Избрани Новини
Най-старият мъж в света - поляк, оцелял в ГУЛаг
111 годишният Илич живее в Ню Йорк
Какво ли е да те обявят официално за най-стария мъж на земята?
“Е, не е като Нобеловата награда”, шегува се 111-годишният Александър Имич в апартамента си в Ню Йорк с изглед към река Хъдсън.
Крехкият старец е полегнал в разтегаем стол, ръцете му са бледи и с изпъкнали вени по тях. Изглежда изтощен, но върти енергично очи и често се усмихва, щръкнали бакенбарди и немирна коса. И на тази възраст енергията явно не го напуска, а умът му е съвсем бистър.
Имич, който е полски имигрант, пое титлата от италианеца Артуро Ликата, който почина на 24 април тази година, 1 ден преди да навърши 112 години. Имич отпразнува с малко закъснение 111-ия си рожден ден с приятели и шоколадова торта в началото на май, тъй като на самия ден бе в болница заради падане вкъщи.
“Не съм се замислял за новото си положение - шегува се той. - Честно казано, никога не съм си представял, че ще доживея до такава възраст.”
Имич оглави групата на мъжете суперстолетници, тези, които са над 110 години, в класацията на Изследователската група по геронтология в щата Калифорния, САЩ. 66 жени по света обаче са по-възрастни от него. Най-възрастна е 116-годишната японка Мисао Окава.
Александър Имич бил бебе на 10 месеца, когато братята Райт осъществили полета на пилот със самолет. Той си спомня появата на първия автомобил в родния му град, боевете с болшевиките в полско-съветската война, бягството от холокоста и оцеляването в съветски лагер от системата ГУЛаг. След това емигрирал в САЩ,
на 92 години се научава да работи на компютър и издава книга
Имич е роден през 1903 г. в заможно еврейско семейство в градчето Ченстохова в Южна Полша. Градът е известен с чудотворната икона “Черната Мадона”, намираща се в Ясногурския манастир. Разказва, че през 1918 година бил 15-годишен ученик, когато заедно с момчетата от класа се присъединил към полските сили за самоотбрана срещу болшевиките. По-големият му брат бил инструктор в автомобилна част, така че Александър се научил да кара камиони за полската армия. И правил това, докато болшевиките били изтласкани, а момчетата се върнали в училище.
Бащата на Александър имал бизнес, като се занимавал с декорации. Именно той построил първата бетонна писта край града, на която тренирали авиатори ентусиасти.
“По онова време летенето беше атракция,
привличаше хората заради шоуто”, разказва столетникът, който смята самолета за най-голямото откритие, на което е станал свидетел през живота си. Александър мечтаел да стане капитан в полската флота, но му било заявено, че това е невъзможна кариера за един евреин. “Затова реших да стана зоолог и да обикалям из екзотични страни в Африка.”
По-късно, през 1929 г., той защитил докторска дисертация по зоология в университета на Краков. Тъй като не можал да си намери академична работа в областта на зоологията обаче, започнал да се занимава с химия. В началото на 30-те години на миналия век Имич се запалил по полския медиум Матилда - вдовица на лекар, която ставала все по-известна със сеанси, на които викала мъртвите.
Самият Александър
участвал в
многобройни и
необясними “срещи”
с паранормалното,
които описал подробно в статия в германско научно списание през 1932 г. Продължил да се занимава с паранормалното и описал всички случки в антология, която издал в САЩ на преклонна възраст през 1995 г. Още пази кутия с вилици и лъжици, извити при чудновати експерименти. “Гледах как го правят обикновени, но надарени хора, но самият аз не можах да го повторя”, обяснява той.
През 30-те години Александър се оженил за училищната си любов. Няколко години по-късно обаче тя го изоставила заради друг и той се оженил за приятелката ѝ Вела. Когато нацистите превзели Полша през 1939 г., семейството избягало в окупирания от съветските войски Бялисток в Североизточна Полша. След като отказали да приемат съветско гражданство,
двамата с Вела били изпратени в съветски наказателен лагер
в системата на ГУЛаг в село Абрамкова, близо до залива Бяло море на Баренцово море. Преживели две сурови зими там, като Александър товарел дървени трупи на баржи. Разказва, че било толкова студено, че когато плюел, слюнката ставала на ледено топче, докато достигне земята.
3 години след като били арестувани, семейство Имич били освободени. Те се възползвали от свободата си и заминали за Самарканд, сега в Узбекистан. След войната се върнали отново в Полша, където Александър научил, че почти всичките му роднини били загинали.
През 1951 г. семейството емигрирало в САЩ и се установило в щата Кънектикът. Те пристигнали с почти нищо, но Александър бързо си стъпил на краката и започнал работа като консултант по химия в компания в Ню Йорк. По-късно се установили там. Жена му Вела започнала работа като психотерапевт. Когато починала през 1986 г., Александър се пренесъл да живее в офиса ѝ в западната част на Манхатън. Оттогава живее там, между картините, нарисувани от жена му, и дългите лавици с книги на семейството. Обслужва се сам, макар че е на преклонна възраст.
Попитан за тайната на дълголетието му, Имич дава нестандартен отговор - с жена му
нямат деца
“Може би това е помогнало”, смята той. Към това Александър прибавя добрите гени, които е наследил, и това, че много години се е занимавал с атлетика. “Бях гимнастик, много добър в бягането и в скоковете”, спомня си той. Пушел, но се отказал от цигарите преди много години, никога не е пил алкохол. Освен това подчертава, че никога не е прекалявал с храната и контролира калориите, които поема. Никога не се лишава обаче от шоколад и сладолед, има особена слабост към тях.
Най-близкият роднина, който Александър има, е 84-годишна племенница на жена му. Да се пренесе при далечни роднини,обаче не е решение на проблема за Александър, тъй като смята, че ще им бъде в тежест.
И сега Имич продължава да се интересува от окултното. “Колко дълго може да продължава всичко това? Компенсацията за смъртта ми ще е, че ще разбера всички неща, които не съм успял тук, на земята”, смее се той.