Стоян Радев е една от съвременните емблеми на варненския драматичен театър. Актьор и режисьор, с когото са свързани близо 30 години от съвременната история на културната институция в морския град, която отбеляза вековен юбилей. За предстоящите премиери и за процесите в театъра и в обществото… С усмивка и намигване, но и с дълбоко вглеждане от едни омагьосващи сини очи, които всички познаваме… Смисълът, най-важното е смисълът, ако ние не влагаме смисъл в това, което правим, ако публиката не идва да открие смисъл и да го пречупи през себе си, тогава всичко би било загуба на време, отбелязва Стоян Радев в едно много специално интервю за Varnautre.bg.

– Стояне, откривате юбилейния стотен сезон на Варненския драматичен театър. Какво означава за теб този факт?
– Вълнуващо е да знаеш, че преди сто години обществото е имало потребност да създаде и да застане зад гърба на театрална трупа в града си, положило е усилие – емоционално, физическо и материално, за да построи сграда за театър. Това ми дава надежда, че след като преди 100 години е можело да се случи, значи може и днес да има общество, за което изкуството и културата са с приоритет. Преди 100 години България е била следвоенна държава в следвоенна Европа. Хората са били бедни и изтощени – физически, емоционално и материално, но те в буквалния смисъл са делели от стотинките си, от хляба си са делели, за да бъде създадена театрална трупа и да бъде построена сграда за театър. Сега аз имам привилегията да бъда в тази сграда, да бъда наследник на тези хора, това няма как да не ме вълнува. Всичко останало е работа, която трябва да вършим отговорно във всеки един сезон, независимо дали е стотният, 99-ият или 54-ият, да речем.

– Усещаш ли тази енергия, за която спомена, да я има в обществото и днес, сто години по-късно?
– Времето е различно и хората са различни. Сто години е много дълъг период, това са няколко поколения. Сега има дадености, с които човек лесно свиква. Театралната трупа е даденост, сградата е даденост… За какво днес сме готови да дадем от себе си, от стотинките си, да отделим от времето и енергията си, не знам…

През този юбилеен сезон, може би много пъти ще се споменава речта на кмета Иван Церов, който казва, че ще приеме кметската позиция само при положение, че получи пълна подкрепа на управляващата партия и опозицията за построяване на театрална сграда. Той е получил тази подкрепа, станал е кмет и едно от първите неща, които е направил е първата копка за построяването на сградата. Ето това е съзнание на властимащ човек – преди да се увласти дори той е поставил тези условия.

– Два от премиерните спектакли, с които започва юбилейният сезон са с твое участие. В „Любовникът от ZANZIБар“ си част от актьорския състав. Разкажи повече за този спектакъл и за ролята ти в него?
– Това е една лека и много приятна, много добре написана комедия. Ще разкрия само едно изречение от нея, от което ще ви стане ясно колко забавни могат да бъдат ситуациите нататък. Мъж на средна възраст се влюбва в момиче и решава да му изпрати цветя, по погрешка обаче ги изпраща на собствения си адрес, където ги посреща жена му… Оттук нататък какво следва, ще разберете, когато гледате спектакъла. Това наистина е много добре написана комедия, която те кара смеейки се да се замислиш. Върви леко, неочаквани са обратите. Много добра актьорска компания. Не на последно място, всички ние за първи път работим с проф. Атанас Атанасов като режисьор. Процесът е много приятен, което разбира се е много важно, особено за комедийния жанр. Вече сме много близо до премиерата, заповядайте на 24 и 25 септември, да открием стотния сезон на Варненския драматичен театър с „Любовникът от ZANZIБар“.

