Освен вече затвърдената линия „криминале”, през седмицата, която изпращаме, вървяха още два сюжета. Единият около новия министър на здравеопазването и  около свързания с този сюжет въпрос: „ Какво предимно трябва да прави един министър: да отговаря на публични питания и да разяснява, или да се оттегли от светлините на прожектора и просто да работи?”

Другият сюжет – Промените в Наказателно-процесуалния кодекс и отхвърленото вето на президента върху спорните текстове. Според президентската администрация дебатите при повторното гласуване на закона не промениха разбирането, че атакуваните разпоредби нарушават основните права и свободи на гражданите, участващи в наказателното производство, поради което президентът иска Конституционният съд да се произнесе по противоречието на текстове от закона с основни конституционни разпоредби и международни актове. Да допълним, че в тази сюжетна линия ярко засия философският въпрос: „ Дали свободата е по-важна от сигурността?”

Не Ви повеждам в дебрите на тези политически джунгли. Всеки има своята теория и свои аргументи. Истина е, че за да се изчисти буренясалото обществено пространство, трябват здрава ръка и тежки мерки, но има и друго...

То е скрито в целия модел на живот, който изградихме през годините и който въпреки афишите и изказванията по конференции, продължаваме да следваме, без да променим.  Ситуацията е сходна с онази около вулкана. Активирането на лавата накара милиони европейци изтерзано да висят по летищата, децата им да пропускат училище,  парите да не стигат за допълнителни разходи, за хотели, храна и непредвидени телефонни сметки и всъщност постави на дневен ред първа точка:  „ За какво съществува Европейският Съюз с крупната си администрация, ако в такива ситуации не може да помогне на своите граждани?”  

Така се получава и у нас – по домашному: почти всичко, което се случва наоколо провокира въпроса: „За какво са структурите, администрациите, организациите, законите и приказките, ако ЧОВЕКЪТ просто няма значение?”

Според резултатите от последно изследване на международната организация за социологически проучвания „Галъп” една четвърт от българите са доволни от стандарта си на живот и по този показател сме на последно място сред бившите социалистически страни - сега членки на ЕС. Ако говорим за оптимисти, такива се оказват едва 9% от българите. И ако преминем отвъд статистиката, към живота на всеки един от нас от сутрешното кафе до нещата след него, лично аз, която съм безнадежден оптимист, основателно мога да ръкопляскам: „Хубаво е, че при този начин на живот са останали цели 9%!”

Сега накратко за безпощадната картинка.

Всеки следващ парламент разследва извършеното от предния.

Това, че се стремим към справедливост и че има надежда тя да се случи е прекрасно. Лошо е другото.  Наричат го обществена среда, социална атмосфера или каквото и да е там подобно. А то много-много отдавна създаде предпоставки някакви хора да се катерят на горния етаж в обществото, не за да работят за него, а да вършат безобразия, да се чувстват безнаказани и после, когато бъдат свалени на долния етаж, ние от джоба си като данъкоплатци отново да инвестираме пари в тях...

След като сме им давали възможност да грабят безгранично, плащали сме им храна, транспорт, служебни разходи и незаконно забогатяване, сега плащаме да ги разследват допълнителни парламентарни комисии.

Няколко честни да има, при такава ситуация или изгарят от играта, или изобщо не се хващат на нея.    

Подробностите от този обществен пейзаж можем да обобщим с мотото: „Кой си ти, че да решаваш?!” Изобщо няма да сбъркаме, ако с него озаглавяваме почти всяка ситуация наоколо. Президентско вето. Не минава. Посланието е ясно. Следващ етап – Конституционен съд. Същото послание. Нов  министър. Не дава излишни обяснения. Няма какво да се обяснява на Сульо и Пульо, които и да са те. Посланието е ясно.

Опитваш се да влезеш в институция, директорът те чака, но портиерът има нещо против. Лайтмотивът, разбира се, е : „Кой си ти, че да ми казваш!”

Отиваш в болницата с висока температура и с проблем, но не улучваш момента. На принципа: „Абе, кой си ти?” всички сноват /в някои случаи напълно безсмислено/ наоколо и не се вълнуват толкова много от пациента, защото с течение на времето са останали с погрешното впечатление, че са тук в името на документите и на заплатата си. Човекът няма значение.

Тази теория по същество води до практиката, в която на опашка пред лекарски кабинет здравите у нас ги разболяват, а болните или ги доразболяват, или, ако има повече време направо ги довършват. Няма да изброявам повече. Всички детайли от живота, който живеем неминуемо водят до там, че някой някъде се обръща към нас с унизителното: „Абе, кой си ти, че да решаваш!” и демонстрира комплекси и тесен хоризонт. Това е по всички етажи на обществото: от мазата до панорамния бар. Демокрация има в книгите, по конференциите, в решенията, в съобщенията, но тя не съществува в мисълта, в нагласите и в поведението на хората.  Може да звучи странно, но първо и необходимо условие да се случи по-доброто,  е  да променим нагласите и модела си на поведение и на живот. Започва се от уважението към човека.

Жалко е, но толкова години на демокрация про форма не можахме да свикнем, че човекът е най-важен, че той има права и значение. Преди документите, преди парите, преди сделките, преди параграфите, преди всичко останало, което съществува в негово име и това е известно във всяко действително демократично общество.

Когато го проумеем, всичко ще си дойде на мястото: ще има успешен финал на криминално-политическите сюжети, пътят на бездарните лакоми общественици няма да включва спирка „парламент и високи постове”, а ще бъде съкратен до Прокуратура, Съд и въпросното поправително заведение. Хората ще имат самочувствие и уважение към околните. Атмосферата ще бъде различна, ако думите „доверие” и „позитивност” имат значение, а процентът на оптимистите със сигурност ще расте и то основателно.

Не бих си позволила да съветвам никого, но все ми се струва, че доброто начало може да бъде в една простичка промяна. Защо вместо болните да се влачат безсмислено и безнадежно по лекарски кабинети до окончателното си рухване, не направим като на много действително демократични места по света: болният сяда в един кабинет и там един след друг идват всички специалисти, които трябва да го прегледат. Защото пациентът е в центъра на  здравната  система, а човекът - в центъра на  обществената. Всичко друго е демокрация на приказки и задънена улица, в която на бариерата ти викат: „Абе, кой си ти, че да решаваш?!”

А ти си човек! Онзи, който е платил и улицата, и бариерата. Онзи, в името на когото всичко това съществува.