При добра реклама паметниците могат да станат добра ниша за туристически бизнес, насочен към западноевропейците

За 6 години италианецът от градчето Мантова край Милано Лука Понкироли е заснел 1500 паметника из цяла България, но с ентусиазма на Индиана Джоунс обикаля и търси още. Кадрите в архива му вече са около 25 000. Той се интересува единствено от монументите на тоталитарна България, които са вдигнати в годините между 1944 и 1989, и се надява един ден да направи в интернет каталог на всички български паметници и паметни плочи от тази епоха. Амбицирал се е да ги снима всички до един или както сам казва: "да пълни дупките в архива си", съобщава "24 часа". 

"Интересът ми не е по идеологически причини. Аз съм демократ и ненавиждам всички режими по света", пояснява 58-годишният Понкироли. Но не крие, че тъкмо в тези паметници вижда добра ниша и много потенциал за туристически бизнес, насочен към западноевропейците. Смята, че при добра реклама паметниците могат да привлекат към страната ни много негови сънародници.

Италианецът, който е завършил право и история, в родината си има малък издателски бизнес. Най-напред издал туристически пътеводител за България с най-необходимата за един турист информация - хотели и телефони за резервация, интересни маршрути, исторически забележителности.

"Забелязох, че вашата страна предизвиква интереса на италианците. И когато се завърнеха от България, те имаха какво да разказват, впечатлили са ги много неща", казва Понкироли. И особено паметниците, осеяли страната ни.

Той самият първо открил за себе си паметника "1300 години България" над Шумен. Бил впечатлен от неговите размери и творчески решения. Темата го заинтригувала, после си дал сметка, че сред всички страни в Източна Европа тъкмо в България в тоталитарно време са построени най-много паметници. Не е така нито в Унгария, нито в Румъния или Чехия. Никой не ги е броил точно, но по неговите сметки са поне 3 хиляди.

Когато репортерът на "24 часа" му казва, че монументите всъщност са били повече, но в първите години след промените много от тях бяха съборени по идеологически причини, а други - просто откраднати заради бронза в тях или изоставени на произвола на съдбата, италианецът не се учудва. "И въпреки това пак са останали много", заключава той.

Водим този разговор в Габрово, където Лука Понкироли току що е снимал паметника на Митко Палаузов, на който детето-партизанин е с пистолет в дясната си ръка. Бил чувал за този монумент, виждал го е на снимка в интернет, но настоява да го фотографира лично. "Имам принцип никога да не вземам чужди снимки. Държа да направя мои, на тях да личи моят поглед към обектите", пояснява чужденецът.

Понкироли е запознат и с историята на детето Митко Палаузов, но пак пита: "А не са ли могли родителите му да го оставят при баба му, вместо да го водят със себе си в гората?". Той вече е бил в Ястребино, снимал е паметника на разстреляните там 6 деца през декември 1943 година и заключава: "Много ви е жестока историята". Макар и да допълва, че се разграничава от всички събития в нея и се интересува само от изкуството да се строят паметници.

Улавям се, че на моменти той познава българската история по-добре от много българи. Чете за нея в интернет, у нас разчита на помощта на приятели, на учени от БАН и от Софийския университет "Климент Охридски". Интересува се от всичко - кога и защо е построен даден паметник, от какъв материал, кой е неговият автор. Определя за себе си тези монументи като "забравена или непозната история".

Финансира сам "експедициите" си из България, годишно идва по няколко пъти у нас с фотоапарата си. Но би се радвал, ако се намерят българи с пари, които да помогнат в делата му. Дори е издал луксозен албум с почти всички от досегашните си снимки с български паметници. Нарекъл го "Комунизъм от камък", но е библиографска рядкост, тъй като отпечатали от скъпата книга едва 10 екземпляра на английски и пет - на италиански език. Върху корицата е фрагмент от Братската могила в Борисовата градина /Парка на свободата/ в София.

