Като заваляха в ефира едни равносметки за 10 ноември, та цяла неделя. Все лични истории - уникални, неповторими и, разбира се, дисидентски биографии. То не бяха срутени стени, счупени душевни окови, тържества на духа и викове на свободолюбивата материя....

Да се чудиш отде дойдоха толкова много будни граждани в чалгализираната ни селска държава.

Един водещ попита една репортерка къде е била на 10 ноември. Отговорът следваше да е въведение в темата. Ми студентка била женицата и се радвала. Има си хас да каже, че е била студентка, чула, не повярвала, ослушала се, пак се ослушала, гледала как ще реагират другарчетата и чак тогава се зарадвала.

Тази медийна любов към историите на хора, които няма какво да кажат, е обяснима. Лесно и безопасно е. Къде по-рисковано е да излъчиш филм за подпалването на партийния дом, възхода на лидерите на градовете на истината, да чоплиш краха на банките или масовата приватизация. Опасно е дори да се интересуваш от ролята на руската агентура за 10 ноември и на американската за 10 януари.

Най-опасно е да говориш за очевидното. Познанието трупа печал, а количествените натрупвания често водят до неконтролирани качествени изменения. Добре е 300 милиона американци да се вълнуват от холестерол и свински грип вместо от действията на  лидерите си. Добре е 7 милиона българи да треперят с „Перла” вместо лидерите им да треперят от тях.

Историята обикновено дава оценка сама за себе си. И понякога са нужни много повече от 20 години за равносметка. Долните редове не са такава, а просто факти, които „случайно” продуцираха една „нова” действителност по света и у нас. Те не са пълната истина, но са част от нея. И е добре да си ги припомним, тъй грамадата от нищо незначещи „лични драми”, рискува съвсем да затрупа обществената памет:

На 20-тата година от т.нар. преход България се управлява от бивш бодигард на Тодор Живков. Човек, който не само го охранява, но и плака на гроба му. Който преди 8 години бе измъкнат директно от охранителния бизнес и поставен на най-ръководната оперативна длъжност в МВР. Този човек олицетворява „дясната алтернатива” у нас. Това, разбира се, може да го чуете като факт по официозната телевизия, но не и като извод. Ако някой тръгне да прави изводи, пропагандата ще опонира, че събитията са пълна случайност. Просто премиерът ни е кадърен, можещ, десен, ЕНП, дядо му....

Неговият предшественик е син на членът на ЦК на БКП Димитър Станишев. Главният прокурор пък е внук на членът на ЦК на БКП Борис Велчев. Днес внукът на Георги Велчев следва да осъди синът на Димитър Станишев. Ако не го направи, не забравяйте, ще е съвсем случайно. Двамата са кадърни, можещи, модерни, харесват ги на Запад... Вторият е малко лош, но ако някой ден пак вземе властта, ще стане добър.

От приватизацията, раздържяването на селското стопанство, заменките и другите „крачки” към пазарната икономика, спечелиха едни и същи хора, независимо че сме сменяха десни и леви управления, либерални и консервативни. Ликвидирането на ТКЗС-тата например стартира при Филип Димитров, но продължи и след това, а земята бе поделена от червените феодали. Но и това е случайно. Червените бащи нямат нищо общо с децата си.

90% от хората, които държат някакъв едър капитал в България – производствен, медиен, социологически, политически, са пряко или косвено свързани с бившите тайни или явни служби на комунистическата власт. Другите 10% са свързани с тайните или явни служби на тогавашната капиталистическа. И това, бъдете сигурни, е случайно. Служби няма, куфарчета няма, капитал има, но той е национално отговорен.

Западът, който победи в Студената война, въобще не се гнуси да партнира с днешните източни капиталисти. И се прави, че това не са бившите комунисти. Триумфът на българката Ирина Бокова в ЮНЕСКО е последното доказателство. На „"Тянанмън", където още личи кръвта на хиляди студенти, грее реклама на „Кока Кола”. И олимпиада за един мирен свят се проведе в Китай. Но и това е случайно. Няма сговор между западния и източен елит, няма капитулация на единия военно-политически блок срещу оцеляването на командирите му. Въобще няма и други исторически примери за генерали, които предават армията си, след което са зачислени в командването на вражеската.

