Всичко от ДАНИЕЛА ИВАНОВА:
Да живеят Карибските Нови Години! Те са топли, многоцветни и изпълнени с ледени сокове от екзотични плодове. В тях по светофарите спират шарени камиони с по пет реда седалки за любознателни туристи и с нарисувани по каросериите слънчогледи, розово-лилави слончета, Мечовци Пух и всякакви радостни гледки!
Блестяща коледна елха под жаркото слънце на Карибите и хора с потници и по леки сандали, жадуващи да си...
Туризъм | 15-01-2012, 11:43 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА
ивото на цивилизованост е спаднало през последните десетилетия, а културата и възпитанието са в упадък
До интересна констатация достигнаха британските учени. Те установиха, че Грубото поведение води до нама...
Архив Пловдив | 12-10-2011, 18:54 | Даниела Иванова
Още със слизането от кораба разбирам защо навремето наричали Канарите Щастливите острови
Блажени туристи спокойно се шляят по уличките на Тенерифе и придават допълнително очарование на спокойния слънчев град. Първото, на което се опира погледът, е връх Тейде. Разположен е в центъра на триъгълния остров и вдъхва уважение по много причини, една от които, че е най-високата точка на Испания /3718 м над морското равнище/. Вулканът изглежда впечатляващо, но преди да стигнем до него, ще се случат толкова други интересни неща...
Посрещането
Веселбата започва още на пристанището. Жени, облечени в елегантни блузи и дълги поли, запасани с престилки, темпераментно танцуват. Главите им са забрадени с бели и червени кърпи под сламени шапки с черни панделки. Вятърът развява белите ризи на партньорите им в танца, а китарите придават още живот и ритъм на свежата сутрин... Една картина, която те кара доволно да се усмихваш и да очакваш още по-добро продължение.
То се появява само на няколко крачки от пристанището под формата на красиво площадче с езеро, зад чието мраморно корито загадъчно се издига вулканът. Ясният слънчев ден прави разстоянията нереални и върхът изглежда толкова близо, сякаш, ако заобиколиш езерото, ще можеш да докоснеш сивите му, прашасали от застиналата лава рамене. Бели къщи красиво са наредени в подножието на острите върхове.
Мраморни сюжети
В началото на главната улица е паметникът с огромния кръст над склуптурната композиция и с изправения отпред бронзов, около четириметров воин, прегърнал меча с двете си ръце, а в края на главната е най-удачният завършек на всеки слънчев почивен ден: миниатюрното паркче с бял мраморен фонтан в средата. Водата весело се стича от красивите каменни миди, а ангелчета с ренесансово пухкави бузки жизнерадостно бдят над ваканционното вълшебство на пейзажа. В градинката наоколо са нацъфтели жълти и розови цветя. Между тях се показват огромни мраморни фруктиери с фино издялани плодове, а зелените корони на дърветата са подредени като специална огърлица към мраморния ансамбъл.
Би било прекалено нереално, тихо и неадекватно на съвременния свят, ако не бяха шумните демонстранти, които решават да прекъснат слънчевата безметежност на деня. Не са изненада. Зная, че тук всеки ден се случва нещо: ако не е концерт или увеселение на сцената пред общината, защо не гражданско общество, което държи да каже думата си пред света? Като в този случай. Минават със свиркане, подвиквания и дюдюкане, строго охранявани от полицейските коли. Долу – в началото на главната ги чака и моторизирана полиция... За всеки случай.
Когато пейзажът се изчиства от напрежението, остават туристите и продавачите на сувенири, любезно готови на всякакви търговски подвизи в името на клиента: промоции, подаръци, удължено работно време по уговорка /”Днес работим до обяд, но щом ще се връщате от тук към 17:00, няма проблем... Няма да затварям до тогава!”/. Впрочем, със заведенията през деня въпросът не стои точно така... Отбиваме се в една от страничните улички и влизаме в някакъв тапас бар. Ухае прекрасно, но няма никого. Нито пред бара, нито зад него. Явно традиционната испанска формула: „Маняна!” е в пълна сила и по ваканционните острови, а ресторантьорската индустрия разчита на доходи предимно след залез слънце, та не обръща много внимание на заблудените обедни посетители. Важното е, че дори и тази липса на контакт между обслужващи и клиенти е изпълнена с добро настроение, защото някъде през ресните на първата вътрешна врата и зад втората врата се чуват смехове, щастлив женски глас си пее нещо... По всичко личи, че доволни хора се отдават на веселяшки дейности, напълно чужди на стреса и притесненията.
Африканският пазар
Няколко крачки в другата посока и вече вървим по моста с колоните от розов мрамор и с излегналите се върху тях бели каменни лъвове като пазачи на спокойствието и свежестта. Красивите фенери с метални извивки отброяват разстоянието до кръговото, зад което се намира Ла Рекова – африканският пазар.
Отпред като негова визитка е изправена бронзовата фигура на жена, понесла върху главата си поднос с различни кани. Входът към пазарчето е оформен като арка с две кули, над които се веят знамена. Минаваме край палмите, възхитено цъкаме с език към ярките цветя, които приветливо ни мамят да надникнем вътре – към площадчето, оградено от всички страни с розови сгради с китни прозорци и балкончета и с красиви бели орнаменти. Площадчето лениво се припича под слънчевите лъчи, а продавачите на чанти, шапки и цветя весело огласяват ваканционния ден, подканяйки туристите към харчлък и разточителство. Апетитният аромат добавя радост към преживяването: около часовниковата кула, супермаркета и магазинчетата за цветя има павилиони за закуски с всичко: с маслини, бекон, кашкавал, пилешко и още много апетитни подробности от испанския кулинарен пейзаж. Наоколо са и месарниците. А когато човек реши, че гледката и мисълта за бутове и филета са му дошли в повечко, веднага може да направи няколко крачки към ескалатора и да застане пред импровизираната работилничка на един кожар. Пред очите на любопитните клиенти чевръстите му пръсти изработват чанти, колани и портфейли. На съседния ъгъл друг занаятчия върти в ръце току-що изработени от него обувки и очуква бомбетата им. Около него също шумят група ентусиасти: да разходиш по главната чифт нови-новенички ръчно изработени обувки... това е част от удоволствието, нали?
Парламентът на Канарите
На връщане след царството на теменужките, опасали кръговото с обръчи от жълти, бели, сини, виолетови и пъстри цветове, стигаме до сградата на Парламента на Канарите. Тя е разположена в една от уличките, които пресичат главната и по нищо не личи да предлагат нещо смущаващо сериозно и различно от туристическите интереси на околните. Скътана зад красива вълнообразна метална ограда, сградата на този парламент не е сред най-големите подобни сгради, които могат да бъдат видяни по света. Красива, спретната, бледожълта, тя се отличава по герба под триъгълния покрив, по белите колони и по надписа. Първоначално на това място се помещава обществото „Санта Сесилия”. Сградата е построена от архитект Мануел де Ораа през 1880 г., а веднага след това съдбата й се оказва не толкова успешна и стабилна. Икономически проблеми предполагат многократно смяна на предназначението й, докато накрая в нея се нанася Парламентът на Канарските острови. Едновременно с това започва да се променя и външният й вид, а в началото на 20 в. архитектът Антонио Пинтор я променя напълно и склупторът Франциско Гранадос се захваща с външната й декорация. Фасадата изглежда като замък в класически стил с атриум, корнизи и триъгълни фризове, съчетани с барокови елементи.
