Видях очите ви и часовникът ми спря, казваше Тото Черния на рускини, полякини и чехкини

Да свалиш дама на морето, навремето си беше изкуство. Не като сега - финансова операция. На пръстите на едната ръка се брояха големите артисти в този жанр. Те притежаваха висок интелект и пропорционален на него мързел. В очакване на лятото безпарично и тежко преживяваха зимата в някое провинциално, неразбиращо ги градче.

В края на май обаче, първото, което виждаха красавиците от съветските туристически групи, бяха чаровните усмивки на родните гларуси. Тото беше един от тях. За него не бе редно да се каже, че е мургав, защото той си беше направо черен. Така го и наричаха - Тото Черния. Изключително елегантен, да не кажем слаб, със смолист перчем и фини обноски, Черния пристигаше на морето с миналогодишните си къси панталонки, поизбеляла моряшка фланелка, джапанки и нито стотинка в джоба. За квартира и дума не можеше да става, но за сметка на това разполагаше с най-просторната спалня - целия нощен плаж.

В основата на арсенала му на сваляч бе само една фраза, която той владееше перфектно на руски, полски, немски и чешки и с която винаги започваше атаката: "Видях очите ви и часовникът ми спря". Това беше самата истина, защото въпросният часовник се състоеше от кутия, циферблат и протъркана кожена каишка, но без механизъм. След като изчака да заглъхне срамежливият кикот на обекта, Тото се изправяше, изтупваше полепналия по краката му пясък и както е по бански, нежно целуваше ръка на избраницата. Началото на авантюрата е дадено. Още същата вечер в ресторанта Тото, който междувременно бе станал инженер, с лекота прескачаше от тема на тема. Говореше за Маяковски, за първия съветски изкуствен спътник на земята, за магьосника Мичурин, който кръстосваше ябълки и круши, за да получи сливи.

Дамата го гледаше с възхита и след всеки танц все повече се отпускаше в обятията му. Малка подробност е, че когато дойде сервитьорът, се оказваше, че инженерът, ах каква нелепост, е забравил портмонето си. Но какво са пет лева пред голямата любов! Дамата плащаше с трудно спестените рубли и празникът продължаваше. Както обясняваха тогавашните текстописци - в такива нощи луната пази в тайна страстните целувки. След пет дни следваше тежка раздяла и обещание за вечна любов. Тото със сълзи на очи маха с дясната си ръка след отдалечаващия се автобус, а в лявата държи одеколон "Белые берьозки", два лева, една рубла на стотинки, три бонбона и бялата риза, купена за спомен. Но гларусът няма време за страдание. Следващият автобус идва.

В края на лятото Тото Черния, пристигнал с ръце в джобовете, вече трудно събираше багажа си дори в две чанти. Марцела от Братислава му бе подарила сандалите на съпруга си. Гертруда от Берлин бе по-щедра, логично за зрялата й възраст. От нея бе златната халка. Отлетя с надеждата, че любовта е вечна. Интересно как го разбра, след като на езика на Гьоте Тото знаеше само: "Часовникът ми спря". Полякинята Ана му остави 30 злоти - да има за такси, след като пристигне в Краков. Там ще го представи на родителите си и ще определят датата на годежа. Инженерът гледаше на всичко това с обяснима тъга. Като човек, събуден от хубав сън, който скоро няма да се повтори.