Тук изпитах несравнимото удоволствие да се изкачвам и да слизам по каменни стъпала, да спирам до малки езерца със заковани по дъното кръгли стъпки, да минавам под каменни арки, да се наредя до стройна редица японски воини, да снимам фонтанчета и да храня лебеди, които се насочват към бисквитите като изтребители.

Царството на рибите

В две от езерцата лениво се движат koi fish, наречени още японски шарани. Тези блажени риби греят в различни цветове от бежово до ярко оранжево и златно и създават атракция за малчуганите в парка. Всъщност, тяхната обител са двете лагуни, построени с капацитет от 300 000 литра вода, където във филтриращата и пречиствателна система няма никакви химикали и домакините твърдят, че именно тази гарантирана чиста среда за рибата дава възможност на природата да прояви майсторството си и да представи цялата палитра от брилянтни цветове на японски шарани, която човек може да наблюдава тук. Красиво е като забравена в езерцето дъга от детска приказка.

Тук денят може да трае безкрайно, да прескача от алея на алея, да се взира в каменните скулптури, да наднича през декоративните каменни прозорци, да влиза в нишите, да се катери към пагодите, да диша с пълни гърди. Само на едно място има следи от наскоро  преминалите през Мадейра порои. На фона на подредената наоколо зеленина изглежда  сякаш кожата на хълма е свлечена и той стои тъжно-кафяв в очакване на изцелението. И като по чудо пороят е спрял точно до статуята на Буда. Тя едничка стои в тази част силна и непокътната като някакъв праг между стихиите и несъкрушимата и всемогъща вяра.

Продължавам нататък, преглъщайки изненадата. Подминавам фонтана с бронзовите фигури, арката с лъвове, които бдят от двете страни и стигам до балкона на Ромео и Жулиета. Никой няма представа какво прави тук този балкон, но е весело, когато влюбени се снимат: той – коленичил, тя – капризно сбърчила носле... Та нали целта е забавление! В Тропическата градина идеално изпълняват задачата.

Среща с красив непознат

Сред красивите храсти променям посоката и тръгвам по някаква тясна пътечка нагоре. Там изведнъж се оказвам пред къщата с папагалите. Тя е много, много висока. Едната й стена е огледална, а от съседната, опасана с мрежа, се виждат стотици папагали. Някои са накацали по дърветата, други правят кръгчета из гигантската клетка, трети са захласнати в песен. Още една крачка встрани до стръмнинката и на площадката пред мен изведнъж изниква красив паун. Той разперва опашката си на ветрило и гордо започва да крачи напред-назад по площадката като важен диригент, който трябва да въведе ред в папагалския хор  и да възстанови спокойствието, с което тук от години са свикнали.

После се връщам назад към японската градина, ориенталската градина, Лаурисилва и централното езеро с най-високата ваза в света. Стигам до кафе-магазина, където развеселени туристи дегустират вино от Мадейра. Смеховете се заплитат в орхидеите, а после се гмуркат в езерата с японски шарани. Единствено откъснат от живота остава Дворецът – затворен за посетители и много странен и самотен... Поне така ми се струва. Минавам покрай арките и цикасовите палми и излизам от градината, за да се изкатеря по баира до хотел „Белмонте”.

Хайде на шейните!

Точно до хотела пътят рязко завива вдясно и нагоре. Покатервам се по тази стръмнинка. Съвсем в реда на нещата от едната ми страна остава магазинът със сувенири и кафенето, а от другата са стъпалата. Не са много. Изкачвам ги и заставам на терасата. Сега от там мога да видя шосето, по което се придвижих насам и вече със сигурност мога да различа на какво се дължи странното оживление, в което ми се стори, че щях да стана участник, ако не бях побързала да пресека, за да не ме връхлети някой автомобил на острия завой. Неволно се усмихвам. Гледката е невероятна. На оградата на пътя са опрени големи плетени от камъшит шейни. Водачите им – издокарани в елегантни бели панталони, сиви сака и плетени сламени шапки призовават туристите да се попързалят с тези шейни.

Удоволствието е невероятно. Срещу 25 евро за двама души, или 20 евро, ако някой реши да се повози сам, получаваш два километра пързаляне със сламена шейна надолу по стръмното шосе. Не се пързаляш сам, а двама от водачите засилват шейната и се качват отзад – по един от всяка страна. Отдясно по хълма летят надолу търсачите на силни усещания, а отляво пристига камион, от който разтоварват празни шейни за следващите туристи. Забавната индустрия тече без начало и без край под яркото слънце на Мадейра, озвучена с музика на Енио Мориконе. Мисля, че никога няма да изтрия от очите си тази гледка. Толкова радостна, необичайна и слънчева като самата Мадейра!