Изкушенията на Шаро
Няколко крачки встрани и отново сме на главната. Там вече се е разположил един от онези актьори, които са любима испанска атракция. Не помръдват часове наред и „играят” склуптури на фараони, вещици, рицари, диваци и всичко друго, което човешката фантазия би могла да роди. Този път нашият човек е с куче. Двамата представляват странна средновековна композиция. Не дишат, не помръдват. Успешно могат да заблудят всекиго, че са просто една от склуптурите, с които изобилстват чешмичките и площадчетата на Тенерифе. Островърхите им шапки отдалеч привличат вниманието на минувачите. Бялото куче е облечено в син пуловер на фигурки и е слабо точно, колкото стопанина си. Кротко е отпуснало белите си лапи напред. Стопанинът изглежда като бронзова фигура, скрита в кафяво наметало под дългополата черна шапка. Кучето, явно добре дресирано, не помръдва при никакви обстоятелства. Вероятно знае, че всяко излишно движение ще намали дажбата му за вечеря. И изведнъж илюзията рухва! Наблизо минава младеж със сандали от естествена кожа. Шаро, дълбоко заинтригуван от миризмата на диво, вдига муцунка и тръгва като зомбиран подир изкушението. Все пак, той е от ловджийска порода, което за момент нарушава артистичната идилия на партньорите. После Шаро осъзнава тежестта на провинението си, застава на място, тъжно проследява ароматните сандали и дисциплинирано се завръща към култовата си роля: „Човек и куче в слънчевия следобед на Тенерифе”... За да спрат туристите на път от кафенето към сувенирния магазин, или от пристанището към ваканционната си шопинг-терапия, или от хотела към Тейде... Тук има къде да се отиде, има какво да се види и има много добро настроение, с което да бъде запомнено преживяването, наречено „Тенерифе”.
Архив Варна | 17-05-2010, 10:18 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА
Тук изпитах несравнимото удоволствие да се изкачвам и да слизам по каменни стъпала, да спирам до малки езерца със заковани по дъното кръгли стъпки, да минавам под каменни арки, да се наредя до стройна редица японски воини, да снимам фонтанчета и да храня лебеди, които се насочват към бисквитите като изтребители.
Царството на рибите
В две от езерцата лениво се движат koi fish, наречени още японски шарани. Тези блажени риби греят в различни цветове от бежово до ярко оранжево и златно и създават атракция за малчуганите в парка. Всъщност, тяхната обител са двете лагуни, построени с капацитет от 300 000 литра вода, където във филтриращата и пречиствателна система няма никакви химикали и домакините твърдят, че именно тази гарантирана чиста среда за рибата дава възможност на природата да прояви майсторството си и да представи цялата палитра от брилянтни цветове на японски шарани, която човек може да наблюдава тук. Красиво е като забравена в езерцето дъга от детска приказка.
Тук денят може да трае безкрайно, да прескача от алея на алея, да се взира в каменните скулптури, да наднича през декоративните каменни прозорци, да влиза в нишите, да се катери към пагодите, да диша с пълни гърди. Само на едно място има следи от наскоро преминалите през Мадейра порои. На фона на подредената наоколо зеленина изглежда сякаш кожата на хълма е свлечена и той стои тъжно-кафяв в очакване на изцелението. И като по чудо пороят е спрял точно до статуята на Буда. Тя едничка стои в тази част силна и непокътната като някакъв праг между стихиите и несъкрушимата и всемогъща вяра.
Продължавам нататък, преглъщайки изненадата. Подминавам фонтана с бронзовите фигури, арката с лъвове, които бдят от двете страни и стигам до балкона на Ромео и Жулиета. Никой няма представа какво прави тук този балкон, но е весело, когато влюбени се снимат: той – коленичил, тя – капризно сбърчила носле... Та нали целта е забавление! В Тропическата градина идеално изпълняват задачата.
Среща с красив непознат
Сред красивите храсти променям посоката и тръгвам по някаква тясна пътечка нагоре. Там изведнъж се оказвам пред къщата с папагалите. Тя е много, много висока. Едната й стена е огледална, а от съседната, опасана с мрежа, се виждат стотици папагали. Някои са накацали по дърветата, други правят кръгчета из гигантската клетка, трети са захласнати в песен. Още една крачка встрани до стръмнинката и на площадката пред мен изведнъж изниква красив паун. Той разперва опашката си на ветрило и гордо започва да крачи напред-назад по площадката като важен диригент, който трябва да въведе ред в папагалския хор и да възстанови спокойствието, с което тук от години са свикнали.
После се връщам назад към японската градина, ориенталската градина, Лаурисилва и централното езеро с най-високата ваза в света. Стигам до кафе-магазина, където развеселени туристи дегустират вино от Мадейра. Смеховете се заплитат в орхидеите, а после се гмуркат в езерата с японски шарани. Единствено откъснат от живота остава Дворецът – затворен за посетители и много странен и самотен... Поне така ми се струва. Минавам покрай арките и цикасовите палми и излизам от градината, за да се изкатеря по баира до хотел „Белмонте”.
Хайде на шейните!
Точно до хотела пътят рязко завива вдясно и нагоре. Покатервам се по тази стръмнинка. Съвсем в реда на нещата от едната ми страна остава магазинът със сувенири и кафенето, а от другата са стъпалата. Не са много. Изкачвам ги и заставам на терасата. Сега от там мога да видя шосето, по което се придвижих насам и вече със сигурност мога да различа на какво се дължи странното оживление, в което ми се стори, че щях да стана участник, ако не бях побързала да пресека, за да не ме връхлети някой автомобил на острия завой. Неволно се усмихвам. Гледката е невероятна. На оградата на пътя са опрени големи плетени от камъшит шейни. Водачите им – издокарани в елегантни бели панталони, сиви сака и плетени сламени шапки призовават туристите да се попързалят с тези шейни.
Удоволствието е невероятно. Срещу 25 евро за двама души, или 20 евро, ако някой реши да се повози сам, получаваш два километра пързаляне със сламена шейна надолу по стръмното шосе. Не се пързаляш сам, а двама от водачите засилват шейната и се качват отзад – по един от всяка страна. Отдясно по хълма летят надолу търсачите на силни усещания, а отляво пристига камион, от който разтоварват празни шейни за следващите туристи. Забавната индустрия тече без начало и без край под яркото слънце на Мадейра, озвучена с музика на Енио Мориконе. Мисля, че никога няма да изтрия от очите си тази гледка. Толкова радостна, необичайна и слънчева като самата Мадейра!
Архив Варна | 25-04-2010, 07:56 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА
Освен вече затвърдената линия „криминале”, през седмицата, която изпращаме, вървяха още два сюжета. Единият около новия министър на здравеопазването и около свързания с този сюжет въпрос: „ Какво предимно трябва да прави един министър: да отговаря на публични питания и да разяснява, или да се оттегли от светлините на прожектора и просто да работи?”
