Градът е в предизборна кампания, но статуквото няма да бъде променено - все същите стари муцуни се състезават. Улицата не излъчи и един кандидат за кмет

Датата е 25 юни 2011 г. Премиерът Бойко Борисов е на поредната триумфална обиколка из Варна. Рязането на ленти е съчетано с новини на час по лъжичка за пърхащите наоколо репортери. "В партията знаят отношението и приятелството ми от 10-15 години с кмета Кирил Йорданов. Имаме нужда от кмет, който да работи добре с правителството", заявява Борисов. След няколко дни Кирил Йорданов, три мандата избиран с подкрепата на БСП, е кандидат-кмет на ГЕРБ - не подкрепен, а директно издигнат.

Датата е 27 март 2013 г. Общинският съвет на Варна избира в препълнената зала "Пленарна" кмет, който ще управлява града до изборите за кмет на 30 юни. До тях се е стигнало, след като
Кирил Йорданов е дал оставка, поискана на невиждани от години многочислени митинги. По закон временен градоначалник трябва да е един от заместниците на сваления титуляр, затова съветниците се спират на доц. Христо Бозов. Малко преди гласуването съветник от ДСБ взема думата и пита Бозов дали ще се кандидатира на предстоящите избори. Въпросът е резонен, предстои вот не само за кмет на града, но и парламент. "Преди да взема важното решение, говорих с много хора, допитах се до най-близките си. Естествено, след като съм поел тази отговорност, няма да участвам в избори", отговаря Бозов. Избран е единодушно, залата, в която има и много протестирали варненци, аплодира.

Днес основните кандидати за кмет на Варна са Иван Портних, номиниран от ГЕРБ и ... Христо Бозов, подкрепен от БСП и "България на гражданите". Първият е млад, отскоро в политиката, мениджър е на "Гранд хотел Варна". Зет е на Красимир Маринов, дългогодишен общински съветник и съратник на Кирил Йорданов. Старият кмет през годините имаше лоби в местния парламент, основно чрез съветници, които постоянно меняха партиите, но не и верността към Йорданов. Маринов бе един от тях. Вторият кандидат - Христо Бозов, пет години бе в екипа на Йорданов. Представи независимата си кандидатура в понеделник, 3 юни, в офиса на БСП-Варна, под червените плакати.

Промяна? Тази думичка е иронична, и тъжна, като стане дума за Варна.

А може би и смешна, като се имат предвид словата на възхвала, които се изписаха за протестите в града. Непредубеденият читател може би мисли, че варненци категорично и еднозначно са се възпротивили на политическото статукво, чистият народен гняв се е изправил срещу старите партии и т.н. Да видим? На местните избори през 2011 г. варненските листи на ГЕРБ и БСП, т.е. чисто партийният вот, бе подкрепен от 51 000 души. Сега, на предсрочния парламентарен, двете партии събраха 88 000 гласа. Почти двойно се увеличава подкрепата за водещите политически сили. Вярно е, че местните и парламентарните избори са различни по характер, на вторите активността традиционно е по-висока. Но въпреки това данните са категорични, че след протестите, краха на ГЕРБ и т.н. варненци пак са предпочели партиите на статуквото.

Третият основен претендент за кмет е добре известният Веселин Марешки. Михаил Куликов, дългогодишен главен секретар на общината при Кирил Йорданов, също е кандидат. "Атака" издигна лидера на местната структура Александър Йовчев. Има и още четирима номинирани в миманса. ДСБ и СДС не регистрираха кандидати, а до 3 юни не бяха обявили кого подкрепят, с което потвърдиха отсъствието си като фактор в политическия живот на Варна.

Протестиращите през зимата и пролетта варненци не излъчиха претендент за кмет - нито един, нито няколко. Тук варненската приказка става най-тъжна, а и едновременно с това комична.

Всеизвестно е, че голяма група хора трудно може да застане зад обща идея при политическите си изяви или пък да се организира зад единен субект (човек, партия). Затова важни са лидерите. Те насочват енергията, обличат хаоса в приемлива политическа форма. Две седмици след старта на протестите т.нар. "водачи" бяха изпокарани.Стари муцуни организираха добре познатото в политическата ни история люспене и делене. В такива случаи обикновено се казва, че постепенно старите партии подменили неподправения гняв на хората, попречили на истинската алтернатива и т.н.

Но във варненския случай не е така. Нито нещо се извърши постепенно, нито пък е имало алтернатива. Първият голям протест бе срещу монополите. Вторият - срещу Кирил Йорданов. Още тогава пред община Варна имаше организирани агитки, които да заглушават виковете срещу кмета. Но имаше и такива, които да насърчават околните да скандират срещу него.

Не е вярно също, че старите муцуни са яхнали вълната впоследствие. Те бяха на барикадата от първия ден. Иван Петров, пробвал се на различни избори чрез ОБТ (партия, директно под крилото на общинската администрация), БНРП, ВМРО ... Станчо Тодоров, бивш депутат от "Атака", който през 2011 г. набираше застъпници за Марешки... Другите т.нар. "лидери" бяха подобни. Тези хора не само не поискаха да дадат алтернатива, но и не можеха, по принцип.

А сега няколко думи за масовостта на протестите. В медиите дефилираха невъобразими числа. Реално никой не можеше да каже колко точно са шестващите, дори и полицията. Митингите бяха големи, но далеч под афишираните стойности.

Ето как например се появи новината за " над 70 000 протестиращи" на 3 март. Няколко дни преди това Кирил Йорданов бе казал, че улицата не изразява гласа на варненци, защото за него на изборите са гласували 70 000 души. Местен сайт и вестник, под крилото на лидера на БСП-Варна Борислав Гуцанов, съобразиха, че за да се изостри атаката срещу Йорданов, 
протестиращите следващия път непременно трябва да са повече. Така и стана - сайтът пусна "новината" още сутринта на 3 март. Всички сайтове из страната предадоха 70-те хиляди на припципа копи-пейст. "Фейсбук" тържествуваше. Реално на улицата бяха поне (поне!) два пъти по-малко хора, но който дръзнеше да каже това, бе обявяван за луд или фен на кмета.

С очите си видях как при 300 протестиращи националната телевизия вечерта предаде за над "2000". И това бе само заради желанието да се създаде сензация, да се направи "новина", събитията да не се предават обективно, а цветно. Цяла България знаеше, че във Варна всеки ден протестират няколко хиляди, през уикендите 50 000-70 000. А реално в делничните дни бяха 200-300, част от тях - тийнейджъри, избягали от вечерните часове. През уикендите - хиляди, но твърде далеч от оповестяваните цифри.

Естествено, тази измамна еуфория бе подклаждана от партии и политици, които искаха да свалят Йорданов. Това бяха всички, без него самия и ГЕРБ.

Когато на парламентарния вот преди 3 седмици варненци гласуваха отново за ГЕРБ, България изпадна в шок. Когато стана ясно, че друга, немалка част от жителите на града предпочита БСП, шокът стана още по-голям. Но шокът е троен - как тъй бунтовна Варна не излъчи алтернатива?

Нямаше да има шок, ако българското общество бе наясно колко точно хора са на улицата, а и кои са главатарите на протестите.