Градът е разположен на няколко възвишения. Релефът на цяла Руанда е хълмист и затова я наричали „Страната на хилядата хълма”. Въпреки че не сме далеч от Екватора, климатът е изключително приятен – температурите не варират много повече от 10 градуса по Целзий през цялата година – нощем +17, денем 24-27 градуса. Има само дъждовни и сухи сезони.

Сега е дъждовен сезон, но интензитетът на валежите не е голям, а в някои дни и не вали. Обикновено полъхва прохладен ветрец.

Може би най-голямо е разнообразието при птиците. Наоколо кръжат големи хищни птици. В такава необичайна близост изглеждат малко злокобно, но все пак сме над 1500 м надморска височина, сигурно е нормално. Из градините пък щъкат, хвърчат, цвърчат и чуруликат хиляди непознати за нас по-малки птички в най-различни краски и форми. Призори и след дъжд пеят в сладък многогласен хор, а нощно време се носят по-странни звуци и крясъци, включително на жаби и щурци. Гущерите също са в изобилие, също разнообразни, като най-екзотичният екземпляр, който съм видяла досега има синя глава и златисто тяло. Зеленината е тучна и изобилна. Тревните площи са покрити с т. нар. „бермудска трева”, сиреч троскот – както знаем той е много жилав и трудно изкореним, расте и покрива бързо, вместо да се бориш с него, косиш и подравняваш, и става супер. Впрочем това го видях за първи път по-отдавна, във Флорида и съм чувала, че се използва широко в южните Съединени щати, в Южна Азия, Източна Африка и сигурно на други места, за покриване на спортни площадки, големи паркови площи и т.н. А като знам с каква мъка го скубем като плевел у нас ...

Основан само преди стотина години като комендантски пост на първия германски губернатор, Кигали е станал столица едва след независимостта от белгийското господство и разделянето на бившата колония Руанда-Урунди на днешните Руанда и Бурунди. Не е голям град и до скоро е бил доста примитивен или както казват по-просто в Африка – “bush”.

Днес в центъра му има игрище за голф, в чиито покрайнини се намират повечето чуждестранни резиденции и посолства. То е, така да се каже, белият дроб на града; има 2-3 по-луксозни хотела с басейни (единият от тях Hotel des Milles Collins е прототипът на Хотел Руанда в едноименния филм, но филмът не е сниман тук); има голям стадион и спортен център, в строеж са още търговски и конферентни центрове, нови жилищни комплекси. Летището е неголямо и подобно на повечето административни сгради в Кигали прилича на постройка от 70-те години в Европа - с геометрични бетонови елементи. След крещящата шарения на албанските градове и села, тукашните цветове на сградите в кафяво, бежово, керемидено изглеждат по-убити, но пък изпъкват ярките цветове на природата.

Има немалко, и то добри ресторанти с местна, италианска, френска, китайска и индийска кухня. Един френски майстор-готвач/сладкар пък е оставил наследство под формата на верига пекарни "La Galette", благодарение на което кроасани, кифли, сладкиши, багети и пълнозърнест хляб има колкото щеш. Внасят се и германски колбаси и пастет. Има много добро говеждо месо от местни ферми, картофи, ориз и боб. Естествено и изобилие на плодове. Установихме, че с най-добри качества сред плодовете са ананасът, мангото, папаята, маракуята и авокадото. Много зависи кога са откъснати и в каква степен на зрялост са, но когато ги уцелиш си е истинско преживяване.

