няма ръст да се мери с останалите нито за едното, нито за другото. Нито ще вземе приличен брой гласове, нито някой някога и за миг си е помислял да го номинира за премиер.

Пламен Орешарски и Даниел Вълчев са министри от Тройната коалиция. По ирония на съдбата двамата са и главните герои в пиеската „Седянка”, играна по време на учителската стачка.

Какво ни каза Пламен Орешарски, на който Станишев се подпря по време на кампанията като на патерица? "Не искам да си представям как би изглеждала страната ни след още 4 години управление на ГЕРБ", каза Орешарски във Варна. И се мотивира - през последните 4 години били закрити около 350 000 фирми и над 400 000 души останали без работа. Това е хубаво предизборно внушение и дори да е вярно, не бива да ни го казва

човек, който премълчава всичко, което се е случило преди други четири години

и за което е лично отговорен. Не случайно днес варненци го критикуват, че като министър на финансите не е идвал при тях, не ги е питал аз проблемите им, не е помагал с каквото може. Напротив – той беше подобие на Дянков. Може би защото всички финансови министри си приличат по някакъв дяволски начин, а може би защото просто не се е сещал, че Варна има свой живот, пулсира по свой начин и има свои конкретни нужди. Орешарски беше кандидатиран, за да внесе спокойствие в размирна Варна, но има опасност от инфекция. Вместо спокойствие да внесе тревога и вместо надежди – мрачни мисли. Защо ли? Защото неговият социализъм е някакъв чудовищен хермафродит. Не се знае може ли да роди нещо – нито в лявото политическо пространство, нито в дясното.

Даниел Вълчев, изтънченият глас на Кунева, по начало е известен с крилати фрази, които излитат от устата му със завидна лекота. Но по време на кампанията във Варна се прочу със съждението си, че „листите на Движение "България на гражданите" ще се състоят от 1/3 жени и 1/3 мъже!?”. Вярно, губи му се 1/3, но може би умишлено не иска да ни съобщи с какви хора е запълнена тази квота. Това

вече не е бисер, а диагноза

Когато един бивш вицепремиер и министър от сравнително прясно правителство (отпреди четири години) казва следното, значи има сериозен проблем не само с паметта, но и с раздвоението на личността си: „От 15 г. си говорим за дигитализирана здравна карта, здравен паспорт, за да е ясно кой какво прави и къде отиват парите. Докато си говорим, може да оперират някой от нас от апендицит и няма кой дори да провери!”

По същата логика още 15 години може да няма кой да провери оперирания от апендицит. Защото политиците ни са оперирани от чувство за реалност. Може да се извади серия от подобни примери, но няма полза. Като бивш образователен министър Вълчев почти няма с какво да се похвали. Извоюваното с много унижения и над месец стачка (която остави десетки хиляди учители без месечна заплата тогава) увеличение към заплатата не може да му донесе и грам дивидент. Защото Вълчев тогава се противопостави на волята и очакванията на народа и показа, че може умело да се крие зад дебелите стени на „Дондуков” 1. Той не научи най-важния си политически урок – че с народа се разговаря не по време на предизборна кампания и не с лигави или интелектуално извисени съждения, а тогава, когато хората имат какво да му кажат. С грубия си език и с непремерените си по децибели претенции.

Лиляна Павлова е в най-трудната роля сега. Тя трябва да измие срама от челото на ГЕРБ и то там, където партията най-много се изложи с подкрепата си за Кирил Йорданов. Подкрепа, която трупаше единствено недоволство. Затова ГЕРБ трябва много внимателно да обясняват защо се стигна дотук. И защо

Варна стана заложник на симпатиите или антипатиите към един човек

– бившия кмет Кирил Йорданов. Когато Павлова казва: „Ще възвърнем достойнството на Варна като морска столица на България, ако ГЕРБ получи втори мандат за управление на страната”, тя е много наясно какво означава това. Да се върне достойнството на един град означава да му се върне славата на място, напоено със спокойствие и справедливост.

Големият плюс на Павлова е, че жена влиза в битката с най-изявените мъже на опозицията. Тя може да очовечи дебата, да го онагледи с вече свършени работи, защото беше активен член на кабинета. Минус, по ирония на съдбата, е същото, което е и неин плюс – участието й в един кабинет, за който самият Бойко Борисов призна, че е низ от кадрови грешки. Павлова днес трябва да отговаря за прегрешенията на своите колеги и да носи на плещите си дори „вината” на Цветан Цветанов. Нейната карма се е сраснала с тази на ГЕРБ и затова битката е битка на живот и на смърт (за формациите). Битка за вчера или за утре. Битка за искрата или за импулса, които да доведат до очакваната промяна в живота на българите.

Варна ще ни покаже посоката. Ако е вярно и това, че Варна ще излъчи премиера – струва си повече хора да отидат до урните и да направят своя избор. Защото изходът от битката за Варна ще бъде признание за победата на най-добрия. Независимо от националния резултат.