или как Моника от Варна промени съдбата на едно сирийско семейство

Ата е сириец. На 17 години. Прекосил българо–турската граница през септември. Оттогава е "непридружен непълнолетен" - трудно словосъчетание, което произнася с усилие.

Няколко седмици преди Ата у нас пристигат леля му Аиша, чичо му Фарид и трите им деца – две момичета и едно момче. След като са прекарали близо два месеца в друг лагер – край свиленградското село Пъстрогор, те са настанени в дома на Моника Гецова във Варна - една от малкото доброволци у нас, дали убежище на бежанци от Сирия. Но за емиграционните служби съвпадението на имена не е доказателства за роднинска връзка. Така Ата е изпратен в бежанския лагера в Харманли.

"Там не знаеха какво да правят с момчето и затова го държаха в лагера без да му вземат задължителните отпечатъци, без да го регистрират...", разказва Моника. През това време аз вече бях в контакт с него, но не предприемах нищо защото все още изчаквахме - имаше някаква вероятност да бъде изтеглен от свой чичо,който от дълги години живее в Швеция. Но нещата се проточиха прекалено дълго и загубихме надежда".

Един ден Ата се обажда по телефона на Моника, за да й каже, че с него е разговаряла социална работничка, която му обяснила, че трябва да го настани в социален дом.

"Аз познавам до болка условията в тези домове, казва Моника. Вече шеста година съм приемен родител на друго дете, което взех от социален дом в страната - Еми. Затова реших, че на всяка цена трябва да го изкарам от там. Веднага поисках да говоря със социалната работничка и направо попитах дали има някаква възможност да му стана приемен родител? След това цял ден писах декларации, че се ангажирам да му даря подслон и издръжка и... го взех". Цялата история тук.