– Следва „Поразените“, по романа на годината на Теодора Димова. Защо като режисьор избра да работиш по него? Трудно ли ти беше да адаптираш текста във вариант за сцена?
– Не аз избрах текста, а той ме избра. Интуитивно посегнах към романа, прочетох го за една безсънна нощ, буквално полудях и нямах търпение да съмне, за да звънна на Теодора и да й кажа, че искам да го направя на театрално представление. Тя беше категорична, че аз трябва да си направя драматизацията, натовари ме с тази отговорна задача, което за мен беше нещо ново, понеже никога не съм правил драматизация на роман, при това при жив и здрав слава Богу автор. Стиснахме си ръцете и аз започнах да работя, изпратих й варианта, който направих, тя остана възхитена от това, което съм свършил, а това ми даде спокойствие, за да продължа да работя по постановката. Тя трябваше да бъде представена пред публика по-нататък във времето, но COVID промени всички планове и се наложи да изтеглим премиерата доста по-рано. Аз мисля, че това е за добро.

– Двата премиерни спектакъла ще са на 2 и 16 октомври, в Градската художествена галерия…
– Трябва да започне дългоочакваният ремонт на сцена „Филиал“, затова се наложи да търсим алтернативни пространства за нашите спектакли, тъй като другата сцена я делим с Операта. Мисля че ГХГ е великолепно място и много подходящо точно за „Поразените“и аз много се радвам, че успяхме да се договорим и да изнесем спектакъла там.

– Какво те впечатли толкова силно в този роман и кои са основните послания, които искаш публиката да усети от спектакъла?
– Аз винаги се впечатлявам много от истории, които защитават силата на човешкия характер, особено, когато става дума за жени. Аз съм от тези, които смятат жената за силния пол в човечеството и в главата ми има много доказателства за това. Този роман разказва историите на четири жени с тежки съдби, които преминават през невъобразими изпитания в своя живот и търсят начини като че ли да го преживеят… Как се успява в това?! Докато преминаваш през едно изпитание те преследва второ, случват се неочаквани неща, незаслужени сякаш… Раните и болките, които преживяваме как ги носим, трябва ли да ги прикриваме, как с тях отпечатваме тези след нас… Децата ни са невинни, а трябва да носят и нашите белези… Щем не щем ли им ги предаваме… Можем ли да ги предпазим… Винаги ли можем да се справим със ситуациите… Темите са много.
Ние имахме една генерална репетиция, с която затворихме предходния етап от работата по „Поразените“, на която дойдоха много колеги и приятели да гледат. Всички казаха, че преживяването е било катарзисно за тях. Аз бях убеден, че ще бъде така, но важна е обратната връзка.
Когато говоря за „Поразените“, мислите ми са някак хаотични, защото историите, които са вътре в романа, а оттам и в представлението, предлагат не една, не четири, не пет теми, а безкрайно много, всеки ще открие своята там вътре… Може би една от най важните е темата за паметта, за това да помним, дори не личните истории, а като цяло ние хората през какво сме преминали… Мисля си, че това носи надежда, че ще положим усилия да не го повтаряме, да не го предаваме на следващите, да ги предпазим, ако можем… Кои са повече поразени – тези, които физически изгубват живота си или другите, които остават в живота и трябва да драпат през него и да се мъчат. Много въпроси има в „Поразените“. Опазил Господ да се опитвам да предавам на публиката послания точно аз, кой съм, не смятам, че имам право, нямам това самочувствие и не смятам, че сцената и изкуството имат тази роля да отправят послания. Посланията са нещо, което гледащите могат да извлекат. Нашето представление е история, която разказваме, разказала я е Теодора Димова, ние я разказваме през сценичния език на театъра, а от вас зависи да изтеглите послания, от вас зависи да позволите или да не позволите да ви се разбъркат умовете, да ви се разбъркат сърцата и душите… Ако това се случи, означава, че ние сме си свършили работата. Това е всъщност, което трябва театърът да прави.

Снимка: Тони Перец

– Как избра актрисите, които да участват?
– Докато четях романа за една нощ, както казах, автоматично в съзнанието ми излязоха тези четири актриси, бях убеден, че Райна трябва да бъде Веселина Михалкова, Екатерина – Даниела Викторова, Виктория – Петя Ангелова и Александра – Полина Недкова. Изобщо не съм се колебал и имам голям късмет, че те приеха и също бяха потресени от романа. Щастлив съм също, че композиторът Калин Николов успя да се включи в този проект. Неговата работа е безценна, както с музиката, която написа, така и с аудио сцените, които направихме – по време на спектакъла публиката чува гласове, които героините си спомнят и чрез тях на практика почти цялата трупа на нашия театър участва в представлението.

