Избрани Новини
Пътуване до Бухара
Самолетът от Ташкент за Бухара беше в неделя, 6 ч сутринта.
Полетът беше приятна изненада, бърз и удобен, с Боинг, който продължаваше за Москва и струваше само 14 долара. Връщането на следващия ден беше отрезвяващо, с Ан24, на нормалната цена от 23 долара.
Като цяло бях впечатлена от представителността на Узбекските авиолинии. Изглежда узбекското правителството им отдава особено значение. Самолетите са много, всички изглеждат добре поддържани, стюардесите са спретнати и чисти в свежи светлосини униформи, държат се вежливо и се усмихват. Интересното е, че независимо от силния узбекски национализъм (вече никъде из страната не се виждат надписи на руски език), служителите, заети в авиолиниите, се обръщаха към пасажерите само на руски или английски.
В Бухара ни посрещна Хабиб от туристическа агенция „Ташриф”, която бяхме организирали от Ташкент след случайно запознанство с Лариса - също техен служител. Хотелчето „Саша и синове” беше скътано в една от тесните и криви улички на стария еврейски квартал в сърцето на Бухара: отвън нищо особено, но отвътре много автентично, като изключим някои „модерни” забежки, като металните парапети по стълбите и евтините китайски часовници окачени отвън, показващи различното време в пет града по света. В английското дворче от голям кафез пееха канарчета, по стъпалата бяха наредени калайдисани съдове и саксии с цветя – алое, „мечове” и др. подобни.
Прозорците – скрити зад старовремски дървени капаци, а около вратите висяха тъкани украшения. Стаите бяха обзаведени в стар, типичен за града ислямски стил, с гипсови панели изрисувани с цветя и други шарки и малки ниши в стените, напомнящи малко на монашески килии.
{vsig}TOURISM/2010-05-01-Buhara{/vsig}
Тъй като пристигнахме още в 7 часа, в 8.30 вече бяхме готови за обиколка на града. Пристигна екскурзоводката Нойла от Историческия музей – жена на средна възраст, с дългогодишен опит и богати познания. Тя ни заля с информация, която естествено не можахме да запомним изцяло, но някои от интересните факти бяха, че кореняците от градските жители са всъщност таджики и говорят персийския „фарси” език помежду си. Тъй като узбеките били номади, които пристигнали по-късно по тези места и обикновено се заселвали в покрайнините на градовете, те и до днес се възприемат от таджикските граждани като селяни, необразовани и неизискани. Докато таджиките държат на образованието и изкуствата, узбеките са ориентирани към земеделието, скотовъдството, те са ценители на добрата храна и плодовете на природата. Нойла каза, че и досега като чуеш някой да говори узбекски в Бухара – макар че това е официалният език на Узбекистан – разбираш, че не от благородно потекло.
Наименованието „узбеки” им било донякъде изкуствено дадено по името на някой си хан Узбек – иначе са едно от многобройните тюркски племена. До присъединяването на Бухара от руснаците през 1920 г. тя е била емирство също като други в региона – Хива, Хоканд и т.н. Четири години след присъединяването към Съветския съюз тези емирства били произволно поделени между днешните републики. Затова попадането на Бухара и Самараканд в Узбекистан не е резултат от естестевено демографско разделение, а от сталинските идеи за география.
Днес между Узбекистан и Таджикистан има строг граничен контрол, както и скъпи изходни и входни визи. Много от роднините на Нойла по стечение на обстоятелствата са останали да живеят в Душанбе и пътуването до там по повод на сватби и др. семейни събирания е свързано с много неудобства. Интересна подробност за таджиките се оказа кръвосмешението, най- често изразено в бракове между първи братовчеди – разминаващо се някак с иначе високата им образованост.
Известна древна общност в града са евреите от Бухара, познати под това име независимо дали са местни или идват от Самарканд, Хива и други градове в региона. Много от тях са се изселили след промените в Израел, но еврейските квартали с типичните за тях къщи в градовете са големи.
Бухара е основан преди повече от 2000 г.. През VIII в. е превзет от арабите Местните мразели арабите заради високите данъци, но от друга страна астрономията и други науки впоследствие били силно развити. Авицена е сред по-известните личности, живяли в Бухара. Също се смята, че астрономите в Бухара знаели, че земята има сферична форма още 300 г. преди Николай Коперник. Монголските нашествия нанесли поражения през 13 в., а по-късно Бухара става емирство – чак до първото идване на руснаците през 19 в. Жителите на Бухара, по думи на пътешественици от 19 в., били „парижаните на Централна Азия” – ценели скъпите и изкусно изработени облекла от коприна и памук. Бубарството и до днес е добре развито. Между 15 и 17 в. Са били построени една след друга няколко медреси – ислямски духовни училища, които представляват масивни, високи сгради от камък с четири крила и входни арки, инкрустирани със сини керамични плочки, с голям вътрешен двор. Днес само една от тях е изцяло действаща. Останалите исторически обекти са осеяни с щандове, където се продават ръчно тъкани и бродирани с коприна ковьори за стена, писани дървени предмети – кутии, шахматни дъски и фигурки и др., калиграфски рисунки на страници от корана, всевъзможни калъфки, чанти, шапки, елеци и други фолклорни атрибути. Качеството им е много високо. Може да се каже, че градът се е превърнал в капан за туристи. В центъра има изкуствено езеро, в което плават две-три патици, а отстрани са наредени маси, столове и чадъри, хората похапват традиционните за района овнешки шашлици с лук, зелен чай и лепьошки (кръгли плоски хлебчета, които се пекат в тандури (глинени пещи) и още горещи се мажат с масло). Тук-там са наредени бронзирани статуи на камили и атмосферата напомня на панаирите в нашите села от градски тип по соц. време. В градинката до езерцето има бронзова статуя на Настрадин Ходжа, възседнал магарето си – оказва се, че е техен и на всички тюркски народи любим фолклорен герой.
