Отново влязохме в глобалната метафора, в диагнозата на консуматорското общество, където надпреварата да притежаваш колкото може  повече вещи /понякога ненужни и безсмислени, но за сметка на това тузарски и ласкаещи самочувствието/... просто убива нормалния човешки ритъм.

Това се случи с комедията на Вацлав Хавел „Вернисаж”, с която режисьорът Николай Гундеров и актьорите Николай Урумов, Веселина Господинова и Ивайло Брусовски поставиха пред варненската публика въпроса: „Къде е щастието? В скъпите предмети или в духовните ценности, в илюзията, че материалният свят обогатява, или в истинското богатство на спокойния дух?”

   Пиесата на Хавел няма нужда от представяне: в нея комедия, пародия и драма ни показват артистично фотокопие на хиляди животи наоколо. Там, където парите са нахлули внезапно и опустошително в съдбите на хората и са превърнали очите им в ролетки, чувствата в търговски каталози и ценоразписи, а вкуса към нещата от живота в изопачено търсене на материалното начало... навсякъде и във всичко.

   Всъщност комедията никак не е смешна. На моменти дори е ужасяваща, защото някъде между думите и играта, човек се улавя да прави сравнението със себе си и с познати хора, с техните планини от вещи, с безсмислените им занимания, с глупавите им каузи и с илюзията, че похарчените за предмети пари са ги направили поне мъничко по-щастливи. Тази пиеса би накарала всекиго да се умисли за миналото на свои приятели, които днес вече съвсем не са същите, защото парите  понякога принуждават  хората да губят нормалната връзка с реалния свят, да зациклят в някакви потребителски формули и мащаби, които напълно  подменят истинския смисъл на битието и формират паралелна реалност. Както би казал всеки мъдър старец: „Ако имаха повечко работа и задачи, едва ли щяха да мислят за електрически уреди за белене на бадеми, нали?”

   Пиеса, на която Хавел сигурно е бил съдбовно обречен: защото е роден в богато семейство, чиято собственост била конфискувана, след като комунистите вземат властта през 1948 година и защото вероятно има вродения природен усет за онези хора, за които с възхищение твърдим, че са хора от класа. А може и изобщо да не съм права, определяйки, че съдбата е посочила на Хавел този сюжет. В интерес на истината това е сюжетът, който ни залива десетилетия наред: новобогаташи стават супер важни и започват да обясняват на обикновените хора, от чийто свят са се изтръгнали, колко този свят е грешен, неправилен и нуждаещ се от луксозни вещи и безсмислени графици. И усърдно убеждавайки другите в собственото си равновесие и задоволство, всъщност се опитват да избягат от истината, че отдавна са загубили щастието по пътя между два търговски комплекса, между две сделки, между две командировки в чужбина, между две скъпи, но безсмислени покупки. Вярно. Без пари не е възможно. Но къде е границата, отвъд която те ни правят щастливи, или просто ни лишават от щастие?