Не е тайна, че Стоянка Мутафова е перпетуум мобиле. Тя вдигна на крака публиката на театър „Българан”, може би както всяка вечер, когато е на сцена.

„Палавите вдовици” не е най-невероятната пиеса, която съм гледала, но със сигурност е едно приятно занимание за вечерта след напрегнат делничен ден. Впечатляваща е пълната хармония в партньорството на тримата актьори, които съживяват комедията по  Азис Несин: Стоянка Мутафова, Златина Дончева и Николай Атанасов-Шуши. Леките, закачливи вмятания от типа: ”Това не са твои снимки. Те са на Стоянка Мутафова – една актриса от епохата на нямото кино”, или: „ В Египет една мумия се надигна и запита: „Как е моята съученичка Стоянка Мутафова?” поддържат доброто настроение. А гордото предизвикателство, изречено от незабележимия малък човек, при благоприятно стечение на обстоятелствата склонен да повярва, че е роден за генерал: „Аз съм Дон Жуан! Аз съм Казанова! Аз съм Бат`Бойко!” хвърля мост към другия свят – онзи, в който се завръщаме на излизане от театралния салон.

За тъжно-смешния живот, за фантазиите и желанията на две палави вдовици вече сме чели достатъчно в анонсите на този спектакъл. Мога да допълня само, че към финала смехът се превръща в терапия, в катарзис, в онова, което ни е необходимо, за да се оттърсим от натрапчивите делнични тежести и да продължим напред – с повече светлина в погледа. А талантът и енергията на неуморната Стоянка Мутафова отново и отново изпълваше публиката с възхищение. Първият непринуден зрителски коментар, който чух още в началото на спектакъла, беше възклицанието на едно детенце: „Но те не са баби! Виж как подскачат по сцената и как танцуват!” А към финала на съседния ред възрастна жена, може би връстница на актрисата уплашено ахкаше: „Ето сега вече няма да стане! Ще трябва някой да й помогне”. А неуморната Стоянка се търкаляше по пода като фитнес-звезда. Не само стана, но и продължи да танцува кан-кан и латино. Талантите не познават граница. И добре, че е така.