Много придобивки на комерсиалната цивилизация са нови за Кигали – като първият универсален магазин УТЦ, с голям супермаркет, част от кенийска верига, открит само преди година, където "може да се купи всичко” (още дописвам списъка на нещата, които трябва да си взема от България, като се приберем за Коледа, но ...). Всъщност има си много неща, но някои са несъразмерно скъпи, а други абсолютно ненужни – поне за нас, а разните ежедневни козметични препарати са доста фалшиви. Повей от английското присъствие в съседна Кения са неизбежният сапун Imperial Leather, прословутият портокалов marmalade, chutney, mincemeat и дори строго специфичният marmate, плюс някои от типичните английски  зърнени закуски. А американските вкусове са представени от царевични консерви, фъстъчено масло и др. В УТЦ е и единственото място, откъдето можеш да изтеглиш пари от международна банкова карта – банкомати за такава цел няма, изобщо да се сдобиеш с пари в брой не е така лесна работа, а да платиш с карта е почти невъзможно - като се сетя как в Албания банкоматите бяха под път и над път ... подобно на буклука? Тук ги няма, но затова пък е много чисто.

Действително, като за развиваща се страна, боклук тук не се вижда много-много. Благодарение на драконовите мерки, приети преди около 6-7 години от правителството на Пол Кагаме, в цялата страна се организират ежемесечно съботници за почистване на обществените площи, а перманентно се наказва всеки, който се осмели да замърсява околната среда. Всяка последна събота от месеца, между 8 и 11 ч. става организираното почистване по квартали, автомобилите изчезват от улиците, всички магазини са затворени и, ако те видят да се движиш с кола (с местна регистрация), те спират и много ти се карат. Найлоновите торби и всякакви полиетиленови производни са твърдо забранени за ползване отпреди три години и забраната се спазва – не като прословутите забрани за пушене на обществени места на Балканите примерно, на които никой не обръща внимание. Покупките се пълнят в книжни торби. Като се замисля, не съм видяла и един човек да пуши тук. В заведенията не се вижда пукнат пепелник – явно и тази забрана е в сила. От друга страна предполагам, че алкохолът и цигарите просто са лукс, недостъпно удоволствие за повечето хора. В Африка като цяло всичко се рециклира, да хвърляш опаковки на боклука е прахосване на ценност, затова има по-пестеливо отношение към нещата, което се дължи на скромния бит на хората. Така и животът им е естествено екологично чист. По-богатите пък са обкръжени от прислуга, която също се грижи за поддържането на чистотата.

Християнството е пуснало здрави корени в Руанда по време на белгийската колонизация, което сигурно също допринася донякъде за стремежа към въздържание от пороци. По статистика над 90% са християни (56 % католици), а само 4-5 % мюсюлмани. Всяка събота и неделя от кварталната църква под нас се носят гласовити хорови песни и псалми. Мисиите процъфтяват. Доскоро единственото международно училище с английски език е било католическо, но сега вече има алтернатива – и то не благодарение на агностици или атеисти като нас, а по идея на група американски мормони, които осъзнали нуждата от алтернатива в полза на всички други вероизповедания. В новото училище миналата година е имало 60, а тази година - 160 деца и броят им продължава да расте. Директорката е широко скроена здравомислеща американка от ливански произход, която ме изненада с това, че познавала Варна и София и дори притежавала имот някъде южно от София, но не можеше да си спомни къде. Имала приятели, български учители, с които работила в Катар.  Има чувство за хумор и леко хаплив език, обявява се твърдо против всякакви религии. Повечето учителки са млади девойки от Щатите които вероятно набират международен опит преди да се завърнат към цивилизацията. За тях този вид стаж е почти мода. След това се връщат и сравняват приключенията си. В класовете пък няма две деца от една и съща страна.

В ниските части на Кигали са разположени малкото фабрики и работилници – за текстил, циментов завод и др., както и по-бедните квартали - гъсто населени с колиби от кирпичени стени и ламаринени покриви, в чиито дворове се отглеждат плодове и тук-там крави. Сутрин млади жени излизат към пазара с големи плоски панери на глава, отрупани с банани, манго и ананаси. Вървят гордо изправени без дори да придържат панерите, а понякога освен този товар носят и някое бебе, привързано с кърпа към гърба им – това за мен е емблематична местна картина. Често са облечени с обикновени дрехи, върху които омотават парче шарен плат – обикновено на едри геометрични фигури, които присъстват в типичните африкански десени.