Другият сюжет – Промените в Наказателно-процесуалния кодекс и отхвърленото вето на президента върху спорните текстове. Според президентската администрация дебатите при повторното гласуване на закона не промениха разбирането, че атакуваните разпоредби нарушават основните права и свободи на гражданите, участващи в наказателното производство, поради което президентът иска Конституционният съд да се произнесе по противоречието на текстове от закона с основни конституционни разпоредби и международни актове. Да допълним, че в тази сюжетна линия ярко засия философският въпрос: „ Дали свободата е по-важна от сигурността?”
Не Ви повеждам в дебрите на тези политически джунгли. Всеки има своята теория и свои аргументи. Истина е, че за да се изчисти буренясалото обществено пространство, трябват здрава ръка и тежки мерки, но има и друго...
То е скрито в целия модел на живот, който изградихме през годините и който въпреки афишите и изказванията по конференции, продължаваме да следваме, без да променим. Ситуацията е сходна с онази около вулкана. Активирането на лавата накара милиони европейци изтерзано да висят по летищата, децата им да пропускат училище, парите да не стигат за допълнителни разходи, за хотели, храна и непредвидени телефонни сметки и всъщност постави на дневен ред първа точка: „ За какво съществува Европейският Съюз с крупната си администрация, ако в такива ситуации не може да помогне на своите граждани?”
Така се получава и у нас – по домашному: почти всичко, което се случва наоколо провокира въпроса: „За какво са структурите, администрациите, организациите, законите и приказките, ако ЧОВЕКЪТ просто няма значение?”
Според резултатите от последно изследване на международната организация за социологически проучвания „Галъп” една четвърт от българите са доволни от стандарта си на живот и по този показател сме на последно място сред бившите социалистически страни - сега членки на ЕС. Ако говорим за оптимисти, такива се оказват едва 9% от българите. И ако преминем отвъд статистиката, към живота на всеки един от нас от сутрешното кафе до нещата след него, лично аз, която съм безнадежден оптимист, основателно мога да ръкопляскам: „Хубаво е, че при този начин на живот са останали цели 9%!”
Сега накратко за безпощадната картинка.
Всеки следващ парламент разследва извършеното от предния.
Това, че се стремим към справедливост и че има надежда тя да се случи е прекрасно. Лошо е другото. Наричат го обществена среда, социална атмосфера или каквото и да е там подобно. А то много-много отдавна създаде предпоставки някакви хора да се катерят на горния етаж в обществото, не за да работят за него, а да вършат безобразия, да се чувстват безнаказани и после, когато бъдат свалени на долния етаж, ние от джоба си като данъкоплатци отново да инвестираме пари в тях...
След като сме им давали възможност да грабят безгранично, плащали сме им храна, транспорт, служебни разходи и незаконно забогатяване, сега плащаме да ги разследват допълнителни парламентарни комисии.
Няколко честни да има, при такава ситуация или изгарят от играта, или изобщо не се хващат на нея.
Подробностите от този обществен пейзаж можем да обобщим с мотото: „Кой си ти, че да решаваш?!” Изобщо няма да сбъркаме, ако с него озаглавяваме почти всяка ситуация наоколо. Президентско вето. Не минава. Посланието е ясно. Следващ етап – Конституционен съд. Същото послание. Нов министър. Не дава излишни обяснения. Няма какво да се обяснява на Сульо и Пульо, които и да са те. Посланието е ясно.
Опитваш се да влезеш в институция, директорът те чака, но портиерът има нещо против. Лайтмотивът, разбира се, е : „Кой си ти, че да ми казваш!”
Отиваш в болницата с висока температура и с проблем, но не улучваш момента. На принципа: „Абе, кой си ти?” всички сноват /в някои случаи напълно безсмислено/ наоколо и не се вълнуват толкова много от пациента, защото с течение на времето са останали с погрешното впечатление, че са тук в името на документите и на заплатата си. Човекът няма значение.
Тази теория по същество води до практиката, в която на опашка пред лекарски кабинет здравите у нас ги разболяват, а болните или ги доразболяват, или, ако има повече време направо ги довършват. Няма да изброявам повече. Всички детайли от живота, който живеем неминуемо водят до там, че някой някъде се обръща към нас с унизителното: „Абе, кой си ти, че да решаваш!” и демонстрира комплекси и тесен хоризонт. Това е по всички етажи на обществото: от мазата до панорамния бар. Демокрация има в книгите, по конференциите, в решенията, в съобщенията, но тя не съществува в мисълта, в нагласите и в поведението на хората. Може да звучи странно, но първо и необходимо условие да се случи по-доброто, е да променим нагласите и модела си на поведение и на живот. Започва се от уважението към човека.
Жалко е, но толкова години на демокрация про форма не можахме да свикнем, че човекът е най-важен, че той има права и значение. Преди документите, преди парите, преди сделките, преди параграфите, преди всичко останало, което съществува в негово име и това е известно във всяко действително демократично общество.
Когато го проумеем, всичко ще си дойде на мястото: ще има успешен финал на криминално-политическите сюжети, пътят на бездарните лакоми общественици няма да включва спирка „парламент и високи постове”, а ще бъде съкратен до Прокуратура, Съд и въпросното поправително заведение. Хората ще имат самочувствие и уважение към околните. Атмосферата ще бъде различна, ако думите „доверие” и „позитивност” имат значение, а процентът на оптимистите със сигурност ще расте и то основателно.
Не бих си позволила да съветвам никого, но все ми се струва, че доброто начало може да бъде в една простичка промяна. Защо вместо болните да се влачат безсмислено и безнадежно по лекарски кабинети до окончателното си рухване, не направим като на много действително демократични места по света: болният сяда в един кабинет и там един след друг идват всички специалисти, които трябва да го прегледат. Защото пациентът е в центъра на здравната система, а човекът - в центъра на обществената. Всичко друго е демокрация на приказки и задънена улица, в която на бариерата ти викат: „Абе, кой си ти, че да решаваш?!”
А ти си човек! Онзи, който е платил и улицата, и бариерата. Онзи, в името на когото всичко това съществува.
Без цензура | 25-04-2010, 07:53 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА
Влизаме в тропическата градина „Monte Palace”: светът на природата, спокойствието и цветята.
Първо ни посреща кътчето на хилядагодишното маслиново дърво. Изваждаме фотоапаратите и не знаем, че през следващите няколко часа през всяка стотна от секундата ще искаме да правим само това: да щракаме, да запечатваме всичко в картата, да превърнем този свят на зеленина и царствен покой във фотогалерия на незабравимото. Докосваме хилядолетното маслиново дърво и продължаваме напред с чувството, че сме преминали край вечността. После се впускаме напред в приключението на красотата, а то по мостчета и алейки ни извежда първо до музея, където е изложена колекция от каменни скулптури от Зимбабве. 