След Втората световна война Сталин, Чърчил и Рузвелт поделиха света на салфетка. Унгария си имаше 1956-та, Чехословакия – 1968, Полша – „Солидарност”. Ние имахме лагери, смели хора, за които никой не узна, но нямахме обществено самозънание на съпротива. На 10 ноември 1989 г. в България никой не говореше за многопартийност и пазарна икономика. Чуваха се гласове единствено за гласност и още по-стремително преустройство. Това само за сведениие на тия, които си въобразяват, че „случайно” от нас все още нищо не зависи.

Когато САЩ водят войни в арабския свят или провокират напрежение в Латинска Америка, цената на нефта на руските олигарси скача. Доволна е и щатската оръжейна индустрия, която още от времето на Кенеди е взела присърце най-наболелите човешки проблеми. Сега се задава война в Афганистан, която ще съживи закъсалата руска икономика. Чавес се барикадира, руснаците му пращат автомати, САЩ произвеждат ще повече автомати. Но и това, не забравяйте, е случайно. Светът е шахматна дъска, сблъскват се ценности, идеи, цивилизации... Слушайте Фукояма, че историята свършва.

По време на Желязната завеса половината свят живееше свободно, но не сигурно, а другата –  сигурно, но не свободно. Имаше деца-цветя, както и дисиденти (някъде нямаше). Сега пак има военна завеса, само че тя е спусната из горещите арабски пустини. Дисиденти няма, няма и деца-цветя. И да има, CNN няма да ги покаже, а ФБР щеги профилактира превантивно. Целият свят е профилактиран превантивно и живее несвободно и несигурно. По времето на Желязната завеса лъжата (например „Уотъргейт”) поне в половината свят водеше до скандали и оставки. Сега лъжата (липсата на оръжие за масово унищожаване, заради което САЩ нападнаха Ирак), води до още по-голяма профилактика, несвобода и несигурност.

Свободна е единствено България. Може да избира между „Перла и „Денсинг старс”, утре между „Сакъз” и „Кючекинг старс”. Нищо, че населението се топи и оглупява. Утре тук няма да има туризъм, природа, наука.... . Ще има магистрали, колкото западнякът бързо да отиде на екскурзия до Истанбул, а стамбулджията да се прибере на работното си място в Германия. Числеността, интелекта и образованието на племето наоколо следва да бъдат съобразени със световните продоволствени проблеми, международното разделение на труда, нуждата от етнически баланси и нуждата на шофиращия по магистралата. Племето трябва да е точно толкова умно и квалифицирано, колкото трябва да бъде персонала на магистрален клозет. Но и това е случайно. Важното е, че все пак имаме някакви пари, с които да теглим и погасяваме кредити.

На мнозина всичко това може да им звучи като световна конспирация. Съвсем не е конспирация, просто е преследване на цели с наличните ресурси. Елитът – западен или източен, винаги се нуждае от враг, с който да държи хората под себе си в страх, и чрез който да помпа оръжейните и енергийните си индустрии. Затова Студената война бе заменена с други войни, а колкото повече войни и конфликти има по света, толкова повече масите стават страхливи и управляеми.

Западът спечели Студената война и получи правото да нареди света по свое усмотрение. Но това стана със съдействието на генералите от Изток, на които бързо им бяха простени престъпленията и получиха статут на „капиталисти”. Желязната завеса бе подменена с димна, разбирай медийна, която да скрие „новият световен ред”.

Другото са падащи стени, книжно домино, Меркел, заря и живи предавания на всенародни еуфории. И разбира се, много лични драми, сълзи, сополи, геройства и прелюбодейства като гарнитура към димната завеса. Краят на комунизма бе хубаво нещо. Но можеше да бъде още по-хубаво, ако пиянството на народите не бе последвано от оглупяването им.