Селото дълго време е било оживено, но постепенно хората започват да си тръгват.

В община Вълчи дол, област Варна, се намира село Кракра - едно от онези български селища, които днес съществуват повече в спомените, отколкото в реалността, пише БГНЕС. 

Почти всички къщи в селото са в тежка разруха - с рухнали покриви, затворени дворове и следи от живот, прекъснат преди години. Към момента селото има двама постоянни жители - кметският наместник и неговата съпруга.

Преди десетилетия картината е била съвсем различна. През 70-те години в Кракра е имало училище с две класни стаи, магазин, а къщите са били пълни с хора. Днес училището се руши, църквата - също, магазин и аптека няма, автобус до селото не стига. В центъра детските люлки отдавна не чуват смях - там днес се люлее единствено вятърът.

Кракра се споменава и в местните легенди като „прокълнатото село“. Според преданията, разказвани от поколения, тук се е случила трагедия, която белязва съдбата на населеното място. В различните версии се говори за богат мъж, чийто син загива - при сблъсък на каруци или след падане от кон. Разяреният баща проклина селото „до девето поколение хората да не се задържат в него“. Малко по малко Кракра започва да се обезлюдява.

И до днес тази легенда се предава от уста на уста като обяснение за съдбата на селото.

Към днешна дата постоянно обитаема е една къща, в края на Кракра. В нея живеят кметският наместник и жена му. През лятото и по празниците се отключват още няколко дома - къща на наследници, още една в съседство и имот на художник. Постоянни жители обаче почти няма, а имоти не се продават.

Кореспондентът на БГНЕС успява да се срещне с Виолета Костадинова - жена, която не живее постоянно в селото, но се връща по празниците. Родена е във Вълчи дол, но детството ѝ е преминало именно в Кракра - в къща само на метри от сградата на училището, което днес се разпада.

„Израснала съм тук - в село Кракра. Живеех с родителите ми до 8 клас. До 4 клас тук имаше училище и учех, то е в съседство с нашата къща“, разказва Виолета.

След началното си образование тя продължава да учи в съседното село, а по-късно семейството ѝ напуска Кракра, както и повечето местни хора.

„От 5 до 8 клас учих в съседното село Михалич. Вече след това моите родители се изместиха във Варна - първо баща ми, след това и майка ми“, казва тя.

По думите ѝ селото дълго време е било оживено, но постепенно хората започват да си тръгват.

„Имаше много хора. Впоследствие се обезлюди. Всички се изместиха - в Девня или във Вълчи дол, някои във Варна“, спомня си Виолета.

Тя е чувала легендата за проклятието от по-възрастните в семейството си - още един спомен, който остава жив, въпреки че самото село запада.

„Чувала съм от моите баба и дядо, че то е било турско село. При една сватба са се срещнали две каруци със сватбари. Пътят бил черен. Нито едните са отстъпвали, нито другите. Така е станала трагедия и затова се казва, че е прокълнато село“, разказва жената.

Днес Виолета живее във Варна, но връзката ѝ с Кракра не е прекъсната. Тя се връща заради спомените и семейния занаят.

„Живея във Варна, но тук ме връщат спомените. Тук съм израснала в пчеларско семейство. Майка ми, баща ми и дядо ми гледаха пчели и аз още от малка им помагах. Израснах с пчелите. Впоследствие реших, че е дошло време да се занимавам и аз“, споделя тя.

Постоянните жители на селото се броят на пръсти.

„В момента постоянно живеят кметският наместник Панчо и жена му Дори, която ми е приятелка от детство. Те са пенсионери“, казва Виолета.

Сградите, които някога са били сърцето на Кракра, днес са оставени на милостинята на времето. Въпреки това има опити част от духовното наследство да бъде съхранено.

„Има църква, но се руши. Всъщност аз и двама арендатори сме кметски наместници и сме в процес на възстановяване на параклиса, който се казва „Света Богородица“. Подготвяме писмо до владиката за разрешение за основен ремонт и вътрешно преустройство“, разказва тя.

За училището остава само споменът.

„Училището, то отдавна не съществува – просто се руши“, казва Виолета. Сградата, която някога е събирала децата на Кракра, днес стои без прозорци и врати, оставена на времето. Класните стаи са празни, дворът - обрасъл, а пътят до училището рядко се изминава.

Докато говори за годините си тук, Виолета седи в стаята на възстановената къща. На стената зад нея висят портретите на прабаба ѝ Васила и прадядо ѝ Банко. Под тях са подредени икони. Тя разказва бавно и спокойно, сякаш внимава да не наруши тишината на селото. Връзката ѝ с Кракра не е прекъсната напълно. Когато се връща, дните минават в работа около пчелините и в размишления. 

Кракра остава място, в което животът се появява за кратко и после отново отстъпва. Село с рушащо се училище и църква, пусти къщи и портрети по стените, които пазят паметта за онези, които някога са го наричали дом.