Защо българите толкова обичат Европейския съюз и продължaват да са недоволни от живота си

На 31 декември 2006 г. едва ли и е имало много хора, които са се надявали на другия ден, когато България вече стане член на Европейския съюз, изведнъж страната да се преобрази. Но очакването беше, че не само България ще влезе в ЕС, но и ЕС ще дойде у нас. С негова помощ България лека-полека, дори куцукайки, ще става все по-нормална и по-уютна страна за живеещите в нея.

В началото на 2014 г. е очевидно, че има положителни промени. България, макар и бавно, продължава да настига западноевропейските държави, а от София до Бургас вече се стигне по магистрала. В същото време в навечерието на навършването на първите седем години от членството българската политическа класа изглежда така, сякаш не знае къде е. "Решението Делян Пеевски да бъде избран за председател на ДАНС има смисъл само ако правителството е решило, че иска България да напусне Европейския съюз", коментира миналата година политологът Иван Кръстев.

Магистралата и изборът на Пеевски миналата година всъщност могат да служат като достойни символи на седемгодишнината от членството на България в ЕС. Лустрото на еврочленството не може да прикрие провала да се реформират институциите, така че да работят в интерес на хората. В последните години България пада във всички класации, които оценяват бизнес средата или нивото на корупцията много по-бързо, отколкото се изкачва в тези класации, които измерват повишаването на доходите. И е неизбежен моментът, в който потъването в първите ще повлече след себе си и влошаване на представянето по вторите.

Може би затова в последните месеци толкова се говореше за продължаващата емиграция на българите. Вместо да чакат ЕС да дойде у нас, те предпочитат поединично да отидат при него, както гласи една стара и тъжна шега.
Защо така ни се получи?

Най-добри сме в имитациите
"Това, което се случи, е, че реформите спряха", казва простичко директорът на Центъра за европейски политически изследвания Даниел Грос. Защо обаче се получи така? Най-простият отговор е, че реформи отдавна е мръсна дума в българския език, тъй като е изпразнена от съдържание. И всичко, което в предприсъединителния период е било прокламирано за реформа, основно е било имитация на действие.

Това е леко пресилено твърдение, но в България наистина съществува тежък дефицит на мислене как да се постигне промяна в статуквото, така че в крайна сметка новото положение да е изгодно за мнозинството хора. Българската администрация просто е неспособна на това. Примерите са ужасно и болезнено много. От години е ясно, че възприетият модел на здравеопазване е неработещ, но досега няма особено усилие за коренна промяна. Дори когато е видно, че определена политика може да доведе до големи проблеми - както раздуването на инвестициите във възобновяема енергия, администрацията и регулаторните органи гледат в ступор и вдигат ръце. Политическата шапка пък често е повече пречка, отколкото помощ. "Идвайки от една командно-административна система, за нас е много по-лесно да изпълняваме, отколкото сами да си поставяме задачите, да се реформираме, сами да променяме система, тогава когато тя не работи" казва Меглена Кунева, която беше главен преговарящ с ЕС от българска страна между 2002 и 2007 г. Някак си много хора решиха, че страната преминава от една командна икономика към друга и че Брюксел ще дава нарежданията и курса, а те ще следват. И така пропуснаха основната разлика между СССР и ЕС, че в първата организация чиновниците определяха икономиката, а във втората те само помагат тя да работи добре и за всички. Все пак според Кунева критиките към администрацията невинаги са оправдани - ако чиновниците бъдат мотивирани, те могат да постигат доста по-добри резултати. "Със същата тази администрация, която всички нападат, бяхме способни да представим на Брюксел достатъчно добър продукт". Но за това трябва добра политика. 

Така на 1 януари 2007 г. България се озова в ЕС, без да има кой да я подтиква. "Както се очакваше, изгубихме ориентация и сега изглежда така, че не знаем какво искаме. Това вероятно е основата за това усещане за безперспективност", определя ситуацията икономистът от Центъра за либерални стратегии Георги Ганев.
Въпреки това подготовката очевидно не беше на ниво, за което България беше предупреждавана многократно - самото отлагане на членството на България и Румъния с три години спрямо останалите страни от Източна и Централна Европа беше доста ясен шамар. Той обаче беше поет леко от политиците в България, които винаги имат навика да се оправдават с тежкото наследство. Тогавашната преговаряща от името на Европейската комисия Бриджит Чернота неведнъж беше предупреждавала, че несериозното отношение към присъединяването ще се отрази много негативно на страната, но след това няма кой да помага. "Никога не съм мислила, че за България е добре да се присъедини към ЕС през 2007 г., защото независимо от обещанията на политиците в България и Румъния двете страни бяха видимо неготови да променят поведението си", каза тя сега. "Но това беше единствената политически възможна идея по това време, ако София и Букурещ искаха да се присъединят към ЕС в обозримо бъдеще. Щеше да бъде много по-добра идея, ако по-рано, в процеса на подготовка на двете страни, бяха наложени по-строги изисквания, така че да постигат резултатите, а да не минават напред само с обещания."

"Адаптирането и снишаването не са това, от което има нужда българското общество. Ние приемаме много правила на книга, но хората не чувстват тяхното прилагане. Виновен за това става ЕС, което е абсурдно", казва и евродепутатът и бивш министър на външните работи Ивайло Калфин.

"В политическата нестабилност, която последва присъединяването, има някаква закономерност", пояснява Боян Захариев, експерт в Институт "Отворено общество". Подобни на българските турбуленции последваха навсякъде с изключение на Естония и донякъде Полша. Просто с влизането в ЕС се отпушват прикриваните в процеса на присъединяване проблеми", допълва той.

