Избрани Новини
Смъртта на "превъзходния пълководец" Самуил
Неизяснените въпроси за произхода, живота и делото на българския цар са повече от лесните отговори
Отбелязването на хилядолетието от българо-византийското сражение в Ключката теснина (29 юли) отмина безславно, трийсетина петричани почетоха събитието пред паметника на цар Самуил (997-1014) при Самуиловата крепост. Както вече бе показано тук наскоро (вж. Свързани текстове) това сражение е част от победната за България Беласишка битка, в резултат на която войската на византийският император Василий II е отблъсната оттатък р. Струма, а средището на българската държава е надеждно защитено.
Заета с далаверите си, безсрамната ни политическа класа пропусна да отдаде почит на защитниците на България, още по-заета ще е тя в деня на смъртта на един от най-бележитите български владетели - цар Самуил, точно на 6 октомври ще броят гласовете и ще делят печалбите си след изборите, които трябва да се проведат предния ден, няма да им е до чествания на велики българи, бъдете сигурни. Нищо, че Кекавмен нарича цар Самуил с безгранично уважение "превъзходен пълководец" (stratigikotatou), за тях от значение е само това, което може да се превърне в банкова сметка.
Смъртта на цар Самуил е описана сълзливо от византийския летописец Йоан Скилица, наподобява малко сюжета на съвременен телевизионен сериал за скучаещи домакини. Този разказ е добре познат - Самуил получил мозъчен удар при вида на някакви ослепени 14-15 хиляди български войници, пил вода и два месеца и нещо по-късно се поминал.
Внимателното вглеждане в изворите ще ни увери, че наистина някакъв брой български воини били пленени при Ключкото сражение, няма война без загуби. Както изглежда, българската отбрана на Ключката укрепителна линия подценява възможността византийската войска да заобиколи Беласишкото било по обраслите с гъста растителност и почти непроходими южни склонове. Понеже цар Самуил не участва в тази отбрана - такъв извод следва от съсредоточения прочит на изворите, то виновник за недоглеждането е несъмнено синът му Гаврил Радомир. Престолонаследникът, както твърдят всички съвременици на тия събития, е безумно смел, силен физически и любител на лова - на това занимание той отдава цялото си свободно от битки време, но не бил твърде умен, както личи.
Беласишката битка е победна за българската войска, но пленници византийците несъмнено взимат в Ключката теснина, понеже няма как да пренебрегнем свидетелството в "Стратегикона" на Кекавмен - "багренородният император Василий [II (976-1025)] пленил в теснината Загора [Ключката теснина; за византийците гледана от юг теснината на р. Струмешница е точно "зад планината"] четиринайсет хиляди българи . . .". На Кекавмен не можем да не вярваме, негов дядо по майчина линия е Димитър Полемарх - Самуилов болярин и несъмнен свидетел на всички тези събития.
Макар "Стратегикона" на Кекавмен да е съставен в средата на втората половина на ХI в., неговият автор се ражда само няколко години след Беласишката битка, а детството му преминава в околните земи. Това е причината да му имаме пълно доверие за разказаните от него събития.
Първите ни съмнения по повод разказа на Йоан Скилица за ослепените българи се градят точно на Кекавменовото произведение - Беласишката битка е част от семейната история на този автор. И никакви ослепявания и сълзливи драми не се намират там.
Съвсем отделен е въпросът за броя на пленените български войници, във византийските текстове са приети буквени означения за цифрите, чрез които са представени числата. Така е и с числото "14", понеже в оригинала "хиляди" е изписано с дума. Засега това е достатъчно, за да бъдем точни ще твърдим, че някакъв брой български войници - няколко хиляди всъщност, безспорно са пленени при византийския пробив в Ключката теснина.
Второто важно сведение за пленените българи е у Йоан Скилица, там те са пресметнати на 15 хиляди, като в добавка са и безжалостно ослепени. Ще трябва да се изрази основателно съмнение в данните на Скилица. На първо място поради пълното неведение на Кекавмен по въпроса, а неговият дядо е непосредствен участник в събитията. Съществуват още редица поводи за съмнение в достоверността на дворцовия летописец Йоан Скилица, той заема също и много високо място във византийската дворцова стълбица, куропалат е. Няма да е възможно тук и сега да се спрем подробно на тези наши съмнение поради специализирания им характер, те ще бъда изложени достатъчно подробно в подходящо издание, където всъщност им е мястото - когато това стане, ще бъдат представени съкратено и тук.