По баирите се простират големи облагородени  парцели с градини, където се ширят по-богатите къщи; из целия град продължават да никнат нови и нови по-големи сгради. Тъй като растителността се развива бързо, макар и нови, градините изглеждат буйни и придават на богатите имоти по-голяма давност. Ремонтират се и се строят нови улици, вдигат се укрепителни стени, изобщо кипи градивен труд. Главните улици са асфалтирани, а в новите квартали някъде са с калдъръм, но има и много без настилка – черни пътища, или по-скоро червени - почвата е в типичния за тази част на Африка  керемиден цвят и контрастира ярко със зелената растителност.

От изобилието на табели на мисиите на UN, WFP, UNESCO, World Vision, USAID, EU човек добива чувството, че основната заетост - освен тази в строителството - е в разните международни организации, религиозни мисии и проекти за развитие – с една дума, ясно е че сме в развиваща се страна в период на разцвета на популярността си сред донорите. По улиците иначе не се виждат недохранени деца или съвсем изпаднали хора, но съм сигурна че по селата положението е по-различно. Руанда се води най-гъсто населената страна в Африка, като в последните години има голям приток на имигранти от по-слабо развитите Уганда, Конго и Бурунди. Връзките и контактите доминират трудовоправните отношения и са по-важни от образованието и уменията. Иначе уж се говори, че нямало корупция.

Средната класа, която трябва да е сравнително малка, се издържа основно от търговия и международни пари, а за собствено производство още трудно може да се говори. Може да се каже, че заплатите на местните, заети в разните проекти за развитие, са доста високи, сравнено с подобните на Балканите или Централна Азия. Ние (от бившия соцблок) явно сме по-скромни. Затова пък бедните тук са си крайно бедни и са много. А и семействата на всички са големи. Сигурно по тази причина, който пробие – било в бизнеса или с хубава работа – гони високи цени или по-високо заплащане, защото с една заплата издържаш по 20 души и повече. И на пазар много-много не се пазарят – приемат да спаднат веднъж и толкоз. Вижда ти се, че искат много, но май не става дума точно за алчност, а по-скоро за отговорност към останалите членове на разширеното семейство, които няма да те оставят намира, ако знаят, че печелиш. Това го изпитват особено силно на гърба си всички бели чужденци в смесени бракове с местни жители. Не е прието да можеш да си го позволиш, а да не наемеш хора за различни видове работа у дома. Особено ако си бял, задължително ти трябва охрана, градинар и домашен помощник, които в повечето случаи са мъже. Иначе не даваш своя принос като потенциален работодател. Каква полза от теб тогава?

Тукашните са много практични хора. А също и сдържани. За разлика от много други държави на континента, особено в Западна и Южна Африка, където хората са по-открити, лъчезарни и усмихнати, тук са по-строги и мълчаливи, нямат сякаш и същото чувство за хумор. Това би могло да се отдаде на събитията от близкото минало, но запознати разправят, че поначало руандците и изобщо източно-африканците били по-пестеливи на емоционални изблици. Някои чужденци се оплакват от студенината им, защото ги сравняват с народите на други африкански държави. В сравнение обаче с нашите балкански субекти, с азиатците и т.н., си изглеждат като невинни детски душици. С по-положително отношение винаги можеш да ги накараш да се усмихнат. Дори и порасналите имат детско изражение и като се замисля по улиците не виждам възрастни хора, но доколкото знам и средната продължителност на живота (без да броим войната) е към 57 г.

