Напук на скептиците студентите действително имат шанс да променят обществото

"Колеги, започваме. Сядайте. Предстои ни може би най-важната дискусия от началото на протеста", прозвучава ясно от микрофона. За момент пълната почти догоре аудитория 272 зажужава още по-силно. След още един - внезапно утихва. 22.30 вечерта, ден седми от окупацията.

Ранобудните студенти, които ни раззвъняха будилниците, за да ни напомнят, че протестът не е свършил, не са спали отдавна. Но не им личи. През отворените врати на аудиторията току изскача по някоя свежа физиономия, нарамила спален чувал. Само най-познатите ни революционери от мегафоните малко са попревили гръб от задачите. За брадите им винаги има закачени по още няколко младежи с организационни въпроси.

На дневен ред е обсъждането на евентуална среща с Орешарски. Има заявка задочните медийни диалози между министър-председател и студенти да преминат в разговор на живо. Въпросите, които ги вълнуват, са дали, къде и при какви условия. Става ясно, че комуникацията с екипа на Орешарски тече през ректора на Софийския университет (СУ) проф. Иван Илчев. Трите предварително поставени условия на студентите са: срещата да бъде в окупираната 272, да се модерира от омбудсмана и да се излъчва на живо по "Алма матер" и БНТ. Изглежда, имат премиерско "да" за всички без първото. Оттам насетне разсъждават по стратегия и тактики.

Има страшно много желаещи да вземат отношение по темата, но дисциплината е впечатляваща. Спазва се ред. Изслушват се. Ничия позиция не се отхвърля като глупава или ненужна. Най-добрите идеи се поощряват с мощни възгласи, аплодисменти и тропот по масите.

Някои се опасяват, че планираната среща е капан. Че насреща си имат "изпечени демагози", които могат да ги подведат и изманипулират пред очите на цялата страна. Че трябва да се подготвят с железни аргументи и да бъдат нащрек да "не бъдат вкарани в режим на пазарлък". Други са на мнение, че не трябва да има среща, защото "Орешарски е кукла на конци, той не взима решенията и дори да го победим в спора, не печелим нищо. Само го легитимираме". Трети разглеждат бъдещия дебат като възможност ясно да изложат аргументите си за "оставка" и да се опитат да убедят скептичните хора пред телевизорите в правотата си. Отбелязват, че ще са първите протестиращи граждани, които се срещат с премиера, и не са подставени лица и той им дължи много отговори. "Нека го питаме господин Орешарски кога оставката." "Нека да го поканим като премиер в оставка. И да зададем въпросите към всяко следващо управление."

Въобще, който си е мислил, че в 272 е вечен купон, се е объркал. Тук се върши работа. Начинът, по който са организирали дискусиите помежду си за това "какво следва", "какво правим" и "защо", много повече напомня на парламент, в който се гласуват важни решения, отколкото циничния "Цирк дьо Солей" няколко десетки метра по-надолу, издържан от данъкоплатците. Само ще отбележим, че в същия ден в действителния парламент дебатът беше на ниво кой на какъв пост е назначил любовницата си.

В окупирания Ректорат няма място за подобна арогантност. Тук се опитват да начертаят карта на бъдещето, която има смисъл. Да отблокират хоризонта си от захвата на държавата. Да покажат, че е възможно да се измисли не по-малкото зло, а по-доброто решение. И, да, противно на закостенялото схващане, тъкмо университетът е мястото да се разсъждава над тези проблеми.

Покровителственото "деца", с което анализатори и ректори дундуркат студентите по медиите, въобще не им приляга. Те са много наясно кои са, каква е битката и с какви очаквания са натоварени действията им, поемайки щафетата на бунта от родителите си. Повечето казват, че получават безрезервна подкрепа от семействата си ("само бабите на някои колеги се отрекоха от тях"). Етикетът на наивни идеалисти също не им подхожда. Да израснеш в среда, в която Делян Пеевски ти се натрапва като еталон за успял млад човек, все пак възпитава вид здравословен прагматизъм към живота. По-възрастните бащински се опитват да ги поучават и се стараят "да ги предпазват от грешките" на предишните революции, но, слава богу, още не успяват да ги заразят със своя интелектуален фатализъм, че са поредните, които ще поскачат в студа срещу озъбеното лице на мафията, пък после ще нахлузят по едни пантофи на гражданската си активност и ще я паркират пред телевизора.

Въобще студентите (и техните преподаватели) към момента изглеждат като единствения разумен и зрял контрапункт на опошления и влачещ като стара плоча публичен дебат. Изразяват се ясно и аргументирано. Знаят как да се държат с медиите. И в същото време са много предпазливи към външния свят. Влизането в СУ прилича на преминаване на граница - студенти със светлоотразителни жилетки щъкат из двора и посрещат желаещите да влязат на голямата черна порта от задната страна на университета. Преминаването става само със студентски и преподавателски книжки или с журналистически карти. Вътре в сградата се допускат само студенти, преподаватели и администрацията на университета. За медиите има определени часове, в които могат да бъдат съпроводени до 272. След уречения час любезно са помолени да си тръгнат, за да може студентите да продължат дискусиите си без страх от спекулации.