Но защо чак такова хулиганство

Въпреки това едва ли някой е очаквал "следприсъединителното хулиганство на България и Румъния", по израза на икономиста Венелин Ганев. Още във втората година на членството си София попадна в структуроопределящ скандал. Тогава правителството дълго отричаше да има проблем с конфликта на интереси на шефа на пътния фонд Веселин Георгиев - нещо, което можеше да бъде бързо решено с неговото отстраняване. Както припомня тогавашният ръководител на звеното за България в генералната дирекция на Европейската комисия Реналдо Мандметс, в Полша подобна ситуация е била разрешена за три месеца.

Това показа на Брюксел, че България няма елементарно разбиране за функционирането на една модерна пазарна икономика, в която фаворизирането може и да е неизбежно, но поне не трябва да е толкова драстично. Затова през 2009 г. ЕС толкова лесно прегърна правителството на ГЕРБ и особено министрите Росен Плевнелиев, Томислав Дончев и Трайчо Трайков. Трима млади хора, които изглеждаха така сякаш наистина могат да променят много от порядките в България. Факт е, че Брюксел отпуши бързо-бързо по-рано замразените фондове за България само на базата на обещания. По-късно скандалите със земеделския министър Мирослав Найденов, чиито близки до сърцето му пиарки свободно получаваха достъп до безсмислени проекти, които бяха само най-видимата част от айсберга от проблеми, показаха, че фундаментални промени не са настъпили.

"Още през 2008 г. страната ни заприлича на провалена страна членка. В острата реакция на съюза тогава имаше поне остатъчно очакване, че промяната тук е възможна. В сегашното нашенско политическо затъване се усеща нарастващо безразличие и спускане на елегантен "санитарен кордон" около България", казва политологът Владимир Шопов.

Според Кунева всички са очаквали проблеми след присъединяването към ЕС, но не и такъв провал. "Явно за някакви много ключови фактори, които определят посоката на вятъра, Европа беше по-скоро фондове и това беше мотивът ако не да помагат, то поне да не пречат на присъединяването", казва тя. След това те обаче се развихриха, подхранвани от обещанията за милиарди еврофондове. "Но тук ги чакаше изненада - няма как просто така да се вземат едни пари от Европа. За това ние усвояваме над 100% българския бюджет, но не можем да усвоим и 50% от европейския."

Така в последното време Европейският съюз изведнъж започна да се превръща в лошия играч, виновен за неблагополучията в България. В последно време едно от политическите проявления "ключови фактори, които определят посоката на вятъра" - Николай Бареков, вече се опитва да се изявява като лидер на тази позиция. "Европейският съюз в момента е длъжник на българския народ, защото, когато влизахме в съюза, ни беше обяснено, че ще станем по-богати, от периферия на Европа ще се превърнем в една златна среда", развя той байрака пред "Фокус". Оттук до евразийския съюз е само едни полъх на вятъра.

Къде се скъса тъканта?

"Понякога изглежда така, сякаш мълчаливото мнозинство има сърбеж за по-добър живот, но без желанието да се напрегне поне малко. Хората трябва по-активно да си защитават правата и да не разглеждат емиграцията като единствено решение", казва Чернота. "Разликата между вас и хората в прибалтийските страни например е, че когато те гласуват, те искат да имат чиста администрация, управление - на всички нива, не само на централно ниво, но и в общините и т. н. За тях не е толкова важно ляво, дясно, обещания, а нещата да се управляват добре. Това някак си никога не се случи в България", допълва Грос.

Като цяло българското общество изглежда за външните наблюдатели като пасивни избиратели, които от време на време повдигат глас, но тъй като това е не са систематични усилия, резултатите рядко са добри. Между другото това е и причината за масовата симпатизация от чужбина - и от ляво и от дясно с протестното движение у нас, което за пръв път изглежда, сякаш гражданското общество поне прави опит да формира трайна и устойчива позиция.

Обвиненията към хората за това, че нямат достатъчно енергия, за да движат промените в България, са пресилени. "За да се мобилизираш да променяш нещо, трябва да имаш поне минимални условия за успех", казва социологът Боряна Димитрова.

Няма как обществената енергия да бъде свободно разпилявана по улиците и да има очаквания за натиск отдолу за промяна. При условие че българските институции и политическа класа са се превърнали в своеобразна черна дупка за надеждите на цели поколения хора, естествено е да има повече погледи към терминал 2, отколкото към площад "Народно събрание 1".

Георги Ганев допълва, че вече дори не става дума за традиционното недоверие в институциите. Постоянните провали водят до усещането, че обществото вече не може да се самоуправлява. Това ясно личи от рекордната подкрепа, която българите дават на ЕС.

Една от съществените причини за липсата на промени в институциите е самият модел на асоцииране към ЕС, смята Димитрова. "От политическия елит на най-високо равнище, който водеше преговорите за асоцииране, през висшата администрация, а оттам и до по-ниските равнища, всички водещи фигури превърнаха присъединяването в свой личен проект, лична биография, личен път към Европа, а не положиха нито усилия, още по-малко направиха жертви да променят институциите и механизмите вътре в България."

"Клишето "европеизация на България" е тежък и бавен процес, в който участващите с най-много ресурси да го подпомагат - политиците имат и най-висок мотив лично да го използват са собствената си реализация. И на тази стратегия най-добре пасваше имитацията, обяснява Димитрова. Имитация на промени в съдебната система, имитация на обществени поръчки по оперативните програми, имитация на публично-частно партньорство и пр и пр.".

През 2007 си представяхме, че положението седем години след влизането в ЕС ще е много по-добро, отколкото е сега. За това, че не е обаче, не е виновен Европейският съюз. Той не е организация, която автоматично сбъдва мечти, а само дава възможности. Дали ще ги използваме напълно, зависи от нас. Хубавото е, че възможностите (засега) са още тук. Остава само желанието и организацията да ги използваме за правилните цели...