Режисьорът Стайко Мурджев за постановката си във Варненския драматичен театър „Последното изкушение на Христос“ от Никос Казандзакис; за новите смисли в библейската история и смелостта да разтълкуваш нонсенса за човека като свръх и човек; за Бог, който е вертикален, но и хоризонтален: „Бездна е човекът, но бездна е и Бог“ по Ницше; за сакралната геометрия на кръста и линеарното време на човека, като едната греда на кръста; за адаптацията на литературната пищност към театралната образност и режисьорското изкушение да излезеш от зоната си на комфорт; за саможертвата и помитащите канони; за Дева Мария от смирението през състраданието до стоицизма; за Дивия гълъб и чудото, което трябва да осъзнаем...

- С „Последното изкушение“ Никос Казандзакис прави по-различен от библейския, донякъде превратен, прочит на християнството, една от най-големите философски доктрини в историята на човечеството. Вярата изглежда има нужда от съмнение...

- Не мисля, че Никос Казандзакис тълкува превратно Евангелието и въобще библейската история за житието на Исус Христос. По-скоро той обогатява историята, доизбистря смислите и добавя, бих казал, принадена стойност. Като последовател и съмишленик на Ницше, той споделя неговата философска идея за Свръхчовека - този нонсенс за човека, т.е. свръх и човек, Бог и човек. Казандзакис се наема да разкаже нонсенса, наречен Богочовек, защото как може да бъдеш едновременно двата полюса - Бог и човек... И няма ли в този Богочовек един огромен конфликт... Напрежението между Бога и човека всъщност е съдържанието, есенцията на този роман.

- Сложната романова тематика, която изследва постоянната борба между двете толкова противоречиви същности на човека - плътта и духа, предпоставя много изкушения за режисьора. Кои са Вашите?

- Моите изкушения са винаги едни и същи. Тръгвайки към всяко представление, първото ми изкушение е да не остана в зоната си на комфорт. Винаги се стремя да изляза от нея, като балансирам средствата. Винаги започвам от нулата чисто творчески, но в същото време не забравям и багажа, който съм натрупал в годините. Опитвам се да избирам текстове, които не предполагат притопляне на някакви вече готови неща, които да нареждам и преподреждам, за да декорирам някакво представление. Да декорираш дадено представление, вместо да го създаваш, за мен няма смисъл.

- Как синхронизирахте вижданията си за постановката с тези на драматурга Димитър Стоянович? Кои акценти откроихте, отхвърлихте, дискутирахте?

- В работата си с целия постановъчен екип, не само с драматурга, също със сценографа, композитора, хореографа, видеоартиста, аз търся съмишленичеството. Никой в нашия екип не се провъзгласява, не се изживява като боса на ситуацията. За мен е много важно да давам време, пространство и свобода на творческите идеи на хората около мен. Можеш да задържиш един човек, само като му даваш свобода. На първо време ние се срещнахме с Димитър Стоянович, говорихме за моите намерения, аз му разказах личните си, твърде лични причини, за да посегна към този текст, той пък намести в себе си своите лични причини. Изчаках определен период от време, докато той натрупа своя психичен и веществен материал на хартия и после започнахме да синхронизираме, както Вие казахте, вижданията си.

- Драматургичният материал търпи развитие...

- С всяка една репетиция драматургичният материал търпи развитие и това е особеното при драматизацията на литературно произведение за сценична адаптация. Литературното изкуство е по-богато откъм образи. То лесно създава образи, много образи, които могат да се наслагват един върху друг, докато театърът е по-линеарно изкуство. Театърът е по-методичен в създаването на образи. И понеже образността на романа е пищна и много плодотворна, в сценичната адаптация ние трябва да „озаптим“ някак тази пищност, като в същото време не губим природата на романа. Това се постига трудно. Процесът е динамичен, а не статичен и именно в този контекст казвам, че с всяка репетиция сценичната адаптация се доизгражда. Някои сцени падат, някои реплики се претрансформират, трансформираме граматическото време. Тази игра на пъзел с драматургията и романа доставя огромно удоволствие както на мен, така и на артистите. Тя ме изважда от зоната ми на комфорт и това за мен е особено важно.

- Прочитът на божественото през призмата на човешкото в „Последното изкушение“ провокира библейския смисъл на саможертвата на Исус, за да я направи по-разбираема и по-привлекателна. Но ако съдим по отлъчването от църквата на Никос Казандзакис заради романа и все още съществуващата в някои страни забрана за излъчване на филма на Мартин Скорсезе, това послание не се възприема лесно. Защо?