– Ще има ли според теб този спектакъл съдбата на „Паметта на водата“ – един от най-играните и най-въздействащите спектакли в репертоара на варненския театър, на който отново ти си режисьор?
– Много се надявам да стане така. Аз съм правил не знам точно колко на брой представления, но жанрово различни – класически български комедии и тежки драматургии като „Домът на Бернарда Алба“, „Горчивите сълзи на Петра фон Кант“, „Паметта на водата“, сега „Поразените“. „Домът на Бернарда Алба“ и „Паметта на водата“ са сред най-дълго играните ми заглавия, а те са тежки драматургии. От това съдя, че публиката, съзнателно или не, иска да бъде развълнувана и провокирана. Глупаво е твърдението, че публиката иска да се забавлява на глупости. Да, понякога го прави, но трябва да си дадем отговор на въпроса кой е публиката… Аз съм публика, когато съм в салона и аз искам да бъда развълнуван. Аз мога да се смея, имам чувство за хумор, доказано е, но аз мога и да плача. Всеки един човек е публика, тя не е някакво имагинерно понятие и много се дразня, когато чуя да казват – публиката живее тежко и иска да бъде веселена. Не, публиката живее тежко и иска да бъде развълнувана, иска да бъде провокирана. Начините за това минават, както през комедията, така и през тежката трагедия и го твърдя, защото съм го виждал. Виждал съм на „Ромео и Жулиета“, представление, което направихме с школата, пълен салон с млади момичета и момчета в тийнейджърска възраст – каквато е и възрастта на Ромео и Жулиета, които плачеха и идваха да гледат още и още, и още, за да плачат още, и още, и още. Младите хора са много умни и чувствителни, доста целеустремени, знаят много добре какво търсят и как да го получат и е глупаво ако ние разсъждаваме ограничено, защо по този начин няма да можем да им предложим това, което те действително искат. Ако ние разсъждаваме че те искат само веселбата, и само това им предлагаме, то слабите карти са в нас!

– Вие с Веселина Михалкова работите с много талантливи млади хора във вашата школа за театър. По-скоро лесно, по-скоро трудно или истинско предизвикателство е работата с тях?
– В театъра трудно и лесно някак вървят ръка за ръка, а предизвикателството ако го няма, няма никакъв смисъл да се занимаваме с това. Работата ми със студио „Театър“ е едно от най- смислените и провокативни неща, свързани с моята професия.

– На какво според теб се дължи тяхното желание да поемат по този път, с какво ги привличат театърът и сцената?
– Те са различни хора и всеки има различен мотив да се захване с това. Не мога да направя обобщение… Когато съм ги питал, някои отговарят, че искат да обвържат бъдещия си живот с театралното изкуство и за това идват в школата, други казват, че идват, защото онова, с което се занимават, например математика или друг тип материя е съвсем далеч от театъра и идват тук, за да намерят развлечение през играта, през свободата на изкуството… Трети идват просто да опитат, различни са им мотивите.

Сцена от “Комичната илюзия”

– Ти самият защо направи този избор и ако имаш възможност да се върнеш назад, би ли поел отново по същия път?
– Да, разбира се… А защо съм направил точно този избор не мога да отговоря, защото аз нямам спомен за нещо друго да съм мечтал. Ако не бях станал актьор, другата професия, която много ми харесваше, беше на продавач и може би щях да работя в някой магазин. Аз започнах като сценичен работник тук, в театъра и бях решил, че животът ми ще премине по този начин, тъй като ме късаха в академията и не ме приемаха (смее се…). Така се завъртяха нещата, че започнах да се занимавам с актьорската професия, но разбира се, че не бих направил друг избор.

