С този термин не желая да навлизам в чужда за мен професионална област, нито да се правя на интересна. Просто онзи ден, докато фоново слушах някакви новини, тази част от изречение, свързано с проект „Красива България”, някак натрапчиво се заби в мислите ми. Дори не върнах лентата, за да изясня за себе си какво отново е направил въпросният неизвестен извършител. От личен граждански опит, натрупан през изминалите години  добре зная, че този опасен, безпардонен, изключително лаком и хищен човешки екземпляр обикновено злоупотребява със служебно положение,

възползва се от мястото си в обществото, присвоява огромни средства, предназначени за важни  каузи, а после щастливо и охолно крачи напред.     Неизвестният извършител е онзи, който превръща държавни и общински имоти в свои имения.
   Той е човекът, който разписва големи  проекти, след чиято реализация очакваме градове и села да светнат, да запълнят дупките по пътищата си, да ремонтират изкорубените си сгради, да боядисат и освежат всичко и да направят света, който обитаваме по-прегледен, по-уютен и по-човешки.
   Неизвестният извършител лъже обществото, че нещата ще се случат, прибира парите, живее неприлично охолно със средствата, отредени за нещо друго – социално значимо. Той си купува луксозни коли и отчита по проект товарни автомобили. Ходи по екскурзии, а обяснява, че е пътувал до единственото място,откъдето могат да се набавят жизнено необходими за другите и за обществото продукти, предмети или опит и се снабдява с безсмислени луксозни стоки, отчитайки нещо друго за някого другиго.
   Неизвестният извършител е нещо като етикет за добрия тарикат, който се е справил в ситуацията, намерил е откъде да точи средства и е забогатял за чужда сметка. За него се знае, че делото му ще повиси-повиси в Прокуратурата и каквито и да са по-нататъшните варианти, те не крият голяма опасност за бъдещето на този обществен екземпляр.
   И още нещо се знае, и то, за съжаление е най-страшното: че неизвестният извършител всъщност винаги е много добре известен на всички наоколо. Само че на помощ му идват я хлъзгавата материя с липсата на доказателства, я някой подходящ член или параграф, защото всички говорят за духа на закона, но старателно търсят буквата ... и то онази буква, която често е от полза за въпросния извършител. Друг път идва на помощ миналата давност...
   И в крайна сметка наказано се оказва обществото. Всеки от нас поотделно също търпи наказание. Първо: идеята за справедливост и правосъдие бива разбита на пух и прах, второ: надеждата, че нещата ще се променят отдавна е навряна някъде в ъгъла и дори на моменти парадно да я измъкваме от там, после се налага отново да я върнем на старото място. И трето... Излиза, че може много да говорим и публично да сладкодумничим по различни теми, но в крайна сметка красивите, елегантни, фини и старателно подбрани изрази нямат абсолютно никаква връзка с реалността.
И накрая дори най-големите моралисти започват да се питат:”Дали пък да си известният неизвестен извършител не е най-правилният и единствено възможен начин да живееш с всички екстри, без изобшо да плащаш за това?”
   Почти в потвърждение на правилото онзи ден министърът на правосъдието заяви, че политическите и професионалните брокери са най-голямата беда на съдебната система. А без тяхно съучастие известният неизвестен извършител едва ли щеше да си живее тъй безгрижно, луксозно и необезпокоявано.
   Въпросните брокери, обаче,  са бедата не само на съдебната, но и на цялата система. И последните политически и парламентарни случки изцяло доказаха това. Когато партиен брокер надуши отварянето на нови пазарни ниши, обикновено се стига до формиране на нови партии. Когато в партията подозират, че собствените й брокери апетитно се взират настрана, по правило лицемерно надават вой, че се готви шантаж или отвличане. Ако някой от взиращите се в далечината брокери установи, че съседна компания плаща повече, често историята завършва с разпадане на парламентарни групи. В същото време други партии се сърдят, че не са смокиновото листо, което да прикрива срамотиите и си избират най-неподходящия повод да бойкотират тъй наречената срамотия. И сцената е батална. А над нея благо и кротко усмихнато сияе президентско слънце.
   Далеч съм от идеята, че фарсът, разиграван по медии и обществени трибуни, успя да заблуди някого за същината на фактите.
   Иначе групата се разпаднала. И когато последното се случи, ощетените се разтрополяват, че правилникът тутакси трябва да бъде променен, за да вдигнат феникса от земята и да му помогнат да продължава напред въпреки ампутираната част. Като спектакъл е твърде занимателно, но... Като модел онагледява генерално обърканата посока, която овчедушно следваме години наред. Посока, в която каузата няма значение или по-скоро такава не съществува, а всичко наоколо се създава и моделира за удобство на някакви хора, на техните моментни желания, капризи, интереси и изгоди.
   Така си живеем в измислената реалност, където големи герои предизвикват големи разкрития и докато ние цъкаме на идеята за чутото, те сядат на заседателната маса в задния салон и договарят бъдещето си, продавайки нашето настояще. И го правят, напълно сигурни, че ако утре някой се сети кои са извършителите, по затвърдена наша обществена традиция, ще ги обяви за неизвестни, после ще им врътне един телефон и ще обсъди с тях поредната политическа сделка...
   Защото такова е правилото: ако има нещо за получаване, човекът, който го получава, е ясен. После, когато дойде ред да се плаща сметката, изведнъж очертанията се размиват и извършителят става неизвестен. И понеже се знае, че безплатен обяд няма, сметките се трупат, държавата плаща. Засега, слава богу, както спомена финансовият министър, държавата не е фалирала. Но колко дълго ще трае това? И дали изобщо някой е в състояние да плаща безкрайно разточителни обяди, в които никога не е участвал?