На кого пречат студентите

На пръв поглед тази система изглежда плашеща, но студентите имат сериозни аргументи. Още на втория ден след пълната окупация на ректората група агресивни младежи, предвождани от депутата от БСП Борис Цветков и маршируващата в предните редици на контрапротетсите Нина Гергова, се опита със сила да влезе в сградата на университета. Върху пребледнелите лица на студентите след грозната случка се четеше смесица от изненада, объркване и неразбиране. За много от тях това най-вероятно това е бил първият подобен сблъсък в живота им. И той ги направи още по-решителни и внимателни. Сами казват, че чувстват отговорност - към каузата си и към университета, който държат да запазят във вида, в който са го окупирали.

Бойната дружина на Борис Цветков беше само началото. След това цялата пропагандна машина се изсипа върху студентите по същата схема на очернянето на летните протести. Задачата на проправителствените медии, съмнителни интернет сайтове и търсачи на конспирации сега е много по-трудна, защото ваденето на компромати за младежи на по 19, 20 или 23 години изисква немалка доза въображение. Ровят се Facebook профили, манипулират се аудиозаписи, измислят се несъществуващи връзки с партии. Студентите приемат всичко с чувство за хумор и събират изрезки от жълти вестници на "стената на срама" в 272. Даже подканват: "Заповядайте, търсете, но няма да намерите това, което ви интересува."

В някои университети протестиращите студенти са подложени на силен натиск от ректорските ръководства, преподаватели, дори студентските съвети. Във време, в което се обсъжда държавният бюджет за следващата година (от който зависят и университетските субсидии), нито един ректор няма смелостта да застане зад студентите си. Студенти от Великотърновския университет сигнализират, че плакатите им се късат, охраната не пуска техни колеги от София, дошли за подкрепа, а един от участниците в окупацията получава заплахи във Facebook. Ръководството на Пловдивския университет излезе със специална декларация, че не подкрепя окупацията. В НАТФИЗ, чиито студенти всеки ден забавляват минувачите на "Раковски" с оригинални пърформанси, атмосферата е мрачна и тягостна. С медии не се говори, ректорът поставя ултиматуми. Навсякъде контрааргументите звучат еднакво и вече изтъркано - протестиращите са малко. Останалите искат да учат. Това не е начинът.

Зад опитите за компрометиране на студентите обаче прозира само едно - страх от честността на думите и идеите им. След като четири месеца управляващите следваха тактиката "протестирайте си, не ни пречите", съживяването на гражданската енергия сега - и то от млади хора, на които не им е безразлично, пак ги изненада. Още повече че несправедливостите, които те посочват, събарят маските една след друга. Студентите от Университета по архитектура, строителство и геодезия например (най-после) поискаха оставката на главния архитект Петър Диков заради "скандалните проекти, с които бавно, но сигурно унищожава града ни".

Или както сполучливо описва писателят дисидент Георги Марков в свое есе от 1972 г.: "Ако има нещо, от което партийната доктрина за създаването на щастливо стадо да се бои най-много – това са личностите."

Откакто окупацията започна да се разраства из университетите в страната, вечерните протести срещу кабинета "Орешарски" изглеждат по различен начин. Шествията тръгват от Ректората, предвождани от студентите. Най-активните сред тях са новите лидери с мегафони в ръка, които всички останали на площада искат и очакват да чуят. Това е качествена разлика от летните протести, когато революцията съвсем нарочно и съзнателно нямаше лидери. Имаше много и различни центрове на активност, но не и пет или десет души, които да водят другите.

Студентите се превърнаха в лидери някак естествено. Вдъхновиха със смелостта си и всички отстъпиха крачка назад, за да им дадат трибуна. Будят доверие, защото са чисти. Без биографии и зависимости. Дори пропагандата се мъчи в безсилието си да ги впише в определени кръгове и квадрати. Умни са. Говорят ясно и трезво и не изглеждат лесна машина за всякакви центробежни сили, които се опитват да приватизират недоволството им. Както отбелязва един от преподавателите им, който ги подкрепя, главният асистент в департамента по "Политически науки" в НБУ Кирил Аврамов: "Считам, че независимо от неопитността и младостта на тези хора те имат много здрав инстинкт към чисто партийните попълзновения".

Всичко това им дава възможност да постигнат нещо, в което летните протести на успяха - да увеличат базата на подкрепа, да убедят повече хора, че гражданската активност е конвертируема валута и води до промяна. Според Кирил Аврамов студентите биха могли да създадат широк демократичен фронт, който да противопостави гражданите на мафията. Това ще бъде по-големият успех от оставката на кабинета "Орешарски" - да създадат нова обединителна кауза от поляризираните атоми на гнева. 
Защото, както посочва Аврамов, след студентските бунтове в Париж през 1968-ма градът е обърнат с краката надолу, но резултатът от последващите избори е съкрушителна победа на голистите, тоест партията на статуквото. Франция обаче не е същата, има червена линия, която никой не си позволява да пристъпи. Българските студенти сега чертаят граници на обществените норми не за това, а за всички следващи управления. Променяш средата не когато успееш (само) да прогониш едни нечистоплътни политически личности и проекти, а когато провокираш повече хора да питат, да се съмняват, да отстояват гражданските си свободи.

Рисковете и капаните пред студентите са много - да се банализират, да се изпокарат, да позволят да ги употребят. Импровизираният им склад в Ректората е пълен с ябълките, кроасаните и пилетата на народната подкрепа и надежда. За да не се уморят да водят уж общата ни битка.