С Нойла обиколихме стария град, където са съсредоточени медресите и минарето – от което се вижда града като на длан (признавам, че ние не се наехме да се качим), старата крепост със зимния дворец и летния дворец извън града. Последният бил превърнат в санаториум за бъбречно болни по съветско време и беше като цяло доста занемарен, но по времето на последните емири бил тяхно основно жилище, тъй като зимата е кратка. Там бил и харемът, където събирали девойки още на по 12-13 години. При превземането на града от руснаците харемът бил разрушен, наложниците се разбягали, а на негово място по-късно била построена столовата на санаториума. Недалеч от летния дворец днешният президент – несменяемият вече 20 години Ислам Каримов, си е построил президентски дворец, „а ла” онзи на Людмила Живкова в Арбанаси, който може да се види само отдалеч.
В крепостта така нареченият Зимен дворец е доста скромен. Там се помещава сега Историческият музей. Любопитно беше, че последният емир имал няколко спални, за да не знае никоя от жените му къде точно ще нощува. Практикувал това от страх да не му се случи същото като на един от предците му: кръвожадният Нурсала „Касапина”, който в 1841 г. пленил и убил двама известни английски шпиони, Конъли и Стодарт, бил отровен от едната си съпруга, която като в „Хамлет” му наляла отрова в ухото, докато спял. Останките от крепостта – малка част от нея – са с доста внушителни размери – стените са над 25 м високи и много, много дебели. Постройките във вътрешността не са особено впечатляващи, пък и занемарени с времето. Детайл, на който са обръщали по-специално внимание, са колоните от резбовано дърво и дървените врати и капаци. Причина за това е че дървесината е била голяма рядкост и задължително предметите, изработени от нея, се украсявали. Сред експонатите са и стари снимки на местни жители и на дервиши – странстващите ислямски духовници, които подобно на богомилите и др. се лишавали от всички земни блага и се изхранвали от милостинята на жителите в градове и села. Изображенията им са доста страховити – с разчорлени катранено черни дълги коси, бради и мустаци, груби вълнени роби, препасани с въже. За просия използвали дървена копаня, закачена с кожен каиш на врата. Въртящите се дервиши с белите одежди и високи шапки са само една част от дервишите като цяло, а въртенето (логично) било метод за изпадане в транс.
Преди вечеря отидохме за час в едната медреса, в чийто вътрешен двор за туристите в града всяка вечер се провежда фолклорен концерт. Освен разните носии, в музиката и танците бяха преплетени най-различни азиатски традиции. Движенията на ръцете са много подобни на тези в индийските и южноазиатски танци, на места танцьорките се хващаха като на хоро, въртяха се като дервишите и т.н.
Вечеряхме в „Къща Акбар”, друг стар еврейски дом, приличен на етнографски музей, с множество антични предмети от различен произход, подредени в гипсовите ниши в стените, с високи тавани, ниски дървени масички и пейки, застлани с множество черги. Домакинята ни посрещна „по пантофи” като домашни гости и се държа много непринудено, карайки всички посетители да се чувстват точно като у дома си. Ядохме салати, телешка супа и месен гювеч. Понеже по-голямата група гости бяха организирани френски туристи, домакинята реши да ни включи като помагачи – да пускаме музиката, щото тя „не й разбирала”, да отваряме по някоя бутилка бира и т.н. Накрая оставихме групата френски гости да се забавляват с танци, предрешени в местни облекла.
На следващата сутрин, натоварени с разни сувенири се запътихме към летището, където ни очакваше Ан-чето за Ташкент. За жалост, събитията в Андижан, Югоизточен Узбекистан по-късно през годината доведоха до репресии вътре в страната и прогонване на повечето чуждестранни мисии, както и строго ограничаване на визите за посетители, особено от „капиталистическия лагер”. В резултат на това пътуването до Узбекистан стана много по-трудно и така и не успяхме да се върнем и разгледаме други интересни места.
Узбекистан, 24-25 април 2005 г.
* ВарнаУтре.бг: Публикуваме този пътепис, въпреки давността на пътешествието, което той описва, защото Узбекистан е рядка дестинация за българския турист и информацията за тази страна от първа ръка е оскъдна дори в Интернет. Готови сме да публикуваме и друг, по-съвеременен поглед върху живота в бившата съвестка република, както и всяко интересно пътешествие, което могат да ни разкажат нашите читатели.
