Избрани Новини
България година след Борисов – “Променил се Илия, погледнал се…”
Задкулисието не играе с ГЕРБ, играе с БСП и ДПС. А пътят до формиране на гражданско общество е дълъг и трънлив
Точно преди година премиерът на 87-мото българско правителство Бойко Борисов подаде оставка. Случи се експулсивно, така както бе цялото му управление - изненадващо, зрелищно ("не мога да гледам окървавен "Орлов мост"), в средата на едни от най-бурните в демократичната ни история протести. Борисов бе вторият български месия след царя, припознат като панацея. Народопсихолозите ще кажат един ден какво накара милиони българи да му вярват, при положение че десетките славни (само)съчинени истории за него блестят с нелепостта си.
Възходът на Борисов и ГЕРБ не може да бъдат разглеждани изолирано от утвърждаването на сходни европейски лидери - Орбан, Бъсеску, Берлускони. Всички те са десни, харизматици, популисти, подпомогнати от всеобщото желание на хората да избират политици, които не изглеждат съвсем такива. До момента обаче Борисов се оказва по-кратко властово явление от тях, тъй като на 20 февруари 2013 г. не смогна да преодолее изненадващото площадно недоволство.
Падането на правителството на ГЕРБ преструктурира леко политическото пространство, отприщи доста граждански енергии и създаде почти перманентна "революционна" ситуация. Хронологията след миналия февруари е известна (служебно правителство, избори, кабинет на БСП и ДПС с подкрепата на "Атака"), време е обаче да окачествим качествените промени настъпили или не в обществото. Такива почти няма.
Исканията на февруарските протестиращи
Те бяха страшно много, затова е изключително трудно да бъдат категоризирани. Формално протестите започнаха като бунт срещу скъпия ток и монополите, после взеха на мушка ГЕРБ, политиците, цялата политическа система. Искаше се всичко, "тотална промяна", "отдолу нагоре и отгоре надолу", с усещане за революция. Но революция нямаше. Днес, година по-късно, цената на тока е намалена с около 7% и това е единственото, което претърпя някакво изменение. Всичко друго е постарому - изборният кодекс на Манолова е близнак с този на Искра Фидосова, политическите лидери са същите (с две изключения - Костов се оттегли от ДСБ, но не след протестите, а заради изборния крах през май; Доган подаде оставка преди тях). Желаните мажоритарни избори ги няма, най-вероятно няма да се случат и поисканите от президента Росен Плевнелиев референдуми. Т.е. "тоталната промяна", "рестартът" не се сбъднаха. По отношение на политическия процес нищо ново не настъпи, защото големият проблем с представителството (кого избираме, как хората да влияят на властовите решения) продължава да виси с пълна сила. Господар все така е задкулисието.
Все пак, ако трябва да бъдем оптимисти и вярваме в натрупването, трябва да отчетем, че летни протести едва ли щеше да има без зимните. Т.е. може би е в ход една бавно настъпваща гражданска активност, която с хилядите рискове от незрялост, глупост, подставеност на определени лица е добре да я има.
Роди ли се гражданското общество
Отговорът на този въпрос е важен и труден. "Гражданска активност" не е синоним на "гражданско общество". Това, че хората протестират или се учат да го правят, не значи непременно, че създават полезни за себе си и околните общности. Голяма част от лидерите на февруарските протести днес са активисти на партията на Николай Бареков. Един от тях - Ангел Славчев, е зам.-председател. Бурните варненски демонстрации родиха организации, разтроени днес в слугинажа към ГЕРБ, БСП и общинари (плюс, естествено, ядка на Бареков). В общи линии февруари не роди гражданското общество. След година ще преценим дали юни го създаде.
Тук трябва да кажем и още нещо. Факт е, че ако лидерите пристават на дискредитирани партии и политици, това не значи, че го правят хилядите обикновени протестиращи. Вторите вероятно все така защитават честни каузи. Но без лидери няма как да се появи гражданско общество. Те може да бъдат неформални, неправителствени, непартийни, но при всички положения трябва да бъдат лидери. И само при наличието на почтени такива можем да отчетем качествена трансформация. Затова, когато казваме, че февруари не роди гражданско общество, напълно резонно даваме пример с последващите действия на водещите фигури.
Падането на ГЕРБ очаквано доведе до вътрешно люспене (БАСТА и независими депутати в настоящия парламент). Последвалата коалиция БСП-ДПС и незадоволените амбиции на бившия президент Георги Първанов донесоха рестарт на АБВ. Роди се РЗС-2 ("България без цензура" на Бареков), а десни и центристки партии се обединиха с надежда за "ново начало", като успоредно с това и се поскараха (Надежда Михайлова). 19 февруари е все така рисков и помпащ национализъм. Т.е., като изключим откритата по всички фронтове война на Първанов срещу Станишев, всичко случващо се е познато. Политическото инженерство е в идейна криза, което не е лошо. Лошо е, че властта се упражнява на тъмно, преследва користни цели, все повече българи привикват към нагласата, че качествена алтернатива в България просто не може да има.
Ако след време историците трябва да опишат кратко годината след Борисов, вероятно ще разкажат следното: месията е развенчан, проектът ГЕРБ е в криза, следва управление на "традиционните партиите" БСП и ДПС; мафията и задкулисието продължават да управляват, просто залагат на вторите; българи протестират.
Засега Илия е пак в тия, и ако нещо хубаво може да се случи, в състояние са да го родят единствено гражданите. Но пътят е дълъг.