Написал домашното на племеника си, не спазил учебникарските изисквания

Патриархът на българската литература е оценен със слаб (2) за домашно върху най-известното си произведение, написано от него вместо племенника му Александър Вазов. Това става през 1919 г.
В броя на "24 часа" от 24 януари ви разказахме за двойката, която отнася Ивайло Петров за домашна работа по "Преди да се родя и след това", която той пише от името на дъщеря си София. И ако авторът на "Хайка за вълци" е оценен от неизвестна учителка, замествала титулярката в класа на дъщерята, Иван Вазов получава позорната оценка от смятания за един от най-добрите даскали по литература по онова време Велико Йорданов.
Александър е син на брата на Иван Вазов Георги. Сашо, както го наричат приятелите, е в последния клас на гимназията. Минава за гордост на училището, защото е вратар на софийския ученически футболен отбор.
През пролетта на 1919 г. английски военен крайцер акостира край Варна. Моряците от родината на футбола искат да премерят сили с български ритнитопковци. Варненци отказват и е взето решение до морската столица да замине софийският отбор.
Директорът на училището дава съгласие, но Сашо Вазов се колебае. Предстои му домашно упражнение върху "Под игото" - нещо като генерална репетиция за матурата. Преподавател по литература е строгият и безкомпромисен Велико Йорданов.
Сашо отива при чичо си и в присъствието на проф. Иван Шишманов му разказва дилемата си. След кратко колебание Иван Вазов казва на племенника си: "Ти отиди, а аз ще се опитам. Велико Йорданов наистина е строг, но дано успея. Ще помага и професорът. Пък ти сетне ще си го преработиш в духа на учебника..."
Цитирам думите на Вазов според текста в книгата "Трагикомични случки за български писатели" на Иван Богданов.
Англичаните побеждават нашите въпреки самоотвержената игра на вратаря Александър Вазов. Той се връща в София с изпожулени колене и ръце, но пък е щастлив, че няма да има никакви проблеми с домашното си по литература. Кой може да го напише по-добре от самия автор на класическия роман.
След седмица учителят Велико Йорданов връща контролните на учениците. Върху текста в тетрадката на Александър няма никакви забележки и задрасквания, но в края му с яркочервено мастило и почти калиграфски почерк е написано "слаб 2". След края на часа ученикът догонва Йорданов и го пита да има някаква грешка в оценката за домашната му работа, след като темата е развита добре.
След време Сашо предава отговора на учителя си така:
- Грешка?! Добре развита тема?! Да пишеш приумици? Да не се съобразиш с нищо в материала, както е изложен в учебника по литература, да не се съобразиш и с моя учебник по стилистика, с моя учебник, спечелил конкурс, одобрен и препоръчан с окръжно от министерството...
Ученикът Вазов се опитва да прекъсне монолога на разярения преподавател, но това сякаш го разгневява още повече:
- Да пишеш, че в образа на Бойчо Огнянов са въплътени черти не от един, а от много герои... Кой ти каза това, кой?
Смазан и унизен, Александър отива при чичо си. В кабинета му пак е проф. Иван Шишманов, двамата си говорят нещо. Иван Вазов пита дали учителят е харесал домашното. Племенникът безмълвно подава тетрадката си. Двамата мъже дълго гледат красивата яркочервена двойка в тетрадката и в един момент прихват да се смеят. Сашо твърди, че се смели до сълзи.
Въпреки двойките, както София Ивайлова Петрова, така и Алескандър Георгиев Вазов, получават за срока шестици по български език и литература. И ако в първия случай учителката е респектирана от името на класика Ивайло Петров, във втория по всяка вероятност основна роля играе проф. Шишманов. Само той си знае как е успял да убеди твърдоглавия Велико Йорданов.
Самият преподавател явно преживява дълбоко тази история. Ученикът Вазов разказва, че щом го срещнел, учителят го поглеждал гузно. После не отговарял на поздравите му и накрая се правел, че не го познава.
Александър Вазов не наследява писателската професия на именития си чичо и става режисьор. Вторият му филм е "Грамада" (1936) по едноименната поема на писателя.
Преди да застане зад камерата, Александър Вазов има забележителна биография.
Завършва френския колеж и след това учи за авиатор в Мерижвайскирхе, Чехия. Учи и в Дрезденското техническо училище в Германия, после специализира кинотехника в заводите "Карл Цайс" в Йена. Завършва и художествена фотография в Мюнхенското фотоучилище, след което открива собствено студио. В Италия завършва курсове по диригентство и постановка на гласа.
Работи като сътрудник на научния отдел на немската филмова къща УФА, за която прави над 300 късометражни, научни, културни и медицински филми. Има няколко самостоятелни изложби в Италия.
Връща се за кратко в България и работи като... експерт по тютюните. През 1927 г. заминава отново за Германия, където е художествен ръководител на фирмите "Тетра филм" и "Минерва филм".
Александър Вазов е създател и учредител на Съюза на българските филмови дейци (1934). През 1941-1942 г. е главен режисьор и директор на на театър "Комедия".
Първия си филм в България снима през 1928 г. - документалния "В царството на розите". Той е копродукция с "Нитче" - Германия, и амбицията му е да покажа най-големите красоти на страната. Заснети са парад на 24 май в София, Дупница, Рила и Рилския манастир, Пирин, Банско, Пловдив, Хисаря, Асеновград, Чирпан, Бургас, Варна, Месемврия (днес Несебър), Шумен, Мадара, Преслав, Велико Търново, Трявна, Карлово, Шипка и, разбира се, Розовата долина.
След "Грамада", за който вече стана дума, снима само още един игрален филм -"Хитър Петър и Настрадин Ходжа" през 1939 г.
След 1944 г. Александър Вазов създава първия държавен работнически театър. През 1946 г. ръководи самодейните колективи по изкуствата в цялата страна, през 1951 г. създава първото дублажно студио в България. До 1953 г. е председател на Съюза на филмовите дейци.
Снима още два документални филма - "Пътят към победата" (1948) и "Владимир Димитров-Майстора". Умира през 1972 г.
Негов син е режисьорът Януш Вазов, който е роден през 1927 г. в Познан, Полша. Завършва кинорежисура в Прага. Снима доста документални филми и през 1966 г. заедно със съпругата си Лада Бояджиева дебютира в игралното кино със "Завръщане". Готов през 1967 г., филмът е забранен и спрян за излъчване.
Но не по художествени, а поради политически причини. Той разказва за съдбата на група български емигранти, които идват от Съветския съюз с подводница. Изпратени са, за да подпомогнат антифашистката борба в България.
Никой не ги чака на брега, мъжете се разделят и всеки сам започва да търси връзка с партизани и ятаци. Един по един загиват и петимата. Филмът за първи път показва малка част от истината за концентрационните лагери в СССР и безумните действия на Коминтерна и НКВД.