Засега ще твърдим категорично, че историята, която познаваме от Скилицовата "История на гръцките императори в Цариград" е много съмнителна - пленените българи едва ли са били ослепени, а следователно цар Самуил умира поради върховното пренапрежение в резултат на тежка многогодишна българо-византийска война и поради напредналата си възраст. Само многогодишното непрекъснато физическо и психическо натоварване в епичната битка за оцеляванеато на България сломява възрастния вече цар въпреки категоричната българска победа в Беласишката битка, включването на сълзливата случка с ослепените българи в историческите извори е легендарно, всъщност.
Много съществени въпроси от живота на цар Самуил са пряко свързани с неговата смърт, а значителна част от тях са още или неясни, или слабо познати.
На каква възраст умира цар Самуил?
Смъртта застига царя в средата на седмото десетилетие от живота му, както личи от несложните сметки, направени възоснова на данните в историческите извори. Макар да е най-малкият сред синовете на къмет Никола и на съпругата му Рипсимия неговото рождение едва ли може да се отнесе след средата на Х в. понеже в събитията около смъртта на цар Петър (927-969/970) той вече е споменат наравно с по-големите си братя, та трябва да се очаква да бил или вече пълнолетен или най-малкото близо до пълнолетие. Освен това, тъй като никъде в изворите не се споменава за участие на къмет Никола в събитията, то ще сме длъжни да предположим, че той вече не е бил жив към 970 г., което прави Самуил още по-възрастен. Но и без последното допускане, което е съвсем предположително, годината 1014-та е достатъчно отдалечена във времето от средата на Х в. и да твърдим, че при смъртта си Самуил е бил поне 65-годишен е напълно оправдано.
Въпросът с възрастта на цар Самуил е важен, тъй като се стремим да докажем, че не е имало нужда от някакво особено неблагоприятно стечение на обстоятелствата за да си отиде от тоя свят един човек, вече възрастен дори според днешните ни представи.
Българин ли е цар Самуил?
Краткият утвърдителен отговор на този важен, разбира се, въпрос няма да е удовлетворителен. И не заради сътворената наскоро съвсем нова народностна принадлежност на българите в Македония - скопските измислици трябва да са обект на изследване от психиатрията, историческата наука е безсилна в случая. Трябва да стане дума обаче за твърдението, че понеже четиримата братя и техните родители носят старозаветни имена, едно от които - Рипсимия е характерно за Армения, то Самуил поне наполовина е небългарин.
Внимателният преглед на известните ни лични имена от времето на Българското средновековие, правили сме това тук, показва, че християнските имена добиват по-широко разпространение сред българите едва през ХIV в., дотогава преобладават традиционните имена със славянски и прабългарски произход. Въпреки това християнски имена се срещат, особено сред аристокрацията, дори още от края на IХ в. - нарядко, но се срещат. Ето защо може да се твърди, че въпросът с имената като довод за народностната принадлежност на цар Самуил и неговото семейство е несъстоятелен.
Един арменски извор - "Всеобща история" на Стефан Таронски-Асохик (Степанос Таронеци), разглеждаща събития от средата на Х в. до 1004 г., се нуждае от нарочно внимание. Стефан Таронски разказва една семейна история, която не се среща в друг самостоен извор. Към 986 г. авторът на този разказ знае само за двама "комсадягк", както той нарича това, което у Скилица е "комитопули" - синовете на къмет Никола. Та, двамата "комсадягк", Самуил и брат му, са сред войниците на византийските военни части, които са преместени от Дерджан (Армения) за да воюват срещу българите. Понеже император Василий II прави това разместване, то появата на "Самуил и брат му" се налага да се разположи във всички случаи след 976 г., когато Василий II заема византийския престол.
Както е видно приспособяването на сведенията на Стефан Таронски към безспорно известното ни от останалите извори, чийто автори впрочем са и доста по-близо пространствено до българските земи, е крайно проблематично - Стефан Таронски или се е объркал, или нещо не е доразбрал, или осведомителите му са били ненадеждни.
Макар да е нужно изворите тук да се разглеждат сбито, не бива да се пропусне добре осведомения Скилица - известно е неговото твърдение, че Самуил и братята му са синове на "един от велемощните комити в България".
Домашните ни извори са още по-категорични. В надписа върху надгробието от с. Герман Самуил твърди неоспоримо, че родителите му са Никола и Рипсимия. Още по-категоричен е Битолският надпис на цар Иван Владислав (1015-1018), там царят обозначава неоспоримо себе си като "българин по род", което несъмнено се отнася и за всички изброени там негови царствени роднини.
Въпросите до тук имат лесен отговор за непредубения читател на историческите извори, доста по-обстоен ще трябва да е отговорът на въпроса дали изобщо са въставали синовете на къмет Никола, кога и срещу кого, този въпрос е и най-важен за разбирането на всички последващи събития.