Ангел Атанасов завършва Националната художествена академия в София през 1988 г. Има трета награда от биеналето по скулптура в Торонто, Канада през 1990 г.Участва в симпозиуми по скулптура (1991 и 1996 г.) и в изложби в Нидерландия (1991 и 1998 г.). Дванадесет години (1999 - 2011 г.) е бил преподавател по скулптура, колега на проф. Божидар Козарев в Националната художествена академия в София.

Роден във Варна и преминал през артистичната общност във фабрика “Вулкан” през 90-те години, Ангел Атанасов си спомня как една неделя, докато работил в ателието си там, се появили нидерандци, оценили високо неговите скулптури и рисунките му с въглен и креда върху сива хартия, и го поканили на симпозиум в своята страна. Това се оказало ключов момент за кариерата му на артист. Последвало и посещение на галеристка, също от Нидерландия, която била във възторг от композиционното решение на дървените му скулптури, стъпили на точки в равнината.

Идеите си за изложбата, с която гостува в родния си град, Ангел Атанасов споделя пред Нина Локмаджиева:

“Почти всички скулптури са затворени композиции на тема сложни производни пространствени тела - това е е част от моята ориентация. Опитвам се да класифицирам пространствените тела, защото освен основните и допълнителните тела, за които всички знаят, има и сложни, за които не се говори - те не са дефинирани. За мен това представлява голям интерес - защото виждам потенциалните възможности чисто пространствено и пластично да се изразят много нови композиционни принципи и да бъдат обхванати стари. Свързано е и с моята преподавателска работа през годините. Тогава съм си задавал въпроса как може да се обясни езикът на скулптурата по начин, който да бъде ясен. Как да си служи човек с неща, които са общочовешки. Обръщам се към пространствените тела, тъй като навсякъде по света те са си пространствени тела, докато при образа - другото начало на пространственото изображение - има така да се каже регионалност, има различия. Докато, например, една пирамида навсякъде се възприема като пирамида, един конус като конус. Това е универсален език на формите, който обаче не отрича образа, а точно обратното - може да достигне до ползването и на образ, но чрез формите, свързани с езика на скулптурата. По принцип скулптурната форма е една хармония между чистите пространствени тела и образа, дори и в Древна Гърция е така. Неслучайно тогава са имали геометричен канон, който е пространствен канон, и са го ползвали. Затова в гръцката скулптура има елементи, които не са натурна форма, а чиста скулптурна форма - езикът на скулптурата е малко по-сложен, той не е езикът на натурата.

В българското изкуство, и не само в него, винаги много ме е впечатлявало творчеството на Любомир Далчев - композиционните му похвати, които са много силни, и безспорното използване на условна форма във фигурите. Така както е в композицията със Самуиловите войници - той стига до неща, които са много дълбоко в езика на скулптурата - като форма, като разположение на композициите, като конструкция на самите фигури - динамиката, по която се показват - темата се изразява чрез езика на пространството и на формата - нещо, което е много впечатляващо за мен. А съвременното изкуство малко или много тръгва от Африка, в Западна Европа от 60-те до 90-те години на миналия век много са работили в тази посока - чисти пространствени тела, докато в България това не е било прието, тъй като конюнктурата у нас е свързана главно с образното начало, другото е било смятано за формално изкуство. Соц изкуството не е пълно, защото не прави връзка между тези две начала - изключвайки едното начало, то няма как да е пълно. А хармонията между тези две начала е много важна. При Бранкузи, например, все още има образи, докато аз се старая да акцентирам вниманието върху пространствените тела. Харесвам неговата изчистеност и опростеност - той е еталон на миналия век като скулптор. Но бих казал, че в моите занимания няма отричане на нищо, има едно дълбоко проникване. Ползвам и елементи, характерни за образа - неизбежно е, когато работиш с едното, ползваш и другото - само на ниво активност на пространството, а не като реално пренасяне. Темата при мен е композиционното решение - дали е вертикална, или хоризонтална композицията, какви са връзките между фасадите и въздействието върху пространството и каква ще бъде степента на пластичността. Това са моите теми, тема е и самото формоизграждане като възможни композиционни принципи - затова и повечето ми скулптури са затворени композиции - те не атакуват пространството, както го прави една отворена композиция, която поема въздух.”