В социален аспект Руанда е една дълбоко ранена и виновна страна, където споменът от изтребването на близо милион души (малцинственото племе „тутси”) е все още твърде пресен. Минали са само 16 години оттогава. Повечето днес млади хора са преживели този ужас като малки деца. Малкото оцелели тутси имат недъзи и белези, много от тях са минали през сиропиталища.  За геноцида в Руанда ще напиша по-подробно в отделен текст, но в цифри нещата изглеждат така: 800 000 души убити в цялата страна, от тях 250 000 са официално погребани в масови гробове в мемориалния комплекс на геноцида в Кигали. Тутси са съставлявали около 15 % от населението на Руанда и са били считани от белгийските колонизатори са по-висшата и надарена етническа група в страната и се отличавали с висок ръст и издължени черти. Наложили се като управници и владетели в продължение на 5 века. Другото племе, заварено от тутси по тези земи - „хуту” от по-широката група Банту били традиционно земеделци. Официалното им разграничаване започнало от белгийските колонизатори, които ги разделили по „расова принадлежност”, записвана в личните им документи.  Преференциалното им отношение към „тутси” постепенно насадило чувства на омраза към тях от „хуту”, достигнала кулминацията си през 1994 г. в геноцид, продължил 100 дни.

За този период ефикасно било унищожено почти цялото тутси население, което днес в страната е може би около 2-3 %.
Настоящото формално демократично управление е завоалирана диктатура, ориентирана към по-развитите съседни страни и САЩ; респектът от властта, и в частност от настоящия тутси президент Пол Кагаме, е очевиден. Като лидер на военното крило на Руандския патриотичен фронт, той взема властта и слага край на геноцида през 1994 г. Спомням си цитат на генерал Скобелев, който казал (след като войниците му избили 40 000 цивилни след превземането на крепостта Геок Тепе в Централна Азия): „Моят принцип е, че продължителността на мира е правопропорционална на изтребването, на което подложиш врага. Колкото по-силно ги удариш, толкова по-дълго ще останат мирни”. В случая може би цитатът не е най-удачен, тъй като Кагаме се явява освободител, а не палач и в Руанда става дума за избиване на едно етническо малцинство от собственото му правителството, а не от външен завоевател. Паралел обаче има поне с очакванията (и надеждите) за продължителността на мира. След масовото изстъпление, колективното чувство на пресищане от насилието, на вина, са довели до всеобщо притихване. В такова състояние народът изглежда податлив на ред и дисциплина.

Правителството твърди, че има дългосрочна визия за развитието на Руанда и смята да я превърне в африканския Сингапур, вече е направило доста политически ходове и промени и се е ориентирало към търговия и сътрудничество с англоговорящите си съседки Танзания, Кения и Уганда в Източноафриканския съюз. Действително се наблюдава известен икономически подем в градовете, а и туризмът се развива добре.

Туризмът в Руанда се развива благодарение на националните резервати, паркове и езера. Заради планинския релеф и малката територия – Руанда е една от най-малките по територия страна в Африка, но най-гъсто населена – тук няма голямо разнообразие на типичните обитатели на африканските сафари-паркове и не може да се конкурира със Серенгети, но затова пък са открили, че планинските горили, разпространени най-вече във високите гори на Северна Руанда (и само тук за цяла Африка), могат да им носят доста приходи. Присъствието им било забелязано сравнително късно – в началото на двайсети век.  На тях е посветила живота си Даян Фоси, написала книгата „Горили в мъглата”, по която е направен едноименният филм със Сигорни Уивър. Един билет за посещение на горилите в планината днес струва 500 долара. Това било цената за чужденци. Наскоро разбрах, че ако вземеш разрешение за постоянно пребиваване в Руанда, билетите – или по-точно визите (които се издават за определена дата) били наполовина. Големи бюрократи са между другото руандците и не признават заобикаляне на правилата. Още не съм гледала филма „Горили в мъглата”, но пък се надявам един ден да отидем да ги видим на живо. Очевидците разправят че било силно преживяване, трябвало да си нащрек с тях, защото както си стояли спокойно им скимвало да скъсят дистанцията, а понякога мъжкият бягал наоколо, биейки се в гърдите, за да утвърди превъзходството си. Все пак са диви животни, в собствената си среда. Не трябвало да ходиш, ако си болен, кихаш и кашляш, защото те се заразявали лесно, а нямали изграден имунитет. Така или иначе, според Уикипедия, горили от този вид в Африка има единствено тук в Руанда, докато в Западна Африка е разпространен друг вид горила.