Светът Тенгененге
Колекцията е обявена за историческа, тъй като представя творби на автори от първото поколение и от първите години на Тенгененге. С всяка следваща крачка в павилиона, леко минаваме през десетилетията, когато зимбабвийските каменни скулптури от началото на 60-те години на миналия век се превръщат в едно от знаковите движения в Африка и победоносно излизат на международната сцена. До скоро движението бележеше разцвет, навлязло в трето поколение от автори. От 1966 г. артистичната общност от Тенгененге е част от световното изкуство и изящната португалска колекция от полиран камък с елегантни линии категорично доказва това. Изложбеният павилион стои толкова естествено сред екзотичните цветя и дървета, сред тихите алеи и езерата на парка, сякаш не човешка ръка е посочила мястото му, а самата природа се е погрижила той да бъде разположен именно тук. Очарована от красивите форми, научавам, че за тази магия с чук и длето, африканските творци използват опал, спрингстоун, рапоко и така наречения плодов камък (фрутстоун). Най-старата подобна скулптура е от времето на Велико Зимбабве: обезлюден по мистериозен начин град, датиращ от 400 до 1450 година сл.Хр. В наши дни около 1960 година в тютюневата плантация на Том Бломфийлд в Тенгененге е създадено скулпторното общество, на чиито изящни творения се дивя в момента в Ботаническата градина на Мадейра.Уроци по история сред цветята
След залата, издържана в меки жълто-оранжеви тонове и след идеята за африканските страсти, слизаме на долния етаж, където е колекцията от минерали и скъпоценни камъни от всички краища на света, а после отново тръгваме по алеите, за да разгледаме по пътя към океана един по един 40 огромни панела, които представят илюстрирана историята на Португалия с по три-четири от най-важните събития на всяко управление и на всяка република.
Още не успели да излезем от атмосферата на това преживяване, ние вече сме в историята на „Португалците в Япония” - приключенията, изобразени върху 166 фрагмента на теракота. Разглеждаме панелите с плочки от днешно време назад до четири века преди нас и стигаме до най-високата керамична ваза в света, влязла в книгата на рекордите на Гинес. После се спираме захласнати пред всеки един от четирите монументални панела, високи по 7 метра и широки по 6 метра и посветени на четирите елемента на природата: земя, вода, въздух и огън.
В края на 19-ти век някои от най-заможните семейства от Мадейра живеели в красиви имения в покрайнините на Фуншал. През 1897 г. Алфредо Родригес си купил тук земя и построил на нея огромно красиво жилище, вдъхновен от замъците, които бил виждал на брега на река Рейн. По-късно постройката е превърната в хотел „Monte Palace”, чиято голяма гордост е зашеметяващата гледка към Фуншалския залив и към зеленината, заобикаляща града. Когато през 1943 година Алфредо Родригес напуска този свят, семейството му не се наема да продължи неговото начинание, хотелът е затворен и собствеността му преминава в ръцете на една фуншалска банка. През 1987 година банката успява да продаде хотела на предприемача Хосе Мануел Родригес Берардо, който пък го дарява на фондация „Хосе Берардо” (основаната от него частна институция за обществена солидарност).
Накратко това е предисторията на великолепната Ботаническа градина, от която не ми се иска да си тръгвам. Сигурна съм, че жителите на Фуншал често си подаряват забележителни мигове тук: разходка на чист въздух и спокойствие сред екзотични растения и приказни гледки. Тук се диша свободно и дълбоко в истинския смисъл на думата: градината е разположена върху площ от 70 000 м2. По пътя сред алеите очите ненаситно поглъщат великолепието на саговите палми и протеите, доставени тук от Южна Африка, възхищават се на белгийските азалии и шотландските ерики, на американските секвои, акациите от Австралия и португалските многовековни маслинови дървета. Не предполагах, че може да бъде толкова впечатляващо, когато на едно спокойно и красиво място са събрани дафиново дърво, сусам, лаврови и букови дървета, оксидендруми, които изглеждат като огромни момини сълзи и кипариси от Канарските острови. А над целия този нежен и благоуханен свят скоро ярко ще засияят тумбите ароматни плодове на питоспорума.
Очаквайте продължение!
Архив Варна | 23-04-2010, 05:44 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА
Капитан Тома Томов – изпълнителен директор на БМКЦ, главен консултант в Организационния Комитет по подготовката на „Тол Шипс Исторически морета 2010 г.” и дългогодишен капитан на ветрохода „Калиакра”
Без цензура | 20-04-2010, 19:47 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА
Нейно превъзходителство г-жа Шийла М. Камерър е извънреден и пълномощен посланик на ЮАР в България.
Тя е родена на 15 декември 1941 година. Завършила е девическа гимназия в Претория и право в Университета в Кейптаун. Била е градски съветник в Йоханесбург, член на парламента в Розенвил, Йоханесбург, зам.-министър на правосъдието. Преди да се заеме с политика е работила като адвокат, прокурор и журналист. От август 2008-а година е посланик на ЮАР за България. Живее в страната ни от април 2009-а година. Омъжена е и има две дъщери - близначки, и син. Обича портретната живопис, книгите, плуването. С удоволствие играе тенис, голф и бридж.
- Ваше Превъзходителство, през времето, откакто сте в България, открихте ли сходните неща между нашите две държави?
- Да. Ние имаме много общи черти. Особено винената култура и всичко свързано с нея. Южна Африка има 300-годишна традиция във винарската индустрия. Ние с вас се радваме на еднакви удоволствия като вино, хубава природа, планини, море, но една от разликите е, че ние имаме сафари с диви животни, а вие имате сняг.
- А сблъскахте ли се с такива различия в културата, живота и поведението на хората в двете държави, които изключително много Ви изненадаха?
- Не. Намирам, че българите са много мили и приятелски настроени с чужденците. И съм приятно изненадана, че повечето хора на възраст под трийсет години говорят английски език. Учили са го в училище и това изключително помага на хора като мен. Трябва да знаете, че срещнах затруднения с българския език и тежката зима с много сняг. Той беше нещо ново за мен. Ние нямаме сняг. Всичко друго е много приятно. Храната е чудесна, виното – също, хората са приятелски настроени. Тук е хубаво.
- Вероятно свикнахте със зимата и със снега?
- Не! Това е първата зима за мен и изобщо не можах да свикна.
- Като юрист и човек, който е бил заместник-министър на правосъдието в собствената си страна, имате ли поглед върху съдебната система в България и бихте ли коментирали наблюденията си?
- Да. Изключително много се интересувам от Вашата съдебна система. Имах среща с вашия министър на правосъдието, за да обсъдим общите възможности в тази област. Мисля, че и двете държави имат сходни проблеми с престъпността и корупцията. Куриозно е, че през миналия октомври бях обрана в моята резиденция. Въпреки че живея в защитен комплекс с патрули и охрана на входа. Обраха сейфа с бижута. И когато по Коледа обядвах с българския посланик в Южна Африка, открих, че по същото време са обрали и него. Сега и двамата имаме 24-часова охрана в резиденциите си. Но, ако мога да добавя: ние имаме определени техники и процедури, които сме представили пред света, и които са от полза в борбата срещу престъпността и корупцията. Бих искала да спомена, че един от начините ни за справяне е конфискуването на имотите, които са придобити с пари от престъпления. Това е специална процедура, опита от която също бихме искали да споделим и точно в момента организирам обмен на експерти именно в тази област.
