Криза е. Да намериш работа е щастлив знак от звездичката, която те закриля. Да намериш добра работа е направо погалване свише.

А ако е спазено и третото условие: намираш работа, тя е добра и подходяща и отгоре на всичко добре платена... Е, това вече е като в онзи виц с акулата, която видяла сърфист само на няколко метра от лакомата си челюст и с възхищение си помислила:”Божичко! Като в луксозен ресторант: на чинийка и със салфетка!”.

Мои роднини търсят екип за хотела си. По-специално имат нужда от сервитьор и от готвачка. Опашката от кандидати не е толкова гъста и безнадежна, но все пак желаещи се намират. Повечето имат толкова богата биография, че вече се питаме как са пропуснали да се кандидатират за президент на САЩ или най-малкото да попълнят щата на някое наше ресорно министерство.

Всъщност, моите близки се парят с тази каша от месеци. Назначават на работа способни и нахъсани за действие професионалисти, а само седмица по-късно се сблъскват с невероятното преображение. Изведнъж способните млади хора се превръщат в  нехаещи, скучаещи и мързеливи принцове и принцеси, на които трябва по принцип да се благодари, че са благоволили да посетят работното си място и да поседят кротко и учтиво на него. И, разбира се, за този им изключителен жест заплатата трябва да се увеличава денонощно и непрекъснато.
Кулминацията на тази не съвсем характерна за една криза история.../нехарактерна, поради изобилието на работа и липсата на хора, желаещи да я свършат, за да вземат пари/... кулминацията е в момента, когато хотелът пращи от туристи, чакащи да бъдат обгрижени, нахранени и развеселени, защото са дошли на почивка и нито кризата, нито недостигът на работна ръка биха могли да променят ваканционното им настроение и отношение към света. Точно тогава ми се налага да заместя собствениците, на които, честно казано, не вярвам много, че всички работници са чак  толкова лоши и неподходящи, каквито ги представят.

Случвам на чудна гледка. Вечерята трябва да е започнала преди петнайсет минути. В ресторанта е полутъмно и десетина подплашени туристи се оглеждат като погнати зайци. Чудят се дали са сбъркали мястото, или може би не са се държали достатъчно добре, та сега следва глад за наказание. В кухнята на тъмно се крие сервитьорът.

Питам учудено:
- Какво правиш? Имаш ли нужда от помощ?
А той учтиво ми обяснява, че стои на тъмно, за да икономисва електрическа енергия, защото в тези трудни времена трябва да се правят икономии.

- Моляяя? – аз дори не съм в състояние да обясня, че когато в ресторанта има гости, вместо за икономии трябва да се мисли по-скоро за сервиране и за културно обслужване... Успявам само да запитам: - А туристите?

Младежът се учудва, че някакви си туристи се мотаели наоколо. Изобщо не ги видял...Впрочем вратата е прозрачна. А младежът учи в чужбина именно това, с което се е заловил в момента. Дори ще пише курсова работа на тема „Обслужване и т.н.”, но аз оставям психическото вцепенение за по-късно и запретвам ръкави да организирам нещата. Междувременно научавам, че готвачката си тръгнала, понеже днес получила заплата, обаче шефът вчера не й направил комплимент за великолепните й кулинарни способности и тя ...била изключително разстроена, тъй като освен от огромната заплата, която получава, имала нужда от добро отношение и топли думи. Поради дълбокото душевно разстройство, в което изпаднала, емоционалната душица не могла да нареже салатите, нито пък да направи десерт. Всъщност, понеже си тръгвала, тя прибрала продуктите като компенсация за лошото отношение и поръчала, когато й оформим трудовата книжка, да я изпратим с обратна разписка по пощата. А младежът-сервитьор бил гладен, поради което хапнал четири кебапчета с пържени картофи и след това установил, че точно толкова няма да стигнат за туристите. Сори! Освен това нямал намерение да обслужва точно тези туристки, които сега се били настанили на втора маса, защото едната била влюбена в него и го гледала много особено.

Има и още обяснения, но не ми е до тях, защото бързам да спася договорите и  идеята за доброто туристическо бъдеще на България. А момичето от втора маса според мен гледа особено по-скоро от глад и учудване, отколкото от любов.

На финала вечерята е спасена, а сервитьорът ми намига:”Само да не кажеш на приятелката ми за тези влюбени в мен туристки!”

Няма, младежо, няма. По-скоро би трябвало да кажа на работодателя ти и на онези от университета в чужбина, че бъркаш кетъринга с флирта... Макар че на тях едва ли им пука, ако редовно си плащаш таксите. В края на краищата ще побродиш, ще побродиш и ще се завърнеш някъде тук наоколо да правиш туристическа индустрия. Стискам й палци, на горкичката! Дано оцелее!