Единственият паметник, който е включен в изданието, без да е строен през тоталитарно време, е Паметникът на свободата на връх Шипка. За това италианецът има своето обяснение: "От една страна - по време на социализма тук са правени промени и подобрения. Но от друга - не можеш да разбереш тоталитарните паметници на съседния връх Бузлуджа, сред които и изоставения Дом-паметник на БКП, ако не си видял Шипка, мисля, че те са свързани взаимно".

Неотдавна издателят посъкратил албума си и го издал отново пак в съавторство с Николай Вуков от Софийския университет - не толкова дебел и академичен том, али пак с цветни фотографии върху луксозна гланцова хартия. Но този път намалил не само обема на книгата, но и идеологията в заглавието и нарекъл труда си "Свидетелства от камък", макар и да има пояснение, че това са монументите на "червена" България. Върху корицата този път е "чинията" на връх Бузлуджа. Вътре паметниците са представени по географски области, със съответната карта на райна и пояснения под снимките. И пак на английски и италиански език, тъй като изданието не е предназначено за българи. Макар че, по думите на автора, то все още може да се намери в Музея на тоталитарното изкуство в София, ако тиражът му от 1000 бройки вече не е изчерпан.

Италианецът вече е бил в този музей, но предпочита да вижда паметниците намясто, в тяхната естествена среда. "В музея имаш чувството, че си в една гробница на паметници, всички събрани на едно място. Навън изкуството е живо", категоричен е Лука. Той снима монументите във вида, в който ги е заварил - на мяста изподраскани или изпочупени, другаде - с щъркелови гнезда върху каменните фигури. Е, намират се и хора, които му правят забележката, че първо обектите му трябва да бъдат почистени за снимката, "за да не се излагаме пред чужденците", но той не приема този аргумент.

На място се ориентира по разказите на местните. Докато обикалял села и паланки да търси своите обекти за снимки, попаднал в различни ситуации. На едно място кметът дошъл с полиция и поискал да го арестува, защото снимал на негова територия без разрешението му. На друго от близката кръчма излазал заклет пияница и категорично му заявил, че няма как да продължи работата си, ако не седне да пият заедно на неговата маса.

"Винаги съм се чудил защо у вас на едно село примерно с хиляда жители му е бил нужен паметник, висок 17 метра", признава пред "24 часа" Лука Понкироли. И допълва: "Вашите паметници ме карат да мисля. Те задават въпроси, на които аз нямам отговор. Защо са били толкова много и защо е трябвяло управляващите да вложат толкова ресурс в тях? Защо една страна като България, която тогава е изповядвала интернационализма, е строила паметници, от които извира национализъм? Като тези за 1300 година България... Интересно ме е още как вижданията на авторите им са се променяли през годините - по един начин изглеждат фигурите до седемдесетте години на миналия век, когато строго са се спазвали партиините догми за изкуството, и по друг - във времето след това, когато вече се върви към попарта".

Чужденецът забелязва и се впечатлява от всеки детайл в темата, която го е пленила през последните 6 години от живота му. Например това, че в много български селища вместо паметници са монтирани излязли от употреба самолети, оръдия или трактори. Или пък от това, че комунистическият символ на сърпа и чука може да се види и днес на много место в България и това се приема за нормално, докато в неговата родина знакът фашио - сноп пръчки около брадва, символизирал властта на Бенито Мусолини, е унищожен навсякъде. Удивен е и от цветните пана, рисувани върху стените на жилищните блокове в Берковица и Димитровград.

"Когато бях в Етрополе, научих, че при социализма местната власт преместила паметник, посветен на балканските войни и Първата световна война. След 1989 г. го върнали на предишното му място. Впечатляващо е как мястото на един паметник може да зависи от това кой в момента е на власт", признава още Лука Понкироли.

Той е впечатлен и от българските паметници, посветени на войните от първите 20 години на двайсти век. "Те са строени преди 1944 г., но комунистическата власт ги е съхранила, не е посегнала на тях. И те са ми много интересни, но излизат извън моята тема и затова не ги снимам", казва италианецът.