Вчера протестиращ на видима възраст около 6 години беше издигнал собственоръчно написан плакат формат A4 с думите "И аз ли съм платен?"

Десетки, дори стотици коментари се изписаха за профила на днешните протестиращи, възрастта им, интелигентността им, посланията им. Лично за мен обаче най-уникалното в #ДАНСwithme са децата - хилядите малки човеци, крачещи редом със своите родители, или по-често качени на раменете им са истинска радост за окото и душата. 

Макар и малките хора да не са съвсем наясно какво се случват, задават отчайващо точни въпроси, оставяйки родителите си с ококорени очи, разсъждават сериозно, скандират не по-малко култови лозунги от големите. Интуитивно малките усещат, че се случва нещо хубаво. Защото протестът е хубав, като единствената ни останала форма за отбрана срещу "туй и онуй". 

Преди ден 7-годишната ми племенница от София, която гостува на баба си във Варна, ме посрещна на вратата скандирайки: "Хайде да ги махаме". После ми разказа за пъкления си план, как щом се прибере в София ще отиде на протест с кучето си Хера, която редовно препикавала околните и сега щяла да я накара да "препѝка и политиците". Снощи пък след като се върна от протест майка на 5-годишно момиченце написа в Twitter : "Детето ми за втора поредна вечер заспива с думите - Мамо, нали утре пак?".

Ангажираността на малките към каузата на големите не свършва дотук. На вчерашния протест във Варна момченце на около 5 години като фурия громеше плакатите на Марешки, незаконно поставени на мантинелата между двете платна на булеварда. Сигурно някой ще каже, че сме опропастили лятната ваканция на децата и вместо да играят, видите ли, родителите им ги мъкнат по протести - чух наскоро подобно изречение. Друг пък ще рече, че и на тях са платили - и това го чухме всички. Но нека си говорят, нали уж живеем в демокрация. А и децата сами им отговарят. Вчера млад протестиращ в столицата на видима възраст около 6 години беше издигнал собственоръчно написан плакат формат A4 с думите "И аз ли съм платен?". Друг написа: "Отивайте си! Няма цяла ваканция да се занимавам с вас".

Кой каквото ще да ми говори,  днешните протести осмислиха лятната ваканция. Е, вярно е че заради еуфорията и превъзбудата от тях, голяма част от децата няма да прочетат всички книги от летния списък. Ще научат обаче много по-важен урок - промяната зависи от самите нас. 

По темата  с децата и протестите "Дневник" публикува писмо от Ралица Найденова - майка, която протестира с детето си. Ето и пълният текст, показващ нетрадиционен поглед към протестите през очите на родителите: 

Стоя на площада, заедно с всички останали, които са преценили да бъдат там по една или друга причина. Настроена съм позитивно. София е красива и жива за първи път насам от лятото на 1994 г. (Световното по футбол). Който тогава е бил на улицата, знае. За онези, които не са били, ще кажа: Тогава бяхме горди и радостни като народ, както никога преди в модерната история. Изживяването беше невероятно силно и зареждащо.

По някакъв начин и сега се чувствам така, макар причината да е различна. Хубаво ми е да съм на площада. Стоя там, защото искам да ни видят и да ни запомнят. Да знаят, че сме много и знаем за тях, че вече не сме пасивни, че отстояваме себе си достойно.

Аз съм от онези, които не викат. Не ми се вика. Изчерпала съм всички изразни средства по темата. Искам да ги унищожа с мълчание. Искам на площада да стане толкова страшно тихо, че да можеш да чуеш дъха не десетхилядния протестиращ в другия край на жълтите павета. Не мога да крещя пред дъщеря си, срам ме е. Не мога да си позволя лукса да ме запомни по този начин – гневна и цинична, не мога да позволя тя да стане такава.

Децата задават най-трудните въпроси. И винаги изискват адекватен отговор. Не можеш да се измъкнеш. Веднага те залавят. Безпогрешно улавят всяко колебание и несигурност. Ежедневно се налага да отговаряш на стотици въпроси. Който има дете около себе си, знае: "Мамо, колко очи имат извънземните, защото Джамба има четири, а пък Плики само две? Мамо, коя звездичка на небето е майка ти? Сигурно е много тъжно човек да няма родители?"... През изминалите дни

речниковият запас на децата ни се обогати

със страшна сила. Ето малка част от въпросите, които зададе 5-годишната ми дъщеря, по повод настоящите събития, разтърсващи мнимия ни комфорт:

Мамо, какво правят всички тези хора тук?

Протестират?! А какво е протест?

А ние защо дойдохме да протестираме? 

И защо викат тези хора? Аз да викам ли? 

След пороя от въпроси, най-неочаквано и без всякакво предисловие, докато тълпата гневно ревеше ретроградната обида "червени боклуци", в абсолютен контраст на ситуацията, дъщеря ми започна да скандира: "И-ван Ва-зов, И-ван Ва-зов!". 

После, сякаш нищо не е било, продължи да пита:

Кой е крадец?

Там вътре боклук ли има? Червен боклук? И сме се събрали да им помогнем да се изчисти боклука ли? 

Какво означава мафия? Ами к*ви?

Изобщо не се шегувам. И с абсолютна сигурност не съм единствения родител, на когото се е наложило да дава обяснения. Срещнах известни затруднения при разтълкуването на думичките и те не бяха от езиково естество. В речниковия фонд и общуването на семейството ни не фигурират изрази от типа на "червени боклуци", "к*ви" и сродните им. И не толкова защото са езиково неприемливи, а по-скоро защото не са част от начина ни на мислене. Не изпитвам необходимост да ги използвам. Така ме възпитаха родителите ми. Мамо, татко, благодаря и поклон! Не е редно децата ни да пораснат с тези думи. Не е редно подобни фрази да ги формират като личности, да станат част от начина им на мислене. 

На възрастта на дъщеря ми посещавах събранията на Партията, всяка сряда от 17.30ч. в кварталния партиен клуб (отгледа ме баба ми и бях като зашита за полата й). Тогава научих няколко непреводими за детския ми понятиен апарат абревиатури: ЦК на КПСС, ДКМС, ТКЗС и няколко сложни думички: петилетка, пленум, комунист.

От четири до осемгодишна възраст посетих толкова събрания, колкото вероятно малко членове, на която и да е съвременна партия. БСП не стана моята партия. Нито някоя друга. Не знам дали родителите ми бяха запознати с тези ми следобедни занимания, не е ставало тема за разговор.

И дали защото детството ми беше напоено с цитати от бащите на комунизма или защото на по-късен етап от живота си станах свидетел на събитията, в които всички ние участваме, но така и не успях да припозная която и да било политическа сила като своя идеология. И не съжалявам. Политиката не ме привлича. Давам си сметка, че не искам да разбирам от политика, не искам да ми се налага да разбирам от политика. Искам от нея да разбира, който трябва. Аз разбирам от други неща. 

През годините баща ми често казваше, че с политика се занимават само онези, които не са в състояние да вършат нещо друго. Оказа се повече от прав. Бих добавила, че те и от политика не разбират. 

Прибрахме се от Банско в 18.30ч. на 15 юни, събота. Единодушно и без много приказки грабнахме 5-годишната си дъщеря и тръгнахме към площада. Половин час по-късно бяхме там. Зарадвах се истински. Имаше още много хора с децата си. Не бяхме сами.

Сега е моментът да кажем правилните думи. Друг по-подходящ може и да няма.