Грип, скандали и демокрация! Да живей!

Без цензура

08-11-2009, 21:04

Автор:

ДАНИЕЛА ИВАНОВА

Всичко от Автора

С няколко думи това е  днешният ни ден. Точно тук можех да сложа многоточие и да се втурна да осмислям останалото време до вечерта с по-дребнички и приемливи теми. А многоточието всеки да си го запълва сам. Изминалите двайсет демократични и възторжени години от българската история написаха доста мъчителни страници в личните биографии на хората, та всеки може да продължи изречението поне с няколко трагикомични сюжета, а по-препатилите биха спретнали дори роман.

Аз, обаче, ще си спестя многоточието, защото двайсет години преминаха и над моята глава и се постараха да допълнят към нея форма и съдържание: бръчки и потискащи мисли. Не че имам нещо против демокрацията, или против скандалите...Да си призная: от характеристиката на днешния ни ден единствено грипът ми е противопоказен. Но от друга страна  (и сега ще кажа нещо, в което съм сигурна и за което ще бъда заклеймена от всеки уважаващ себе си лекар, но е твърде вероятно да бъда разбрана от  политолози, социолози и психоаналитици)... от друга страна грипът е нещо като следствие от демокрацията и скандалите, така че ако заговорим за противопоказни неща, ще стигнем твърде далеч.

Това е част от равносметката. Онази, към която посягаме всяка година през ноември. А тъй като сега е 2009-та, трябва да сме още по-мотивирани: закръглихме двайсет години свобода, промени, нов живот и развитие по възходяща линия.

През всичките тези години, докато животът ни се изнизваше между пръстите, станахме свидетели на грандиозния организиран бизнес, наречен „Съсипване на държавата”. В този печеливш финансов отдел се трупаха демократи, политици, тъй наречени бизнесмени, новоизлюпени богаташи... Трупаха се всякакви хора, наричащи себе си идеалисти и борци за справедливост, но обединени от характеристиката „псевдо”... Обединени от идеята, че в отдел „Съсипване на държавата” масата е винаги пълна, че там сервират топли, вкусни, хранителни ястия, безплатни
за ядящите и много скъпи за народа, който плаща. Но последното не интересуваше никого, дори въпросния ощетен платец.

На него първо не му беше ясно какво се случва, после до известна степен не беше сигурен дали правилно е разбрал, а накрая вече беше свикнал със състоянието, поради което му беше абсолютно все едно.

Дори, ако бях циник, вероятно на това място бих възкликнала: „Лека му пръст на горкичкия!”.

Но не го правя. Първо: от уважение към този народ, второ: защото съм част от него и трето: защото му свалям шапка, че оцелява въпреки всичко. Защото годините, които изминаха бяха години на живот въпреки обстоятелствата, въпреки държавата, въпреки бандитизма, въпреки деформациите, въпреки духовната изродщина, която трайно се нанесе в нашето битие.

Не ви се занимава с това, нали? Не искате да ви досаждам със спомени за пропилени години, за очебийни нередности и безобразия и за скандалното превръщане на симпатичната жадувана девойка Демокрация от добрата фея в безобразна вещица.  И имате право. Оцеляват само онези, които гледат напред. Още повече, че днес колкото и да се взираме в миналото, не бихме могли да променим сюжетите му. Няма как да поправим грешките. Просто тогава трябваше туморът да бъде опериран напълно. Вместо това му създадоха подходящи условия да образува разсейки и ден след ден да разяжда обществото с демагогия и бандитизъм и да съсипва всяка крехка надежда за бъдеще.

Впрочем... не зная дали всичко можеше да бъде различно, защото, ако човек пътува много, дори и със затворени очи веднага прави разлика къде се намира: в  европейска държава от бившия социалистически лагер  или в другите, които не бяха на лагер, а просто си живееха реалния живот! И въпреки това при нас беше най-сложно... По най-тежкия и безцеремонен начин. Беше така направено, че вече никой не се изненадва от киселите физиономии наоколо, от вечно оплакващите се намръщени хора, от мнимите скандали, от театъра в политиката, от политиката навсякъде, от инсценираното псевдоправосъдие, от бизнеса при Темида и в администрацията и от липсата на бизнес, където трябва да го има, за да върви държавата напред.

