Само един месец ме нямаше в България и през това време съзнателно не се информирах какво се случва тук. Починах си добре и започнах да разбирам защо хората на много места по света се усмихват и се държат спокойно. Преди дни се прибрах, доволна, че вече съм у дома... и още първите няколко часа ме заляха със стреса на ситуацията и напълно изличиха ведрото настроение от отминалия приятен месец. Като за начало... всички знаем: лошите пътища, вцепеняващи за „Добре дошъл!” всеки, който идва от цивилизовано европейско място. Такива са били след войната. Такива са и днес –  десетилетия по-късно. Ако надникнете в книгата на Богомил Райнов „Париж”, ще изровите от праха на времето реакцията на Ив Монтан след  краткото му гостуване в България: недоволството от разбитите тротоари, от тягостната атмосфера, от напрежението и сковаността на хората. Забелязах го не защото е Ив Монтан, а защото е един от многото шокирани от нещастната комбинация на неуредици и простотия, която определя голяма част от живота на това място.

Слязох от самолета, купих си вестник и влязох в кошмара. Установих, че тук вече никой не си поплюва. Тежковъоръжени полицаи действат силово, докато арестуват хората, прокурори  заповядват на заподозрените да легнат на земята и ги наричат „абсолютни престъпници”. Прочетох, че телевизии въртят клипове от операциите. Докато се ужасявах къде се намирам, се опитвах да разсъждавам по въпроса: „Кога точно обвиняемият става виновен и кое точно го прави престъпник преди съдебното производство?”

И ако имаш луд и богат съсед, който знае как точно да те натопи пред Следствието и Прокуратурата, дори да си чист като сълза, дали през дългите години, докато водиш неравностойната борба с него и той те сочи с пръст, че си престъпник, обществото ще кима утвърдително с глава и ще разказва зад гърба ти измишльотини и безобразия? И дали след време, когато изтощен от безсмислени усилия и мръсни схватки, докажеш, че си чист и невинен, ще успееш да възстановиш доброто си име, да преглътнеш обидите и да продължиш напред с имиджа на почтен човек, с какъвто те е застигнало злото?

Не казвам, че всички обвиняеми са невинни. Но никой няма право  да се произнася авансово за тях. Освен прокурорът: в документ, наречен „Обвинителен акт”. Нищо, че през изминалите десетилетия сме виждали не един и два обвинителни акта, съставени колкото да омаскарят сестрата на човека, а той после години наред да доказва, че няма сестра.

И така: научих, че ситуацията се е втвърдила и атмосферата определено предразполага всички наоколо към словесна смелост. По форуми, по кръчми и по кафенета хората се обясняват как бивши, пък и настоящи политици и управници от първия до последния са престъпници. Логично е да се поддадеш на обгазяването и да заставиш някого да коленичи със сключени зад гърба ръце, оковани в белезници, докато му обясняваш, че е престъпник. Нататък е ясно: за виновните има съд, за невинните – Страсбург, за останалите... онова, което още навремето шокирало Ив Монтан: тягостната атмосфера и напрегнатите, сковани хора.

Затворих вестника, и тъй като бях закъсняла за вътрешния полет, качих се на междуградския автобус, където кошмарът продължи. Един младеж се почувства зле и помоли шофьора да спре за малко. Шофьорът отказа. Участъкът от пътя не бил подходящ. Няколко пътници извихме възмутени гласове, но скоро пресъхнахме в пустинята на мълчанието.

Автобусът спря. След десет минути. На момчето му беше призляло от завоите, та забавянето не се оказа фатално. Ако, обаче, беше инфаркт, дали после трябваше да обясняваме на роднините, че човекът сам си е виновен, защото е избрал най-неподходящия участък от пътя да вкара организма си в неразположение? Ако беше инфаркт, дали всички мълчаливо щяха да слязат от пустинята и да продължат нататък – в живота... леко подтиснати по принцип и забравили, че само с една дума са можели да спасят човешки живот? Всъщност... след първия вестник, след първото пътуване, след първия инцидент, след първите часове у дома, започнах да се отнасям в дебрите на философията и да се питам :”Това живот ли е?” И понеже не ми изглежда да е... Не си ли го правим самите ние с напрежение, с мълчание, със злоба, с ограничени хоризонти, (простете за израза!) с простотия. И не стигаше другото, а една приятелка се обади по телефона да ми разкаже как пътува от Испания в автобус на българска фирма и как  една от пътничките се оказала с изтекъл международен паспорт. И какво да направят? Предложили й да слезе някъде в Хърватска, а тя се съгласила. Слязла привечер насред полето, на километри от летището, вероятно с парите, които е припечелила през изминалите месеци. Дори не й поискали телефонния номер. Ей-така от човещина. Да запитат успяла ли е да се предвижи до населено място и има ли някакви проблеми. С настъпването на нощта завалял и дъжд. Тя – която и да е – останала там насред нищото. Другите продължили и забравили, че нещо необичайно се случило с някакво човешко същество.

Сигурна съм, че въпросната пътничка е изкарала късмет и е оцеляла, защото слязла не в Африка, не и в някой криминален район на Латинска Америка, а на чисто и цивилизовано  място – в Европа, но съм сигурна и в друго: това не е начинът да се отнасяме един към друг, това не е средата, в която трябва да живеем. Никога нищо няма да се оправи, ако само се сочим с пръст  и се наричаме престъпници, ако се подлагаме на обиди и унижения, ако не ни е грижа за хората, ако се изживяваме като правораздавателни органи и ако забравяме, че сме човешки същества.

Когато самолетът се приземи на Софийското летище и аплодисментите стихнаха, един младеж нарами лаптопа си и каза: „Добре дошли  в ада!” В първия момент много му се ядосах. Няколко часа по-късно знаех, че колкото и да не ми се иска да го призная, той всъщност беше прав. Държавата с финализираните  мръсни сделки, с натрупаните нечестни богатства, с лошите пътища и с най-многото луксозни автомобили на глава от населението, с милионите от застрахователни полици на енергийните държавни фирми, материализирани в зашеметяващи имоти и висок стандарт на нечий живот, с хора, влезли в обществените дела не да ги развиват, а да устройват себе си... Адът, който започва от отношенията между хората, от липсата на уважение, от униженията, на които доброволно подлагаме себе си и другите. Ад, в който човекът не значи нищо, а нормалните жестове на човещина и благородство са толкова непривични, че ако ги проявиш, рискуваш да станеш за смях.

Възможно е да ви звуча претенциозно. Още се аклиматизирам. След два дни ще се върна в обичайна форма и ще забравя казаното дотук, защото животът е такъв, какъвто си го направим и какъвто си го харесваме. А ние имаме категорична позиция по този въпрос още от времето на Киряк Стефчов, от войните и от посещението на Ив Монтан и не отстъпваме от идеята си дори около Евросъюза, дори поради или въпреки него.

Така че: „Добре дошли в ада! Разполагайте се удобно и стискайте палци да не кажат нещо лошо за сестра Ви, независимо, че нямате такава, защото историята помни много случаи на корекция. Пък и в ада роднинските отношения не са толкова важни. Там основно е оцеляването”.