Според съда държавата знае по-добре от хората как да управлява собствените им пари, какво да има в задния им двор, къде и как да се придвижват

Ако питаме Върховния административен съд (ВАС), може да излезе, че нямаме "правен интерес" и да дишаме. Защото скандалните му решения в посока орязване на правата на гражданите напоследък валят едно след друго. 

Съдът, който по закон е арбитър между обикновените хора и държавните институции, си създаде трайна практика да не допуска до разглеждане дела срещу държавата с аргумента, че жалбоподателите нямат "правен интерес". Това е ужасно несправедливо и много опасно, защото вместо да бъде коректив, съдът реално поощрява изпълнителната власт да издава актове с тежки дефекти. И тя се възползва от това, знаейки, че е предпазена от "щита" на ВАС. А магистратите удобно се измъкват от произнасяне на тежки решения, като въобще не разглеждат делата. Логиката е: няма правен интерес - няма дело. И въпреки че Административнопроцесуалният кодекс гарантира правото за оспорване на подзаконови актове на "гражданите, организациите и органите, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати или могат да бъдат засегнати от него или за които той поражда задължения", ВАС винаги намира вратичка. Например решението на Конституционния съд, според което заинтересоваността трябва да бъде "правомерна, лична и обоснована", тоест не може който пожелае да обжалва каквото реши.

Следствието от тази казуистика е желязното правило, че гражданите нямат правен интерес да искат спиране и премахване на незаконен строеж. Ако ще да им изникне точно под балкона. Малко дела срещу общински безобразия успяха да се промушат през ситната цедка на правния интерес. Пробив беше направен по малък брой казуси, където беше приложена Конвенцията за достъп до информация, участие на обществеността в процеса на вземането на решения и достъпа до правосъдие по въпроси на околната среда, известна като Орхуска конвенция. Тя позволи на природозащитни организации да обжалват застрояване на национални паркове и защитени зони. Навсякъде другаде гражданите удариха на камък. 

Правен интерес не им беше признат по въпроса дали са законни винетките и скобите в зоните за платено паркиране в София. Сякаш не същите хора ще паркират там, а извънземни . Исковете на неправителствените организации не бяха допуснати, независимо че представляваха граждани, които живеят и паркират в центъра и са директно засегнати от въвеждането на платено паркиране пред домовете им. Съдът отсече, че липсвали данни организациите да ползват превозни средства. Хитро, нали?

През последния месец вложителите на Корпоративна търговска банка (КТБ) бяха отрязани по две дела с аргумента, че не ги засяга. В едната жалба 19 души се оплакаха, че БНБ едностранно е намалила лихвите по депозитите им в КТБ. Съдът отсече, че нямат правен интерес, въпреки че става дума за техните пари. ВАС се измъкна от сложното дело с абсурден мотив - прие, че намалявайки лихвите, БНБ защитава правата на вложителите и обществения интерес, и изкара, че това е благоприятно за жалбоподателите, нищо че хем нямат достъп до сметките си за неизвестен период от време, хем през това време парите им намаляват. Да не говорим, че никой не ги е и питал дали искат точно по този начин да се разпореждат с парите им. Накратко казано - държавата знае най-добре. След като достигна тези йезуитски висоти, съдът прати хората, ако желаят, да си водят граждански дела  срещу БНБ. 

Трябва да признаем все пак, че в решението има едно безценно изречение: "Ако се приеме, че жалбоподателите като страни в такива граждански правоотношения с банката имат пряк интерес от оспорване на актовете на БНБ по надзор, това в голяма степен би обезсмислило самия надзор". И последните събития показаха, че банковият надзор наистина е безсмислен. Е, какво правим тогава с правния интерес?

Съдът, волно или неволно, формулира големия проблем на контролните държавни и обществени институции в България - че те не си вършат работата и на практика данъкоплатците са оставени без абсолютно никаква гаранция на повсеместен произвол. Абдикиралите контролни органи са тези, които трябва да не допускат нарушаване на правата на хората. Но понеже това не се случва, гражданите нямат друг избор, освен да се борят в съда срещу тях. Битка, в която са обречени заради порочната практика на съда, лъхаща на безобразен формализъм. 

Неотдавна със сходни аргументи ВАС отказа да се занимава с жалба на друг клиент на КТБ срещу част от решението на БНБ, с което банката беше поставена под особен надзор на 20 юни. Разбра се, че макар да нямат достъп до парите си, хората се оказаха без право да възразяват срещу затварянето на банката. И специалният надзор над нея се оказа "благоприятен за вложителите", защото защитавал "правната им сфера" и гарантирал "обществения интерес". И този път съдът препрати клиентите на банката към граждански процес. Сигурното е, че след като цялата сага приключи някой ден, те ще скъсат от съд държавата за причинените им вреди, а останалите данъкоплатци, както винаги, ще им ги покрием. 

Върхът на безочието обаче е последното решение на ВАС, според което хората нямат право да знаят имената на съдиите, които правораздават, защото това били лични данни. Така съдебният процес се приближи доста до описания от Кафка. Анонимното правораздаване е абсурден оксиморон, влизащ в пълно противоречие с публичността, която се дължи на обществото. И без друго в момента е невъзможно човек да влезе в интернет и да изчете делата на един конкретен съдия - освен че търсачките на съдилищата не позволяват това, много от решенията са с инициали не само на съдиите, но и на съдебните заседатели и прокурорите. Тази тайнственост е абсурдна, при положение че същите хора фигурират с трите си имена в публичния регистър например. 

Анонимността в съдебните решения обаче пречи да се проследят зависимости, приятелства и роднински връзки, в които, както е добре известно, е оплетена цялата съдебна власт. Не позволява да се види и кой в чия полза се произнася. Затова прецедентът с последното решение е наистина опасен, защото заради него в нестабилната ни демокрацийка може да се очакват и други актове за скриване на още представители на публичната държавна власт. От там до Оруел крачката е малка.