Само преди седмица в Норвегия се изумих от факта, че един автобус, пълен с пътници спря пред пешеходната пътека и почака десетина минути, докато аз безгрижно си стоях на трототара и разсъждавах дали да пресека на отсрещната страна, или да взема друго решение. Шофьорът спокойно и усмихнато изчака проявата на моята воля, а после си припомнях тези блажени минути на уважение към човека, докато гледах как в Чехия или в Сърбия изнервени водачи на превозни средства се целеха в пешеходци, сякаш завладени от великата цел да разчистят вселената от подобни неавтоматизирани и влачещи се човешки елементи, а след това изпреварваха другите автомобили от дясно и от ляво, без ред, без правила, без надежда това някога да бъде променено.

Животът ни също е изкуствено изнервен, изпълнен с безсмислени рискове и препятствия, с тъпотия и липса на възпитание, с неуважение и глупост... Точно както движението по пътищата ни. Хората търсят начин да оцелеят. Търсят изход. И по пътищата. И в живота. И сякаш всеки път  през ноември стигаме до тази равносметка.

Тъжното е, че в отминалия хаос всичко беше така добре изпипано от желаещите да се възползват лично, че някой ден в историческите четива за първоначалното натрупване на капиталите няма да има нищо конкретно, или ако впишат имена, те ще бъдат на герои и никой няма да знае кога точно  бандитите са станали модел за подражание на цялата нация.

За надеждите, забогатяването, обедняването, объркването,  оскотяването... сигурно ще забравим. Или може би,  ако не сме успели да го променим, толкова  ще сме свикнали с него, че дори няма да го забелязваме.

А можеше да бъде съвсем различно. Само един простичък пример: случи ми се така, че бях извън страната, когато ме издириха спешно, за да се свържа с една развълнувана служителка, която трябвало да ми връчи в не знам си колко дневен срок не знам си колко важен протокол.

Разбира се, разговорът беше дълъг и емоционален. Разбира се, той беше за моя сметка, защото учтиво се обадих, за да информирам, че няма как физически да се отзова на любезната покана на въпросната институция... Отсреща дълго ме убеждаваха, че трябва на всяка цена да се върна веднага, понеже жената трябвало да си свърши работата?! Което, по принцип е похвално, но сигурно в границите на разумното ... Просто дълбоко се съмнявам някой да може да си позволи да пропътува непланирано хиляди километри в непредвиден момент, само и само да успокои служител от администрацията и да му помогне да си свърши работата. Освен това в мен непокорно започна да напира въпросът: „Защо не постъпват по този начин с бандитите и с нарушителите на закона? Да ги издирват зад граница и да ги увещават дълго и изчерпателно за

тяхна сметка, че така не трябва. На финала запитах какво ми препоръчват да направя и получих (представете си!) забележка да не държа такъв тон на служител, плюс съмнение, че щом звъня от български мобилен телефон, значи не ми е чист косъмът и... накрая ядосано ми прекъснаха линията.

Повярвайте: и до ден днешен не зная как да постъпя! Освен това много ме боли, че се оказах един разяждащ обществото елемент, който пречи на хората да си вършат работата, дори и да не знаят в какво точно се изразява тя.

Естествено причиненият стрес се отразява и на двете страни. Отслабваме физически и психически. Губим имунна защита и се поддаваме на грипа. Скандалите и демокрацията са просто  част от благоприятната среда за нашето заболяване.

А всичко можеше да бъде съвсем различно. Необходима е просто генерална и комплексна мисъл за цялата система, грижа за хората и желание нещата да се получават по най-добрия и спокоен начин. Просто, ако всички заедно се опитаме да превърнем живота от опасност в нормално

преживяване, сигурна съм, че ще се получи. А дотогава всеки ще си създава уют и спокойствие у дома. После ще излиза от там, за да се гмурне в море от безсмислени стресове и социални проблеми. Така че   всичко ще продължава да бъде грип, скандали и демокрация.
А онова: Да живей!”... То е задължително, когато има някой, на когото ръкопляскаме. В интерес на истината през изминалите двайсет години не се отвори никаква празнина на сцената.

Винаги имаше кого да аплодираме. И днес е така. Живот като на театър. Живот по време на демокрация. А можеше да бъде просто живот, както си му е редът. Нормален, спокоен, човешки.

Все пак за всеки от нас той е и единствен, и ограничен във времето.