Снимка: Пламен Гутинов

– А спомняш ли си първото си излизане на сцената?
– Разбира се… Аз бях реквизитор, когато тук се репетираше „Приключения опасни със герои сладкогласни“. Актьорът, който играеше ролята на петела Димитър, поради някаква причина напусна и нямаше кой да го замести, а аз бях по това време в една школа тук и директорът на театъра Коста Бандутов знаеше за това, тъй като школата беше към театъра. Поради тази причина ме взеха мен за ролята на петела Димитър и това ми беше първата роля, макар да бях още реквизитор. След това последва период, в който имах повече роли от доста от актьорите, още преди да ме приемат в академията. Извадих много голям късмет, защото просто тогава нямаше млади момчета в трупата на театъра. Любопитно е, че сега, почти 30 години по-късно, играя отново в „Приключения опасни със герои сладкогласни“, на същия режисьор, само че сега съм гарванът Пенчо.

снимка Веселин Василев

– Освен късмета, за който спомена, имаше ли преломен момент за теб, откакто започна да се занимаваш с театър?
– Не един… Последният преломен момент за мен е „Поразените“ – като творчество, като среща с материя, като начин на извървяване, като репетиционен процес, какъвто, като че ли, не съм имал до сега… Преломен момент в началото на моята кариера беше срещата със Стоян Камбарев… Много такива съм имал. Аз ги търся, честно казано и вярвам, че голяма част от нещата, които правим в театъра, могат да се превръщат в преломни. Смятам, че това зависи от нашата настройка, обратното би означавало рутина, а рутина в изкуството не си струва да има. Наскоро ме питаха, след 30 години в театъра има ли за мен още неизследвани територии в него – разбира се, че има, ако няма, аз какво да правя тук… Другото е рутина, така някак си да излезеш на сцената – да си кажеш текста, да изиграеш ролята, от това по-лесно няма, останалото обаче е интересното и то според мен е важното и точно това е което теб самия те преобръща, точно тогава успяваш да провокираш и публиката. Публиката усеща, когато излизането пред нея за един актьор е просто рутина, публиката усеща, когато просто излизаш да си кажеш думичките на сцената, макар да си в образ, в някакъв специфичен костюм… Това винаги се усеща, винаги…

Сцена от Хенри IV

– От съвременната ти гледна точка, работата на режисьора или на актьора те предизвиква повече?
– И двете… Те са толкова различни… Провокациите, отговорностите, тегобите, мъките, красотите също, всичко е различно, наистина са несравними и за мен и двете са интересни и провокативни.

Кадър от “Дървото на живота”

– Какво е мястото на киното и телевизията в твоята кариера, от гледна точка на това, че там се касае за по-различен тип актьорска работа?
– Да, и това харесвам… (смее се…). Истина е, че там е съвсем различна актьорската работа. Много неизвестни има там за мен, за това още ми е любопитно.

– В края на нашия разговор, какво искаш да пожелаеш на театъра, на всички твои колеги и на публиката, която ви подкрепя безрезервно през годините?
– Смисъл… Здраве и творчески предизвикателства, разбира се, но ако няма смисъл в онова, с което ние в театъра се захващаме, ако публиката не идва за да открие смисъл, в това, което ще й предложим и през себе си да го прекара, тогава нашите занимания и вашите посещения биха били загуба на време. Трябва да се влага смисъл в театъра, нищо че това е изкуство, което е родено на площада, а първите представления са били с каруци и черги за декор.

Снимка: Пламен Гутинов

– Накъде върви българският театър според теб?
– Българският театър е една шарена палитра, която предлага по нещо за всеки вкус – има и алтернативни, има и класически представления. Не мога да преценя накъде отива, този въпрос вероятно трябва да бъде зададен на някой театровед, но той театърът не е отделна единица от цялото общество. Той ври и кипи по начина, по който текат процесите в социума. Обществото е шарено и разнообразно, може би затова театърът се опитва също да търси в различни посоки своите проявления, форми и формати, за да достига до повече хора.

Полина Петрова