Мрачни житейски перспективи влошават празниците, макар да са потопени от ефирната еуфория покрай успехите на властта. По данни на Бюрото по труда, във Варна без работа от януари остават 1500 души. Най-малко.
Заради липса на пазар затварят мощности на „Полимери”, спират пещите на „Девня цимент” и „Вулкан цимент”. Нови „щатни разписания” се обмислят в корабния завод „Булярд” и ВиК. На борсата отиват социални асистенти и други хора, наети по временни програми. С какви ли „трепети” очакват те добрия старец? Не знаем, а и няма как да разберем, ако тези хора не са ни роднини. Техните проблеми не са в дневния ред на местните и националните партии, на синдикатите и медиите.
Горните цифри касаят единствено Варна. А кадровата секира е навсякъде. В „Терем” – Търговище например освобождават 500 души. В по-малките фирми никой не брои съкратените или принудените да излязат в неплатен отпуск. За официалната стъкмистика безработицата в България е под 10%. Но тя със сигурност е двуцифрена, а догодина може да се удвои.
На този фон политическият онанизъм на Волен, Яне, самочувствието на Дянков, летаргията на БСП и ориенталската самодостатъчност на Доган идват като изстъпление над обикновения народец. Хората остават без работа, а всеобщото дребнотемие  в „обществения диалог” ги заглушава. Всъщност, те и нищо не казват, тъй като съкращенията отдавна не са тема за политическа и медийна консумация. Съкратените, отпускарите по принуда, хората на временен договор или свит щат знаят, че за тях няма защита. Не я търсят, тъй като последните години съзнанието на всички ни бе промито - работодателите са приемани като наместници на Висшия разум и всяко тяхно решение на подлежи на дискусия. Особено частните.
Финансовата криза е неоспорим факт. Такъв е и стремежът на всеки работодател да свива разходите с цел печалба. Но обществото затуй е общество, защото в него има всякакви интереси. Приемливият баланс се постига чрез отстояване на интересите. Но няма кой да защитава наемния работник. Къде са синдикатите, или т.нар. леви партии?
Синдикатите са особено гръмогласни, когато трябва да решат някой „общодържавен проблем” на голяма кръгла маса, последвана от шведска. Но ги няма там, където е истинският труд – фирмите, заводите, учрежденията. Особено страхливи са да скочат срещу „ български частен инвеститор”. Но как да скочат? Частникът винаги е изобретателен. Или ще натисне местната синдикална структура (ако я има), а националното синдикално ръководство ще се направи, че проблем не съществува. Или ще отправи предложение, което честните профсъюзни сърца да не могат да откажат. В БМФ например едната профсъюзна организация директно влезе в ръководството на дружеството. Хем работодател, хем защитник на наемния работник!? Там сега има дело, в което моряци едновременно съдят БМФ и синдикатите заради калпав трудов договор.
В други предприятия синдикалните отговорници изпълняват фирмени поръчки чрез частните си фирми. До обед синдикален ръководител, следобед – бизнес партньор на мениджърите.
В последните години във Варна имаше два големи протеста срещу съкращения в частни фирми. Мишени бяха E.ON и ЧЕЗ (ТЕЦ „Варна”). Синдикатите там бяха в правото си и поне формално защитиха работниците. Но е странно, че в български частни предприятия нямаше организирано негодувание. Да не би синдикалните босове да са в непрежалима дружба с тъй прекрасния „национално-отговорен български капитал”? Не сме ли свидетели на синдикално-капиталистическа олигархия?
Иначе срещу държавата не щадят сили. Но от нея могат да се извлекат политически дивиденти, а колко прекрасно е Желязко Христов и Константин Тренчев да помпат мускули и рейтинг в ролята на „душмани на лошата държава”! Че е лоша – лоша е. Но не само тя е работодател, не всичко зависи от нея.
Синдикатите трябва да влязат в заводите, да държат изкъсо ръководствата, да дирят сметка за всяко решение. И това не е работа толкова на заводските синдикалисти, които е нормално да се страхуват. А на щатните им началници, които вземат заплати и обитават топли кабинети, уж със задача да ги бранят.
Тия началници  си стоят несменяеми още от времето на комунизма. Тъй както едни щатни комунисти се превърнаха в щатни капиталисти, така други щатни комунисти станаха щатни синдикалисти. И си живеят в хармония, както преди.