Има и другата област, в която мисля, че имаме какво да предложим и бихме били от полза за България. И в двете страни се справяме с престъпността по сходен начин, но начинът, по който ние назначаваме съдиите във Върховния съд е много по-прозрачен, отколкото този у вас. Това до голяма степен помага да бъде избегната корупцията и да намаляват другите нарушения на закона. Десет години бях член на JUDICIAL SERVICE COMMISSION, която е еквивалент на Висшия съдебен съвет. Там кандидатите за съдии минават през дълга процедура, включително трябва да бъдат публично и медийно представени и да отговарят пряко на въпросите на цялата комисия. Така че, ако по пътя към издигането на някого има нередности, те не могат да бъдат скрити. Дискутирах този въпрос с министър Попова и тя беше изключително заинтересована да изпрати специалисти за обмяна на този опит.
- Какво ново има да се случва в културния обмен между двете държави?
- Една от моите цели е да имаме по-обширен обмен на културно равнище. Това много би помогнало за задълбочаване на връзките между двете страни. И започнах с това да търся български млади таланти. Открих изключително талантливия 19-годишен флейтист Мартин Павлов и се опитвам да организирам за него представяне в Южна Африка. Искам тези отношения да са на взаимна основа, затова се насочих към 25-годишна наша певица Прити Йенде – сопрано, вече поканена за участия в „Ла Скала”. Тя пристигна в Пловдив и изнесе концерт по време на „Винария 2010”, където Южна Африка бе партньор. Смятам, че южноафриканците знаят твърде малко за България и, когато дойдат тук, те искрено се наслаждават. Например: шестима износители на южноафриканско вино дойдоха на изложението „Винария” заедно с местните си партньори и, когато видяха страната и хората, те откриха допълнително нови възможности за бизнес. Имаха за задача да търсят свои агенти в България и същевременно търсеха сътрудничество и коопериране в производството на вино и в износа му за Китай. Знаете, количеството за там никога не е достатъчно.
- Откривате бъдещо сътрудничество в областта на винарството, в културата, в правосъдието, но да кажем, че отворихте и пътя на варненския бизнес към Южна Африка.
- Да. Искам да благодаря на Г-н Константин Дараданов, че положи усилия да организира такава делегация. Това беше една много добра инициатива, организирана от Варненската търговско-индустриална камара. Делегацията включваше десет души от различни сфери на бизнеса, на обществените науки и здравеопазването. Те имаха възможност да направят първите стъпки към побратимяване на Варна и Кейптаун, които са много близки по своето естество: градове-пристанища, откъдето е тръгнала и културата на страните. Според докладите и от двете страни са намерени бизнес-партньори и предстои разширяване на тези връзки..
- Ако трябва да поканите свои сънародници в България с какво ще ги привлечете тук?
- Ще спомена, че 20 000 българи живеят в ЮАР и това е предимство в отношенията ни. Много южноафриканци бяха свикнали да идват в България на ски. Навремето имаше директен полет от Йоханесбург до София. Връзките бяха добри и беше лесно да получиш виза. В момента България е член на ЕС и има някои възспиращи фактори. За нас проблемът с получаването на българска виза е леко усложняващ фактор. Предстои ми разговор с министъра на външните работи на България специално за облекчаване на условията. Жалко е, че, ако имаше пряк полет до България, много южноафриканци можеха да идват както преди на ски и да купуват ваканционни пакети...
- В годината на Световното първенство по футбол има ли облекчения за пътуването на български граждани до Вашата страна?
- За българите пътуването до Южна Африка е лесно. Особено за Световното първенство. Могат да се сдобият със специална виза за събитието. Достатъчно е само да имат билет или резервация и могат да получат бърза виза.
Без цензура | 18-04-2010, 19:05 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА
Динамични дни преживява България напоследък. Нямаме никакво право да се оплакваме, че скучаем.
Когато не ни прожектират полицейски акции, изнасят заседанията на Общинските съвети пред съдилищата и там на открито дават пресконференции. Ако някой спретне антикризисни мерки, другите лайват в хор, че това не е точно, което ни трябва, и убиват набраната инерция. Ако долният ешелон по министерствата отиде на работа свеж и в добро настроение, веднага му стъжняват деня с покана за разговор при министър-председателя и за обяснения как, без да има реално финансово покритие, във ведомството му се появяват необезпечени договори за стотици милиони лева.
В свободните празни от емоции мигове хората се трупат по опашки за нов международен паспорт или организират облози на тема: „Кой ще бие в дълбоката философска разпра: онези, дето хващат престъпниците, или онези, които ги пускат”. За да няма недоразумения кой ще спечели облога, министърът на вътрешните работи на моменти затвърждава прецизните наблюдения на любознателната аудитория с коментарите си, че понякога добрата работа на МВР и Прокуратурата се обезсмисля заради определени съдии и подкрепя оценките си с критиките на Европейската комисия към съдебната система и с негативните обществени нагласи.
А усещането за октопод витае във въздуха: напрегнато, неопределено, натрапчиво и непобедимо. Усещане за нагли, недостижими, неприятни, невъзможни и всякакви подобни... Усещане, че нищо не е наред и че животинското царство, което обитаваме, е пълно с безобразна фауна, която диша във врата ни, източва държавата, осакатява системата и съсипва живота ни. Впрочем същата тази фауна си функционира от избухването на демокрацията насам. Мен, ако питат, и усещането е едно и също от тогава до днес. Просто преди си говорехме за това под сурдинка, а сега ни го повтарят по трийсетина пъти на ден като при психосеанс... Вероятно с надеждата най-сетне да проумеем.
Е, при такива обстоятелства е повече от ясно, че няма как да скучаем. Всъщност, по-информираните и далновидни още през 1989-та година са знаели, че пътят ще бъде именно такъв: кален, прашен, неравен, неясен. И над него ще се разстила мъгла с „усещане за октопод” /или за каквото и да е там.../ Впрочем, пунтът не е в определението, а в усещането, защото думата „октопод” с еднакъв успех може да бъде заменена с всякакви други кодови наименования... въпрос на въображение. Но гадното усещане, че единственият наш живот се изхабява в нездравословна и безнадеждна среда, няма как да бъде изличено.
В резултат на това сутрин изключваме политическите психосеанси по телевизиите и излизаме навън – в психиатрията. Там всички бързат неизвестно за къде. Шофьори натискат клаксони, забравят мигачи, управляват колите си като на рали, отнемат предимство... изобщо правят всичко възможно да покажат две неща: простотия и комплекси. Естественият проблем на българина: няма къде точно да се представи като силен и можещ и единственият му начин да управлява света е да седне в колата и да „ги разбие”. Не си прави труда да изчисли дали след всички нерви и безобразия, които сам причинява на себе си и на другите на пътя, е стигнал до крайната точка с една или с две минути по-бързо. А след като не го е изчислил, логично е и да няма отговор на въпроса: „Струвало ли си е?”
После се мята по някакви опашки: да речем пред регистратурите на поликлиники, или за оформяне на документи по администрациите и започва да се блъска и да се прережда. Кой знае... Сигурно това е начин пак да спечели време. Минута, две. Интересно какво ли ще ги направи после? И дали това, че е бил нахален и неучтив ще подобри или украси живота му? Скоро на някаква автогара, където нямаше повече от трима души наблюдавах как един човек дълго се колебае каква закуска да си купи, а продавачът го подканя: „Хайде, по-бързо казвайте какво ще искате!”