- Има много гледни точки, когато говорим за религия, политика, за социално усещане спрямо даден феномен, за гласа на масата. Съществуват такива социално-религиозно-политически феномени, които са преднамерено статични и вкаменени, за да не могат да бъдат обсъждани, оспорвани и преодолявани.

- Каноните, които трябва да останат недосегаеми...

- Да. И когато взривяваш тези канони, взривната вълна малко или повече ще те помете.  Казандзакис споделя в предговора на романа си нещо много важно, което и аз мога да кажа от свое име. Никога не съм се чувствал по-близо до Христос, отколкото в работата си по това представление. Казандзакис следва стриктно Евангелието, движи се по фабулата и сюжета на Евангелието, но им придава човешкост, доразвива човешкото в Богочовека и оттам историята придобива други мащаби. Той не я държи само в горницата, а и в долницата, открехва завесата, повдига булото, за да погледнем и надолу към пропастта. Казандзакис използва и една реплика по Ницше: „Бездна е човекът, но бездна е и Бог“. Каква е тази бездна, наречена Бог... Бог не е само вертикален, той е и хоризонтален. 

- Ако една от идеите в „Последното изкушение на Христос“ е, че всъщност за човека изкушението не е последно, а постоянно, то на какви актуални препратки към съвременниците залага Вашата постановка? Как стои в съвременен контекст  саможертвата например?

- Исус и неговият живот са архетипен образ, архетипна история. Исус е вътре в нас, това вече е по Карл Густав Юнг. Самият Исус казва в Евангелието „Вие сте храмът“, т.е. ако ние сме храмът, то Исус живее вътре в нас и всеки от нас рано или късно, в даден период или през целия си живот е Исус. Всеки от нас е разпъван ежедневно, умира ежедневно на кръста и възкръсва ежедневно. Говоря, разбира се, на символно ниво. Говоря за духа и душата. В този смисъл саможертвата е присъща на всеки от нас. Да, може да правим парелели с други, превърнали се вече в архетипни символни фигури, като Васил Левски. Възможни са подобни паралели, защото те се отнасят към един и същ архетип, този на самопожертващия се Богочовек.

- Излезе интересна анкета с Богдан Григоров-Гринго (Исус), Даниела Викторова (Дева Мария), Теодор Каракачанов (Юда) и останалите актьори, които очевидно са навлезли дълбоко в материята, търсейки най-добрия образ за своите герои. Кои техни качества Ви накараха да изберете точно тези актьори за една толкова специална постановка като „Последното изкушение на Христос“?

- Театралната академия ни учи, че правилното разпределение е 90 % от свършената режисьорска работа. За мен разпределението на актьорите за ролите е много особен процес, повече интуитивен, отколкото мисловен. Не мога да кажа каква е формулата, по която избирам актьорите, защото тя е по-голяма от мен и аз не мога да я осъзная точно. Но със сигурност имам нюх към правилното разпределение, именно защото не се опитвам да го манипулирам съзнателно. Разбира се, мога да изброя качествата на актьорите. Богдан Григоров-Гринго, който изпълнява ролята на Исус, е находка, истинско актьорско попадение и вярвам, че го очаква добро професионално бъдеще. Още на пръв поглед той носи в себе си една житейска правилност, една неоспорима мъжественост, миксирана в същото време с интуиция, разум, рефлекс и авторефлексия, което го прави ценен.

- И убедителен.

- Да си убедителен е резултат на вътрешни качества. Както е и при Даниела Викторова, която трябва да пресъздаде сложния образ на Дева Мария. Как така Дева Мария, коя е Дева Мария... Тук се изисква особено смирение, което да се изкачи по стълбицата на пиетата. Смирението, което се превръща състрадание, за да се въздигне до стоицизъм и обратно. Образът на Дева Мария предполага вътрешна драматична поетика, а Даниела е изкушена от поезията, от драматичното в поезията и затова мисля, че тя е най-добрият избор за ролята.

- На въпроса кой е любимият Ви символ, вплетен в разказа за Исус, повечето от актьорите в споменатата анкета посочват Уробороса, като символ на безкрайността. Вие как бихте отговорили?

- Когато разказваш за Бог и борбата му с дявола, разказваш и за кръста, най-силното оръжие срещу дявола. И колкото и тривиално да звучи, може би символът, който най-здраво се свързва с мен, е кръстът. Както вече споменах, Бог е и хоризонтален, и вертикален. Бог е кръстът, а кръстът е самият наш живот. Ние имаме едно линеарно време, което живеем - това е нашият хоризонт, едната греда на кръста. Но имаме и дух, който върви вертикално отгоре надолу, затова ние сме вертикални и хоризонтални едновременно. Ние сме плюсът и минусът или по-точно два минуса и един плюс. Кръстът е сакрална геометрия, която дори да не осъзнаваме, че носим в себе си, тя ни ръководи и в крайна сметка ни пази в езика на църквата.

