Съботен очерк

Преди няколко дни с ужас научих, че някакъв състав на Висшия съдебен съвет е дал Определение, с което дава нареждане на Общинска полиция да не изпълнява контрол по заповедите за спиране на колите в "Приморски парк" до окончателното разглеждане на жалбите по тях. 
Разбира се, останах меко казано удивен, тъй като не намерих никаква логика. И се зачудих какво ли е подтикнало съдийките да вземат подобно решение - букет цветя от Мимозата, безплатно гурме в "Сезони", или просто са съвипускници на Областния Великов ...

Но веднага след това се запитах какво ли ще да е това удоволствие да караш автомобил по паркови алеи, та чак толкова собствениците на имоти в парка да се борят за него. Ще да е някакво чудо - нали така правели в белите държави по думите на Каракашев (собственик на ресторант в парка и "виден паркостроител" - завършил няколко европейски университета по неговите думи).
А и така или иначе не искам да прекратявам разходките си в Морската градина, докато съда окончателно реши остава ли забраната за колите (което може да се проточи с години) - значи ще трябва да взема предпазни мерки срещу автомобилите по алеите. Не ми се иска да се опаковам с възглавници и каска (не, че не съм за прибиране в едни специализирани заведения, ама защо да го показвам наяве ;) ), рицарски брони вече има само в музеите, та затова реших да пробвам с автомобилни такива. И реших да пробвам, да видя какво е усещането да караш кола в парка.

И така - Събота сутрин, след ежедневните хигиенни процедури се въоръжавам с чаша кафе и потеглям. Към Морската. С автомобил (ако може да бъде наречена автомобил очуканата ми каручка).
За първи път през живота си щях да вляза с автомобил в Морската градина. Докато се чудех дали да се вълнувам от този факт, или да повърна от погнуса към самия себе си - вече бях стигнал входа на Акациите.
Промушвах се с колата по алеята между "Тринити" и Зоокъта, но уви, не чувствах никаква тръпка на положителни емоции. Дори напротив - все повече у мен се загнездваше очакваното безпокойство и, докато стигна "кръстовището" със сладоледените бараки, вече беше изкристализирал въпросът: "Как някой може да си позволи да кара по алеи в парк?". Очевидно за някои това не е проблем, съдейки по задоволството от живота, изписано по лицата на някои шофьори, които по това време излизаха от паркинга на "Хоризонт". Но вида на погнусените пешеходци, лавиращи между колите ме накара да взема окончателно решение - дори да има хора, за които не е проблем да карат кола в парка, това не е за мен. Обръщайки, от притеснение да не ударя някой човек изгасих колата два пъти и направих толкова маневри, колкото прави само млад шофьор.

Излязъл на булеварда се сетих за училищната поговорка "Повторението - майка на знанието" и реших все пак да направя втори опит. Може пък да греша, просто да не ми се е получило от първия път, с времето може пък да привикна. И без това бях стигнал входа до Делфинариума ... Голяма грешка. Още на първите метри спрях, не се бях лъгал - това не е за мен.
Но за мой късмет на същия този вход видях няколко мои приятели, които очевидно също като мен бяха решили да направят експеримент с границите на своя морал и си задаваха хамлетовския въпрос в български вариант: "Да бъда ли (с автомобил в парка) или да не бъда?". Заформи се спонтанна неформална среща с основна тема решението на ВАС от преди два дни. Някои дори си бяха разпечатали Определението - нагледно, за кураж.
Не след дълго към нас се присъединиха няколко полицаи. Изпитах неистово желание да ме глобят. Не, това нямаше да са първи стъпки по следите на Маркиз Дьо Сад, а щеше да покаже, че в България и по-специално в "Приморски парк" все още има закони, които важат. Но полицаите категорично отказаха след като се включиха в "литературния анализ" на решението на съда. Честно, съжалих ги - има куп закони, за спазването на които трябва да следят, а съдът не им дава да налагат наказания. Все едно старшината в казармата да ти каже да измиеш пода и в същото време да ти вземе стирката ...
Разбира се, дойдоха и представители на собствениците на имоти в парка, предвождани от техния адвокат - Кирил Киров. По стар Салтанатски обичай те започнаха да ни хулят, не липсваха и провокации А толкова се надявах да ни посрещнат с хляб и сол, та нали от толкова време собствениците се борят точно за това - всеки да може да влиза в "Приморски парк" с кола ...
След не много дълго обсъждане с моите приятели решихме - с коли в парка няма да влизаме, ще бъдем редови посетители - пешеходци, няма да се превърнем в говеда с шофьорска книжка, които не уважават законите, обществения интерес и своите съграждани. Ще се борим за Морската до край!

П.С. Мисля, че за всички е ясно, че това, което стана в събота беше акция на хора от фейсбук групата "Варна може да зашити Морската си градина". Тази акция нямаше за цел да се конфронтираме и да създаваме конфликти, а чисто и просто да покажем какво очаква „Приморски парк" с подобни съдебни решения и пускане на автомобили по алеите - анархия без възможност за някакъв ред. Поради малкото време тази акция беше спонтанно и набързо организирана. Но със сигурност няма да е последната - ще се върнем още по-подготвени.

А размислите и преживяванията, макар и художествено украсени, са напълно автентични.

*Публикуваме този разказ от първо лице на участник в протестната акция в Морската през уикенда. Техниката ни подведе и не успяхме да ви покажем репортажа, който планирахме, затова благодарим на автора за текста и снимките, публикувани в блога му. Към него ще добавим само, че макар  и трудно полицията все пак успя да предотврати боя между протестиращи и собственици след като един от последните опита да изпусне гумите на кола  от "барикадата". Въпреки протеста и полицията много коли продължаваха да минават по алеите, имаше и спрели в (екс)тревните площи. След като участниците и от двата лагера се разотидоха, на мястото дойде паяк. След кратка консултация с полицаите, той  се оттегли без да вдигне нарушител.