По-бързо ли? Че за къде да бърза? И защо? В случая нямаше отговор. Освен единственият възможен за всичко, което ни се случва: че живеем в изкуствен стрес просто, защото социализмът ни е научил така. С навика, че човекът няма защо да бъде уважаван. Той може да бъде хокан, обиждан, виновен, стресиран, задължително ограничаван и толкова. С идеята, че трябва да се сравняваме с другия и сравнението задължително да е в наша полза. Да надничаме в чуждите чинии и, ако в тях има нещо по-скъпо и калорично, черна завист да предизвика ответна реакция. Да се задушаваме в комплекси: и грозните жилищни, и още по-грозните вътрешни. А над всичко това мъгляво и тежко да се разстила усещането за октопод. Онзи – страшният от тоталитарно време. Защото именно той протяга бодри и хищни пипала през всичките отминали години на демокрация до днес. Времето, през което стари другари с ново положение в обществото плетяха същите мрежи от връзки, пари, влияние и престъпления, каквито имаха и преди демокрацията. Това е истината. Ако се е случило нещо. То е смяна на поколенията. Не на същността.
Ако запитате всеки действително опитен, компетентен и интелигентен лекар за лечението по принцип, той ще ви отговори, че не можеш да изследваш и лекуваш всеки орган изолирано, защото организмът е комплекс и всичко в него е свързано. Лекувайки отделния орган, всъщност лекуват не причините, а следствието. А причината остава и продължава да поражда следващи проблеми, дори по-големи от предишните.
И, казват, усещането за октопод остава. А как бих искала вместо него да имаме усещане за свобода и за възможности!
Без цензура | 17-04-2010, 13:22 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА
Бих искала винаги, когато заслужавам да получа нещо хубаво от живота, това да бъде пътуване до Мадейра.
Копър за вкус и за история
Накъде без "Бийтълс"?
Поглед отгоре
Архив Варна | 17-04-2010, 08:40 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА
Само един месец ме нямаше в България и през това време съзнателно не се информирах какво се случва тук. Починах си добре и започнах да разбирам защо хората на много места по света се усмихват и се държат спокойно. Преди дни се прибрах, доволна, че вече съм у дома... и още първите няколко часа ме заляха със стреса на ситуацията и напълно изличиха ведрото настроение от отминалия приятен месец. Като за начало... всички знаем: лошите пътища, вцепеняващи за „Добре дошъл!” всеки, който идва от цивилизовано европейско място. Такива са били след войната. Такива са и днес – десетилетия по-късно. Ако надникнете в книгата на Богомил Райнов „Париж”, ще изровите от праха на времето реакцията на Ив Монтан след краткото му гостуване в България: недоволството от разбитите тротоари, от тягостната атмосфера, от напрежението и сковаността на хората. Забелязах го не защото е Ив Монтан, а защото е един от многото шокирани от нещастната комбинация на неуредици и простотия, която определя голяма част от живота на това място.
Слязох от самолета, купих си вестник и влязох в кошмара. Установих, че тук вече никой не си поплюва. Тежковъоръжени полицаи действат силово, докато арестуват хората, прокурори заповядват на заподозрените да легнат на земята и ги наричат „абсолютни престъпници”. Прочетох, че телевизии въртят клипове от операциите. Докато се ужасявах къде се намирам, се опитвах да разсъждавам по въпроса: „Кога точно обвиняемият става виновен и кое точно го прави престъпник преди съдебното производство?”
И ако имаш луд и богат съсед, който знае как точно да те натопи пред Следствието и Прокуратурата, дори да си чист като сълза, дали през дългите години, докато водиш неравностойната борба с него и той те сочи с пръст, че си престъпник, обществото ще кима утвърдително с глава и ще разказва зад гърба ти измишльотини и безобразия? И дали след време, когато изтощен от безсмислени усилия и мръсни схватки, докажеш, че си чист и невинен, ще успееш да възстановиш доброто си име, да преглътнеш обидите и да продължиш напред с имиджа на почтен човек, с какъвто те е застигнало злото?
Не казвам, че всички обвиняеми са невинни. Но никой няма право да се произнася авансово за тях. Освен прокурорът: в документ, наречен „Обвинителен акт”. Нищо, че през изминалите десетилетия сме виждали не един и два обвинителни акта, съставени колкото да омаскарят сестрата на човека, а той после години наред да доказва, че няма сестра.
И така: научих, че ситуацията се е втвърдила и атмосферата определено предразполага всички наоколо към словесна смелост. По форуми, по кръчми и по кафенета хората се обясняват как бивши, пък и настоящи политици и управници от първия до последния са престъпници. Логично е да се поддадеш на обгазяването и да заставиш някого да коленичи със сключени зад гърба ръце, оковани в белезници, докато му обясняваш, че е престъпник. Нататък е ясно: за виновните има съд, за невинните – Страсбург, за останалите... онова, което още навремето шокирало Ив Монтан: тягостната атмосфера и напрегнатите, сковани хора.
Затворих вестника, и тъй като бях закъсняла за вътрешния полет, качих се на междуградския автобус, където кошмарът продължи. Един младеж се почувства зле и помоли шофьора да спре за малко. Шофьорът отказа. Участъкът от пътя не бил подходящ. Няколко пътници извихме възмутени гласове, но скоро пресъхнахме в пустинята на мълчанието.
Автобусът спря. След десет минути. На момчето му беше призляло от завоите, та забавянето не се оказа фатално. Ако, обаче, беше инфаркт, дали после трябваше да обясняваме на роднините, че човекът сам си е виновен, защото е избрал най-неподходящия участък от пътя да вкара организма си в неразположение? Ако беше инфаркт, дали всички мълчаливо щяха да слязат от пустинята и да продължат нататък – в живота... леко подтиснати по принцип и забравили, че само с една дума са можели да спасят човешки живот? Всъщност... след първия вестник, след първото пътуване, след първия инцидент, след първите часове у дома, започнах да се отнасям в дебрите на философията и да се питам :”Това живот ли е?” И понеже не ми изглежда да е... Не си ли го правим самите ние с напрежение, с мълчание, със злоба, с ограничени хоризонти, (простете за израза!) с простотия. И не стигаше другото, а една приятелка се обади по телефона да ми разкаже как пътува от Испания в автобус на българска фирма и как една от пътничките се оказала с изтекъл международен паспорт. И какво да направят? Предложили й да слезе някъде в Хърватска, а тя се съгласила. Слязла привечер насред полето, на километри от летището, вероятно с парите, които е припечелила през изминалите месеци. Дори не й поискали телефонния номер. Ей-така от човещина. Да запитат успяла ли е да се предвижи до населено място и има ли някакви проблеми. С настъпването на нощта завалял и дъжд. Тя – която и да е – останала там насред нищото. Другите продължили и забравили, че нещо необичайно се случило с някакво човешко същество.