Дивият гълъб е също много интересен символ. Той се появява с клонче в човката си, за да предизвести края на потопа, а в модерните времена се превръща в символ на мира. В образа на див гълъб, Архангел Гавраил идва да съобщи на Елисавета, че е бременна с Йоан Кръстител, явява се и по време на кръщението на Исус. Дивият гълъб достойно присъства и в нашата постановка.

- Вашият разказ ме навежда на мисълта, че затънали в хоризонталното живеене, днес като че ли повече от всякога имаме нужда, дори да не го осъзнаваме, от чудо - чудото Бог.

- Ние сме ежедневно чудо. Сам по себе си човек е чудо. Просто чудото, което трябва да ни се случи, е да осъзнаем, че сме чудо.

- Експресивната естетика и логиката на Вашите спектакли, в които визията, музиката, актьорската игра и всички елементи на театралното представление са устремени в едно единно движение към същността, създават върхови очаквания и за новата Ви постановка. Ще улесните ли зрителите - какво да очакват и какво да не очакват от „Последното изкушение на Христос“?

- Със сигурност не ми се иска да очакват радикално вмешателство във вярата си. Тази постановка е с цел да приближим авторитета на Бога до себе си, да разговаряме с Бога, да открием Бога в себе си. Тя няма за цел да върви срещу Бога. Иска ми се зрителите да очакват вълнуваща история, която да живее извън тях и във тях. Искам да очакват спектакъл, който ще се свърже с вътрешния им свят и така по неведоми пътища господни те също да участват.

ПОСЛЕДНОТО ИЗКУШЕНИЕ НА ХРИСТОС

по романа на Никос Казандзакис „Последното изкушение“

Превод Георги Куфов

Драматургичен вариант Димитър Стоянович

Сценична версия и режисура Стайко Мурджев

Сценография и костюми Никола Налбантов

Сценична пластика Станислав Генадиев

Музика Петър Дундаков

Мултимедия Владислав Илиев

Асистент-режисьор Владимира Иванова

Действащи лица и изпълнители:

ИСУС ХРИСТОС - Гринго-Богдан Григоров (гост)

МАРИЯ, майка на Исус - Даниела Викторова

МАРИЯ МАГДАЛЕНА, бивша годеница на Исус, блудница - Христина Джурова

ЮДА, бунтовник, зилот, най-верният следовник на Исус - Теодор Каракачанов (гост), Константин Соколов

ПЕТЪР, рибар, следовник на Исус - Николай Кенаров

АНДРЕЙ, рибар, следовник на Исус, брат на Петър - Недялко Стефанов

ЙОАН, монах, най-младият и любим следовник на Исус - Димитър Стойнов (гост)

МАТЕЙ, събирач на данъци, следовник на Исус, пръв негов житиеписец - Хенри Ескелинен

ЯКОВ, рибар, следовник на Исус - Иван Горанов (гост)

ТОМА, търговец, следовник на Исус - Симеон Димов

ЙОАН КРЪСТИТЕЛ, пророк - Константин Соколов/Теодор Каракачанов (гост)

ПИЛАТ, римски управител на провинция Юдея - Стоян Радев

КЛАВДИЯ, съпруга на Пилат - Габриела Боева

МАРТА и МАРИЯ, бездетни самотни сестри - Веселина Михалкова, Сияна Начева

ИГУМЕН - Пламен Димитров

СИМОН КИРЕНЕЕЦА, кръчмар - Николай Божков

ВЪЗРАСТНА ЖЕНА - Гергана Арнаудова

ЦЕНТУРИОН - Стоян Радев

ВАРАВА, зилот, разбойник - Симеон Лютаков

ЗЕВЕДЕЙ, възрастен рибар - Свилен Стоянов

САЛОМИЯ, съпруга на Зеведей - Биляна Стоева

ЛАЗАР - Станислав Кондов

ЗИЛОТ - Иван Горанов (гост)

МАЙКАТА НА ЗИЛОТ - Веселина Михалкова

ЗИЛОТИ - Теодор Каракачанов (гост), Константин Соколов, Николай Кенаров, Недялко Стефанов, Иван Горанов (гост), Симеон Димов, Стоян Радев, Пламен Димитров, Николай Божков, Станислав Кондов

МОНАСИ - Димитър Стойнов (гост), Недялко Стефанов, Симеон Димов, Хенри Ескелинен

2 септември 2024, 19.00, Основна сцена

Първа премиера в сезон 2024/2025 на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ Варна

Автор: Виолета Тончева публикация в септемврийския брой 2024 на списание "Култура"