Анализ на Чавдар Найденов, публикуван във в. "Труд"

У нас не идват инвеститори, защото ниските заплати означават слаба консумация. В Германия 70% от новосъздадената стойност отива за наемните работници, в България – 48%.

Класациите ни обстрелват напоследък като ракети "Град" в Донбас. Най-бедни в ЕС, с най-нисък БВП, с най-неконкурентна икономика, най-нещастни в Европа и по-нещастни, отколкото в Ирак и Либия. С най-бедния "регион за планиране" от всички (Северозападния). Но пък с най-голям растеж на регистрираните коли (макар и стари). И с най-бързия интернет, където го има. Освен това е на 35-о място в класацията на милионерите в Европа. Освен това "най-често посягаме към чашката". И т.н.

Всичко е въпрос на сравнение. От Освобождението до сега повечето десетилетия сме били близо до дъното на Европа по основни показатели, но пък в световен мащаб – близо до средата. Ако съществуваше типичен човек на планетата, щеше да прилича на българин. И най-вече - по убеждението си, че останалият свят живее по-добре от "нас".
Тези дни излезе и статистически обзор на Евростат за труда, заплатите и заетостта. Оказа се, че заплащането на работещия българин е 3,80 евро на час, а на средния европеец (вкл. Албания) е 24,60 евро на час. Какви са реакциите?

От една страна – стон. Живеем с 6 пъти по-малко, отколкото средният европеец. Не утешават никакви аргументи, че средните цени на стоки и услуги, разходи за жилище и пр. в Европа са около 3 пъти по-високи. От друга страна, икономически експерти и индустрията не се уморяват да повтарят: "Евтиният труд е едно от трите предимства на България". Другите две са второто най-ниско данъчно облагане на бизнеса и доходите в Европа и членството в ЕС.
Това е така от поне 15 години, но го кажете на инвеститорите. Чуждите явно нищо не разбират от икономика и затова не идват, а нашите са бедни. Въпреки че банките се пукат по шевовете от нераздадени кредити.

Да почнем от най-глупавите и поради това най-популярни обяснения за ниското заплащане. Първо, работим по-малко, седим по кафенетата, живуркаме на социални помощи. В действителност е точно обратното. Според последните данни на Евростат българинът - ако има работа - работи 40,9 часа седмично. Това е над средното за Европа (40,2 ч.). А къде работят по-малко часове? В богати страни като Швеция (39,9 ч.), Белгия (39,2 ч.), Дания (37,8). Истината е, че е важно не колко, а какво работиш и с какво. Попитайте дядо. Можеш да си бъхтиш с мотичката от първи петли до тъмна нощ, и пак да не разкопаеш и една хилядна от тракторист. Също е важно какво произвеждаш през този един час: нещо скъпо или нещо евтино. Автомобил или няколко кабелни комплекта за кола. Едното го правят германци, второто им го доставят българи. И доходът е различен. Важно е и как се разпределя въпросният доход. В Германия 70% от новосъздадената стойност отива за наемните работници, а в България 48%.

Другият мит е, че ако с различни мерки се повишат минималните доходи, било поради "благодушието" на работодателите, било поради политиката на държавата (повишение на минималната работна заплата, на пенсиите, на помощите за безработица и отопление) безработицата и инфлацията ще нараснат. Това би било вярно, ако икономиката работеше над капацитета си (индустрията да е затрупана с поръчки, да няма свободна работна ръка) и не може да предложи стоки срещу парите, които ще се озоват в ръцете на населението. Но с изключение на 2007 г., точно обратното е вярно за последните 15-ина години.

Живо опровержение на този мит е контрастът между дянковската политика и плахия завой на Орешарски. Затягането на коланите добави към световната криза и вътрешна депресия. А повишението на пенсиите и разплащането на държавата с бизнеса през 2013 даде позитив. 2014 г. беше "най-добрата година от началото на кризата от 2008 г." (в. "Капитал”). Въпреки банково-политическото земетресение.

Ето и един по-лесен пример пък за обратния завой. Според доклад на ЕК "след възстановяването през 2014 г. частното потребление ще загуби скорост през 2015-2016 г. заради очаквания слаб ръст на разполагаемия доход" – т.е. на заплати, пенсии и помощи. И още: "в резултат на затягащите се фискални условия компаниите ще замразяват или отлагат инвестиционните си планове, вследствие на което частните инвестиции ще останат слаби през 2015-2016 г.".

Добре, да се поучим от опита. Днес, както и преди 14 години, 10 българи струват на работодателя колкото един датчанин, и въпреки това капиталите не идват. Ако отиват някъде в Европа, то именно във водещите по развитост страни, а не в изостаналите. Защо? Отговорът е прост, но елитът не желае да го чуе: "Пазарът, глупако!" Капитализмът е вид пазарна икономика. Размерът на заплащането е едната страна на монета, чиято обратна страна е пазарното търсене.

Впрочем няма нужда от теории. Всеки може да види как из центъра на София затварят магазини, които устояха дори на финансовия шок от зимата на 1997 г. Вътрешният пазар не се оправя от кризата, само експортът се съживява. Новите фабрики, за които от време на време гордо рапортуват кметове и министри, обикновено произвеждат за външния пазар. Изнасяме рекордни количества слънчогледово семе – и внасяме олио. Изнасяме метали – внасяме автобуси. Затова от година на година нараства броят на работещите бедни – хора, които, въпреки че работят, заработват под границата на бедността.

При нас няма демографска експлозия като в Третия свят, та да се радваме, че тези хора поне не умират от глад. Нашето си е демографска имплозия. И причината е пак същата – ниското заплащане. Два милиона българи са емигрирали от началото на прехода и почти всички работят. Но не раждат бъдещи граждани на България. Нито плащат данъци, осигуровки, за да се поддържа образование, здравеопазване, пенсии. А ние се радваме на това, че изпращат на роднините си по един милиард долара годишно.

Радваме се като индианец на мъниста. Колко биха могли да произвеждат, ако у нас работните места не бяха 2 милиона, както са сега, а 4 млн.? Като минимум БВП щеше да е двойно по-голям – 114 милиарда долара вместо сегашните 57 милиарда. И пазарът щеше да привлича инвестиции. Но ние се гордеем с това, че имаме най-ниското заплащане сред членките на ЕС. С изключение на Албания. Та нали тъкмо заради това половината работоспособни хора са напуснали? И продължават да бягат от нашия "успех".

Остава да чакаме чуждите инвеститори да ги осени разумът. Едва ли ще стане. И значи – ще имаме реален шанс да спечелим още една престижна класация – пристигнали преди Албания в Третия свят.