Сигурна съм, че въпросната пътничка е изкарала късмет и е оцеляла, защото слязла не в Африка, не и в някой криминален район на Латинска Америка, а на чисто и цивилизовано място – в Европа, но съм сигурна и в друго: това не е начинът да се отнасяме един към друг, това не е средата, в която трябва да живеем. Никога нищо няма да се оправи, ако само се сочим с пръст и се наричаме престъпници, ако се подлагаме на обиди и унижения, ако не ни е грижа за хората, ако се изживяваме като правораздавателни органи и ако забравяме, че сме човешки същества.
Когато самолетът се приземи на Софийското летище и аплодисментите стихнаха, един младеж нарами лаптопа си и каза: „Добре дошли в ада!” В първия момент много му се ядосах. Няколко часа по-късно знаех, че колкото и да не ми се иска да го призная, той всъщност беше прав. Държавата с финализираните мръсни сделки, с натрупаните нечестни богатства, с лошите пътища и с най-многото луксозни автомобили на глава от населението, с милионите от застрахователни полици на енергийните държавни фирми, материализирани в зашеметяващи имоти и висок стандарт на нечий живот, с хора, влезли в обществените дела не да ги развиват, а да устройват себе си... Адът, който започва от отношенията между хората, от липсата на уважение, от униженията, на които доброволно подлагаме себе си и другите. Ад, в който човекът не значи нищо, а нормалните жестове на човещина и благородство са толкова непривични, че ако ги проявиш, рискуваш да станеш за смях.
Възможно е да ви звуча претенциозно. Още се аклиматизирам. След два дни ще се върна в обичайна форма и ще забравя казаното дотук, защото животът е такъв, какъвто си го направим и какъвто си го харесваме. А ние имаме категорична позиция по този въпрос още от времето на Киряк Стефчов, от войните и от посещението на Ив Монтан и не отстъпваме от идеята си дори около Евросъюза, дори поради или въпреки него.
Така че: „Добре дошли в ада! Разполагайте се удобно и стискайте палци да не кажат нещо лошо за сестра Ви, независимо, че нямате такава, защото историята помни много случаи на корекция. Пък и в ада роднинските отношения не са толкова важни. Там основно е оцеляването”.
Без цензура | 10-04-2010, 16:54 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА
Интервю на Даниела Иванова с Таня и Уго Фрикер, създатели на Швейцарско училище за чужди езици Маестро школа.
Tаня Фрикер е управител на Швейцарско училище за чужди езици Маестро школа. Владее италиански, фр...
Без цензура | 07-03-2010, 17:40 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА
Много ми е интересно, ако един съвсем, съвсем нормален, обикновен човек, живял в човешка държава и при що-годе прилични условия дойде в България и се опита да разбере изключително странния бит и още по-необичайната душевност на светлите личности, които обитават тази демократична обител... колко точно дни ще издържи преди да предприеме самоубийство? И не бързайте да ме обвинявате, че греша или, че съзнателно произвеждам скандални версии. Не.
За съжаление просто наблюдавах същото, на което всеки един от нас беше свидетел през изминалите дни. От понеделник до събота непрекъснато слушахме диагнозата: неизлечимо заболяване на съдебната система. Впрочем чували сме я не веднъж и преди. А още по-лошото... преживявали сме я на собствен гръб, така че сме наясно.
Само че едно е да се сблъскаш с непреодолимите препятствия, заложени от българската Темида като гражданин, който върви по своята лична пътека и впряга в борбата оскъдните си индивидуални силици. И съвсем друго, когато сутрин, обед и вечер пред теб се изправят представители на изпълнителната власт, метнали мократа кърпа на чело и разтревожено скубещи коси, че няма как да се справят. Всъщност, наблюдавахме именно това, когато вицепремиер огласи нова тактика за избягване на българския съд. Той ни информира за наличието на механизъм едно дело, което е пред провал в България, да бъде гледано от германски съд.
И съм сигурна, че много хора видяха в това надежда. Надеждата, че един камък ще падне и ще раздвижи водите на блатото, а после, дай боже, нещата ще започнат лека-полека да се променят. Вярно е, че тук вече нищо и по никакъв начин не може да ни изненада и най-абсурдното е по-реално от самия живот, а чудесата изглеждат естествена форма на съществуване, обаче... През последните месеци тези специалисти показаха, че са професионалисти, че имат волята и куража да се преборят, да организират нещата, да разчистят собствения двор от плевелите, да се справят и да преодолеят препятствията.
Как точно да ни се отрази това, че те, в чиито ръце народът е връчил хирургичните инструменти, за да изрежат тумора и се взира във всяко тяхно действие с крехка надежда, че ще намерят лекарството и ще възстановят държавния организъм..., та те хвърлят безпомощно скалпела и викват в дружен хор, че по-добре да преместим бездиханния нещастник на някаква друга операционна маса – в Германия?
Понеже при еднаква стартова позиция тамошните тумори отдавна били изрязани, а нашите вече години се влачели и нараствали и така щяло да продължава. Как да реагираме, ако това ни го казва някой, в чиито единствени ръце е възможността да промени нещата? Ако той е в стрес, че по-добре държавата да се откаже от суверенитета си и да спре да разследва престъпления, извършени от български граждани на българска територия, защото чуждите Темиди поне не са корумпирани. Чуждите Темиди са независими и безпристрастни.
Ако аз бях почтен чуждестранен гражданин, незапознат с абсурд-ландията, където прекарваме времето от своя живот, това много би ме разстроило.
Признавам си, вероятно щях веднага да вляза в интернет и да си запазя обратен билет за там, откъдето съм пристигнала. При това еднопосочен билет. Завинаги. Без никаква идея за завръщане... Когато и да било. Нито в този, нито в някой следващ живот. Само че аз съм родена тук и съм изпълнена с борбеност, както и всички около мен... Решени да оцелеем въпреки всичко, решени да останем, да остареем тук и тук да дочакаме онзи блажен миг, когато душата се отделя от тялото.
По тези скромни причини нямаме друг избор, освен да стискаме зъби, точно както го прави премиерът. Безумното е, че докато той и ние стискаме зъби и преодоляваме препятствия, установяваме, че „прекрасно се знае кой не си е свършил работата” и къде е „политическият чадър”.
Също така сме чували, че би трябвало в държавата да се осигурява справедлив и честен съдебен процес. А за десерт към впечатлението научихме, че МВР знаело за трима родни измамници, заловени да източват банкомати в Германия, но не ги арестували в България, тъй като било ясно, че съдът ще ги освободи.
Така че българските полицаи подали информация на немските си колеги, които осъществили великото дело на ареста. И всичко това, защото немската Темида е справедлива, а нашата за нищо не става. Не зная как Ви въздействат тези разкрития, но според мен те просто провокират човека да се отчае окончателно и в израз на безкрайна безнадежност да посегне към оръжието, ако има такова и... да си тегли куршума.
Впрочем, твърде възможно е, ако въпросният човек е немски гражданин, преди да стигне до фаталния край, с типична германска прагматичност и прецизност да допусне, че след като оставяме правосъдието на Германия да ни върши работата, би било редно да пренасочим към въпросната държава и данъчните си и осигурителни вноски, таксите, плащанията, правата и задълженията и да обявим собствената си система във фалит... И не виждам никакви причини да оспорваме предложенията му.
Ако някой от почтените хора, дошли от прилично място, където се живее нормално и законите имат значение и решили да навлизат в калните подробности на нашето всекидневие, се окажат по-държеливи духом и не се докарат до черни мисли от факта, че изпълнителната власт е вдигнала ръце, следователно: положението е безизходно..., могат да се огледат още малко в държавата и със сигурност няма да оцелеят задълго. Най-много да попаднат на фокусите, които устроихме със смъртта на един бивш шеф на политически кабинет: заразмятаха името на покойника, запрелистваха биографията му: агент на службите, инструмент на служителите, смъртта му - сценарий за удар по партията... Сигурно е възможно в тази държава, където всички знаят кой и за какво е виновен, но наказание – справедливо или не - може да получи предимно покойник. А, пардон! Наказват и онези, които отскачат до Германия, понеже тук това няма как да се случи и властите Ви го заявявт официално.
Ако сте редовен човек от редовна държава, си задавате въпроса: „Какво правите тук?” и действате максимално бързо да поправите грешката.
Ако сте местен нещастник, стискате зъби и продължавате напред. Вече сте сигурен, че няма правосъдие, няма оправия, няма възможности, няма надежда, нищо няма.
В същото време в държавата, на чиято Темида разчитаме, строят най-голямата соларна яхта в света. Захранването й ще бъде с 38 000 клетки от ново поколение, всяка от тях с ефективност поне 22% над всичко, което в момента може да се купи свободно на пазара. Там създават. Тук стискаме зъби и преодоляваме препятствия. Просто начин на мислене и форма на живот. Тези, които трябва да ни водят при оправянето на нещата, тъжно въздишат, че работата няма да стане, а на нас още повече ни домъчнява, но продължаваме да се държим. Защото сме с бит и душевност на българи. А това е нещо много, много специално. Няма го никъде другаде по света. И дано оцелее.
Без цензура | 27-02-2010, 13:28 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА
Интервю на Даниела Иванова с председателя на Адвокатския съвет във Варна - Димитър Петров
Димитър Петров е роден на 06.11.1956 г. Завършил е СУ „Климент Охридски” през 1982 г. От 1983 до 1992 г...
Без цензура | 25-02-2010, 08:11 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА
Напоследък имам чувството, че живея в криминален сериал. Вярно, занимателно е. Няма време за скука. Непрекъснато нещо се случва. А в редките случаи, когато престъпници, съд и прокуратура слязат за миг от сцената, веднага се отваря една голяма рекламна пауза, в която сценаристи и главни герои се потупват гордо по гърдите и изтъкват великолепните си качества, благодарение на които страната ще излезе от блатото, ще се покатери на брега и ще потегли с широка крачка към щастливите светли европейски хоризонти.
И така: в държавата няма време за нищо, освен за криминалета и за PR. Напрежението се долавя във всяка секунда от съществуването ни. То извира от вестникарските заглавия, от телевизионните екрани, посреща ни сутрин с първата крачка към работното място и не си тръгва дори, когато вечер се завиваме през глава и се опитаме да посънуваме малко. Имам приятели, които напоследък се оплакват, че сънуват министри. Имам приятели, които не се оплакват, но съм сигурна, че това им се случва. Навсякъде цари оживление. Дневният ред е екшън от първа до последна точка.
По страната се влачат смъртно ранени октоподи, а властите последователно съсичат пипалата им... Още мъничко ... и ще стигнем до „хепи енда”, когато престъпната пихтия ще бъде окончателно поразена и народът ще изтръска от гърба си тежкото криминално бреме и ще задиша свободно... толкова години след избухването на демокрацията, толкова години след началото на мечтите, толкова години след края на отчаянието. Обвиняеми и свидетели утъпкват пътеката между следствието и съдилищата, Трактора разлиства обвинение след обвинение, прожектори денонощно осветяват нови организирани престъпни групи за разпространение на наркотични вещества, или за внос на контрабандни цигари, разкриват се опити за застрахователни измами, издирвани от Интерпол най-сетне биват задържани. Министри от предния кабинет потеглят към съда, неуморни блюстители на закона вече целите са в пришки от писане на обвинителни актове срещу НАПаджии, корумпирани шефове на агенции, заместник-министри и друга подобна криминална твар. Екшън: от горе до долу. Всички сме набрали инерция и горим в общото дело. Имам чувството, че ако някоя сутрин се събудим и слънцето мързеливо свети на хоризонта, сутрешните блокове предлагат закачливо-обтекаеми новини без никакъв елемент на престъпление, наказание или правосъдие, а ние си пием сутрешното кафе с празен и блуждаещ поглед, защото всичко е скучно и никой никого не е арестувал, и нито една престъпна групировка не е попаднала в капана... това ще означава, че през нощта някой е подменил държавата.
Иначе нещата от реалния живот изглеждат твърде съмнителни. Завладяващото криминале на живота върти интересни сюжети, в които не остава нито един необвинен и неарестуван фактор. Вероятно по-реалистичната версия за онази странна сутрин, когато всичко ще бъде различно, би трябвало да звучи така:
„Събуждаме се една сутрин и установяваме, че всички са арестувани, а в сутрешните блокове вървят рекламни клипчета на спасителите на нацията, победоносно настъпали ужасния октопод, който се гърчи в краката им. Никой не пие кафе. Никой не гледа. Никой не коментира, защото всички са заети да си прелистват обвинителните актове”. Шегувам се, разбира се. Просто допълвам впечатлението от крими-сериала, в който славно отброяваме часовете и приоритетите на всекидневието си. Още повече, че през седмицата от разговор на главния прокурор с представители на едрия бизнес научихме, че сериалът „Октопод” ще бъде много, много дълъг и държавата ще продължи дезинфекцията с всички възможни средства. Така, че: няма отърване! Криминале, реклама и бурни аплодисменти: това е графикът.
Ако някъде преливат реки, ако по пътищата зеят кратери, ако се активират свлачища, ако техниката е недосстатъчна, а пари няма, не обръщайте голямо внимание. Докато трае криминалето, тези второстепенни елементи вероятно ще се оправят от само себе си. Важното е, че ще можем да теглим по-големи потребителски кредити, за да си купуваме по-големи телевизори и на тях по-внимателно да гледаме как арестуват престъпниците. Така, увлечени в екшъна, изобщо няма да забелязваме, че главницата е висока и сумите за изплащане са непосилни. А благодарение на добрината на законодателя, когато се събираме с приятели по кафенетата, ще продължим да коментираме мафията не на чист въздух, а както е редно: обвити в цигарен дим. В посттоталитарното източноевропейско творчество гъстите кълбета цигарен дим около главите на героите символизират напрегната мозъчна дейност и свръхинтелигентни послания.
Страхотно е! Само на моменти Европейската комисия ни разваля настроенито с традиционни заплахи от типа на последната: че ще ни глоби с 20 милиона евро заради прословутия „код 6”. Но ние много не се даваме, увлечени в сюжета на българския „Октопод”.
Впрочем, до края на сериала има още много време, така че, използвам момента за следното предложение:
Да сменим входната табела, на която пише „България”, с друга – по-актуална, на която е изписано: „Криминале. Вход само с обвинителни актове, за изход се плаща по споразумение”.
Без цензура | 25-02-2010, 08:08 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА
