„След като си бяха отишли, се върнах в селото – наоколо имаше само тела, нямаше жива душа, цареше гробна тишина, дори и птиците не пееха", това е разказът на един от малкото оцелели очевидци на геноцида в Руанда през 1994 г. Може да бъде прочетен в сайта на мемориала на загиналите.

Геноцидът всъщност е процес на десетилетно натрупване на напрежение. Белгийските колонизатори, подобно на нацистите в Германия, първи насочват вниманието към етническите различия у завареното население. Те започват да издават лични документи, в които изрично се посочва „расата” на всеки жител. Различават се три основни групи – хуту, тутси и туа (пигмеи), като последните живеят предимно в горите и се занимават с лов. От пристигането си през XV в тутси се наложили като владетели и управлявали без прекъсване от 1438 г. до 1961 г.

Традиционно тутси населението се занимавали със скотовъдство. Завареното хуту население се занимавало главно със земеделие. Руанда продължила да бъде монархия и по време на колонизацията. За определянето на расовата им принадлежност хората били подложени на унизителни процедури като измерване на черепа, носа и други части на лицето, височината и т.н.

Най-общо погледнато тутси – племе с предполагаем произход от Етиопия – били високи, с издължени черти, а хуту (част от по-широко разпространената в Централна и Южна Африка група на банту народи) – по-ниски и набити. Все пак двете племена съжителствали векове наред, женили се помежду си, делили език и култура и само физическо разграничаване не било достатъчно, затова били добавении и други критерии за отличаването им едно от други, като икономическото благосъстояние – например, който имал над 10 крави се определял като тутси, а по-дребните собственици - като хуту.

Фактически се обособило по-скоро класово, а не расово деление, послужило за основа на расова дискриминация. Колонизаторите лансирали тутси, разчитайки на тяхното  сътрудничество в управлението. Кралят Мутара III (тутси по произход) от своя страна бил изключително положително настроен към колонизаторите.

Реакцията на недоволство сред хуту населението постепенно нараствала, докато привилегированите тутси можели да учат с предимство, да имат научна кариера, да развиват бизнес и т.н. Тя намерила израз най-напред веднага след смъртта на Мутара III, починал при подозрителни обстоятелства през 1959 г. и две години по-късно, след  обявяването на независимостта от белгийското управление и окончателното премахване на монархията в Руанда, когато на власт се настанил реакционен фашистки режим начело с хуту-президента Грегоар Каибанда. Започват гоненията на тутси.

За период от няколко години около 190 000 от тях се изселват главно на север, в съседна Уганда. Следващите години до 1979 г. са години на нестихваща и все по-ожесточена пропаганда срещу тутси населението чрез медиите и други правителствени канали. В съседно Бурунди през 1972 г. армията пък масово избива цивилни хуту и предизвиква обвинения в хуту-геноцид. Един от вестниците в Руанда през 70-те години публикува „10-те божи заповеди на хуту”, в които между другото се постулира, че всеки който се жени за жена тутси или върши бизнес с тутси е предател, че трябва да се пази чиста по-качествената раса на хуту, че не трябва да има милост към тутси и т.н.

Заражда се и добилата по-късно печална известност Младежката доброволна войска (Интерахамуе), която бързо набира сила и численост благодарение на бедността и високата безработица в страната. Подплатена с националистическа пропаганда, тя изиграва основната роля на палач в 100-те дни на геноцида. През 80-те години тутси бежанци в Уганда сформират Руандския патриотичен фронт, чието военно крило през 1990 г. навлиза в Руанда с цел да свали правителството на хуту. Военни действия се водят близо три години до сключването на временно примирие, когато сили на ООН са изпратени да следят за спазването му.  

През този период се заражда и идеята на управлението да организира етническо прочистване. По всичко личи, че и в командването на силите на ООН и всички в местното управление са били наясно, че се готви геноцид: такова "окончателно решение" се разисквало открито в кабинета на министрите.

През април 1994 г. самолетът на президента на Руанда Жувенал Хабияримана е свален преди да кацне в Кигали. В катастрофата загиват той и президентът на Бурунди. До днес, никой не е поел отговорност за инцидента. Във всички случаи, към този момент организацията за извършване на етническото прочистване на тутси населението е била налице и смъртта на президента послужва като сигнал за действие. С призиви: „Да избием хлебарките!” и „Режете високата трева!” за по-малко от час из страната се вдигат пътни барикади и започва систематична проверка на автомобили и избиване на място на всички тутси, без разлика на възраст или пол.

Междувременно отряди на 30 000-числената Интерахамуе ежедневно обхождат и претърсват всички домове и безкомпромисно избиват всички тутси. Тук трябва да се спомене, че руандският геноцид държи първо място в света по броя на изнасилванията, на които били подложени почти всички жени и девойки тутси. На практика няма оцеляла от геноцида жена, която да не е била подложена на сексуално насилие. Интересното е, че батальонът на РПФ, който по това време се намирал в Кигали и по силата на временното примирие охранявал сградата на парламента, бил изолиран там и оставен настрана, докато вниманието на националните въоръжени сили се насочило изключително върху цивилното тутси население.

За да се предотврати намесата на международните сили, са пленени и показно убити десет белгийски офицери – това е достатъчно да накара силите на ООН да се оттеглят. Кланетата продължават общо 100 дни из цялата страна. Най-после РПФ успява да мобилизира останалите си сили и да завземе властта през юли 1994 г. Партията поема властта, а за премиер е избран  лидерът й Пол Кагаме – тогава на 37 години. Междувременно, похитителите от Младежката народна армия – близо 2 млн. души, успяват да избягат в съседно Конго и по-късно стават основен двигател на последвалата гражданската война там. За безпрепятственото им напускане на страната помага френската армия, която им осигурява охраняем коридор. В продължение на години преди геноцида Франция е в добри отношения с хуту управлението и подпомага въоръжаването на националната армия. След идването на власт на РПФ отношенията се влошават, а от 2003 г. френският език – дотогава официален в страната наред с местния киняруанда бива заменен с английски. Временно се затваря и френското училище в Кигали.

Равносметката на продължилата 100 дни кампания е около 800 000 загинали. Показателен пример за това какво може да свърши една силно мотивирана армия срещу невъоръжен враг в лицето на цивилното население. Всъщност войниците имали нареждане да си пестят куршумите за „по-ценни” жертви, поради което най-масово използваните оръжия били мачете, метални пръти, ножове, брадви и др. Много от тутси-те в страната потърсили убежище в местните църкви, но това само улеснявало задачата на безмилостните им убийци. Допълнително много цивилни хуту били заплашени, че, ако не вземат участие в процеса, също ще пострадат, което обърнало довчерашни съседи и приятели в убийци.

Освен различни документални филми, има няколко игрални филма за геноцида в Руанда: "Хотел Руанда" (който е сниман в ЮАР) и други пет, снимани в Кигали: "Сто дни”, Една неделя в Кигали", "Стреляй по кучетата", „Да се ръкуваш с Дявола" и „Понякога през април”. Всички пресъздават събитията от лятото на 1994 г. от един или друг ъгъл.

Мемориалът на жертвите от геноцида през 1994 г. е отворен през април 2004 г., по повод десетгодишнината от началото на геноцида, със спонсорството и по идея на британска организация, построила музей на Холокоста в Англия, който бил вдъхновен от този в Израел.

Комплексът се състои от няколко масови гроба, около които са оформени градинки, носещи символични послания за помирение, единство и т.н. По протежение на гробовете върви черна стена, върху която са започнали да подреждат табели с имена на загиналите. Работата по идентифицирането им се свежда до интервюиране на близки и разкази на очевидци. Събирането на ДНК проби и погребването в индивидуални гробове би отнело десетилетия и огромна площ, ако изобщо е възможно. За сравнение до днес в Мемориала на геноцида в Сребреница са идентифицирани и погребани 6690 от всичко 8000 жертви. Тук в Кигали са погребани останките на около 250 000 души, като процесът на издирване, ексхумация от пръснатите навсякъде масови гробове и официално погребване продължава. Вероятно за една неголяма част от тях са събрани материали, данни, снимки. Тук-там върху големите около 100 кв. м бетонови плочи които покриват масовите гробове, са оставени цветя. Липсва помпозност. В сградата на мемориала е подреден музей. Днес той се посещава основно от чужденци, но веднага след откриването му са дошли и много хора от страната, а ежегодно се провеждат концерти за възпоменание на жертвите. Входът за чужденци е $15. Информацията е поднесена хронологично, обективно и аргументирано, без излишен драматизъм, така че максимално добре да предаде предисторията, протичането и последвалата реакция на събитията.

Интересен в експозицията на мемориала е разделът, посветен на аналогични събития по света през 20 в. – арменския геноцид в Турция, избиването на полските офицери в Катин, на 2 млн. „врагове” на режима на Пол Пот в Камбоджа, Холокоста, на босненските мюсюлмани в Сребреница и др. Общото за всички случаи е реакцията на външния свят на отвръщане и ненамеса, непризнаване и неназоваване на нещата с истинските им имена, дори десетки години по-късно след като са събрани и представени безспорни доказателства за това, че са се случили. Дори и след Холокоста когато всички развити страни си обещали да не допускат това „Никога вече!”. Това отрицание естествено обезличава жертвите и неизменно сипва сол в раната на оцелелите, които днес в Руанда твърдят, че „не знаят на кого да простят” дори и да искат. В Руанда има опити за търсене на виновници - те не са били и малко – от една страна чрез местни „традиционни" съдилища по селата, а и през 1995 г. е основан Трибунал за престъпленията в Руанда, който обаче се намира в Аруша, Танзания и досега не е осъдил много хора. Всъщност виновниците в повечето случаи след подобни изстъпления потъват в неизвестност и след време в забрава. 

През август 2010 г. Кагаме е преизбран за нов 7-годишен мандат. Международната общност си отдъхва, че ще има стабилност поне още 7 години. Правителството има дългосрочна визия за развитието на страната и амбиция да я превърне в африканския Сингапур. За демокрация обаче е трудно да се говори, тъй всяка опозиция бива пресичана в зародиш, парламентът работи проформа и решенията се вземат, смятат повечето тук, еднолично от Кагаме.

„Носталгията е същността на циганската песен и сякаш винаги е била. Но носталгия по какво? "Ностос” е гръцката дума за „завръщане у дома”; циганите нямат дом и може би единственият народ, който не мечтае за собствена родина. Утопия – „у топос” значи буквално „не място” или „място което не съществува”.  Носталгия по утопия - завръщане у дома в място, което не съществува. О лунго дром – Дългият път”. (из „Погреби ме прав”)

Изабел Фонсека е родена в Ню Йорк, САЩ в семейството на американски художник, потомък на унгарски евреи и майка от Уругвай. Завършва Университета в Калъмбия, а по-късно - Оксфордския университет, преди да постъпи на работа в литературния подлистник на в. „Таймс”. Днес тя живее в Англия и е утвърден член на лондонския литературен елит. „Погреби ме прав” е първата й книга, публикувана през 1995 г., последвана от други публицистични произведения. Първата й художествена творба, „Привързаност” (Attachment), излиза през май 2008 г.

Заинтригувана от контрастите заобикалящи циганите като тайнствено общество, оцеляло през вековете „без собствена държава, флаг и писмено наследство”, Фонсека решава да се впусне в собствено проучване. С него тя ще търси отговори на многото въпроси, обграждащи това 12-милионно малцинство, свързвано от една страна с романтичните представи за циганската култура, музика и танци, трагичния образ на Кармен, красивата Есмералда, танцьорите на Фламенко и т.н., а от друга – с  набедената представа за неговата изостаналост, непостоянство, висока престъпност и необразованост. Събирането на материала за книгата отнема близо 4 години (1991-1995 г.), през които Фонсека пътува из Източна Европа, живее у ромско семейство в Албания, среща се и разговаря с роми в различни страни, които описва и заснема, изследва общински архиви, разговаря с представители на етническите мнозинства в приемните общества на Албания, България, Румъния, Молдова, бившите Чехословакия и Югославия, Полша и Германия. Книгата проследява пътя на циганите през последните седем века, техния произход, език, култура и начин на живот и е базирана на непосредствените наблюдения, както и на архивната документация събрана по време на многократните й посещения в тези страни. В нея тя се опитва да разгледа положението на циганите днес през призмата на историята, през погледа на приемните етнически мнозинства, както и на съвременните политически активисти за защита на правата на ромите. Това е една същевременно информативна и емоционална, шокираща и интимна книга за „един скрит свят – едновременно пренебрегван и потаен, преследван и непознат” (цитат Салман Рушди).

Ромите са най-многолюдното малцинство на Европа и близо 95% от цялото циганското население. Това което ги обединява е ромският език с корени в древния санскритски и най-близко сходство с говоримия днес език в индийската провинция Пунджаб. Други общи характеристики са сложната ценностна система, обичаи и строги правила на поведение и живот, както и търсенето на подвижна, необвързваща заетост. С годините, типичният им номадски начин на живот замира и днес само 5% от ромите по света водят такъв, но всички се стремят към универсално приложими, мобилни работни умения и занимания за своето преживяване.

Фонсека си спомня първия съвет, който й дават, когато споделя намерението си да изследва живота на циганите: „Не носи къси поли и не задавай въпроси”. Трудно е за един журналист да не задава въпроси, ето защо Фонсека компенсира като прекарва по-дълго време сред обектите на своя интерес, и затова по думите й „ми отне толкова време да напиша книгата!” Тя оценява, че един от способите за оцеляване на ромите е тяхната изолираност и нежелание за интеграция в приемните общества. Какви са причините за предпазливостта и недоверието им към етническите мнозинства, сред които живеят? Най-вече дългогодишната им роля на изкупителни жертви на недостатъците в политическата и социална система. Голяма част от мъжете роми лежат поне веднъж в затвор, много от тях прекарват по 10-15 години в институции за лишаване от свобода – кажи-речи половината от живота си, чиято средна продължителност е около 48 г. Това не е отражение на вродената им престъпна натура – процентът на престъпност сред тях е не естествено по-висок от този на която и да било етническа група, а да се обобщава и твърди обратното е проява на расизъм. То се дължи на удобството и лекотата, с която властите могат да им приписват прояви на незаконност, улеснявани от съпротивата и нежеланието на циганите да се съобразяват с местните порядки.

Фонсека се връща няколко века назад в историята, когато ромите („ром”/”рдом” – странстващ музикант) пристигат за първи път в Европа от днешна Индия. Архивите свидетелстват за преследвания и развиване на робската търговия с цигани продължила около 400 години. Последно тя е премахната от румънските области Влахия и Молдова едва през 1865 г. Жестоко е отношението към циганите през вековете в цяла Европа. Обвинявани в магии, кражби, убийства и други престъпления, те биват изселвани, изтезавани и често заплащат с живота си без съд и присъда. В началото на миналия век страни като Швеция налагат принудителна стерилизация на ромските жени. Кулминация на преследването им е изтребването на между 500 000 и 1 000 000 цигани  в концлагерите на Хитлерова Германия, а хиляди са използвани за медицинските експерименти на д-р Менгеле. Оцелели евреи, разказват как в Освиенцим, циганите били държани в отделен блок и как вечер пеели до късно, докато един ден песните секнали. През периода на Втората световна война е избито 70% от циганското население на Централна Европа. В ромския език съществува дума за циганския холокост – „порраимос”, което значи „поглъщане”. Макар и неписана, дългата история на преследване срещу тях несъмнено е оставила у ромите дълбока следа на недоверие и нежелание за общуване или близост с мнозинствата около тях. С това е свързана и циганската поговорка „Погреби ме прав, цял живот съм бил на колене!", послужила за заглавие на книгата.

Заедно с евреите, това е най-голямата общност подложена на геноцид в съвременната история. За разлика от евреите те не съумяват да напомнят за себе си, да възпоменат мъртвите и да се идентифицират като жертви на историческа несправедливост. Тяхната трагична съдба потъва в забвение. Има разбира се  основателни причини за това – освен малкото оцелели от холокоста, ромите нямат свои книги, не учат историята си, може да се каже, че не се интересуват от миналото и настоящето е единственото което ги вълнува. Как прекарват живота си тогава, какво ги вълнува и стимулира, това са някои от въпросите на които търси отговор Фонсека.

По време на едномесечния си престой в дома на семейство Дукас в квартал „Киностудио” на Тирана, тя е посрещната гостоприемно и грижовно от членовете на рода. Става свидетел на строгите порядки и изисквания за чистота – вътрешна и плътска, трудолюбието на жените в дома, разпределението на ролите и задълженията в ежедневието, отношението към децата, към по-възрастните, към семейството, класовата принадлежност, недопустимостта към брачно обвързване с представители на по-низши или по-висши прослойки в ромското общество или пък с „чуждите”, неромите – наричани на ромски език „гадже”. Неща, които противоречат на широко възприетите предразсъдъци за нечистоплътност, крадливост, безпринципност и невежество  - представи, които те вероятно съзнателно поддържат, за да отблъскват външните хора от своя свят.

Периодът на изследването 1991-1995 г. е критичен за Източна Европа и характерен с рязък спад в жизнените стандарти. Това прави още по-трудно за мнозинствата в приемните общества да проявяват каквото и да било състрадание или съчувствие към неизгодното положение на циганите, а още по-малко да приемат положителната им дискриминация. Напротив те ги винят за своите проблеми и се дразнят от проявявания към тях интерес или забогатяването на някои от тях. „Какво да кажем ние?” – питат те. В Румъния, в началото на 90-те години на миналия век, цели цигански села стават жертва на палежи; погроми срещу циганите в една или друга степен има навсякъде в Източна Европа. Същевременно се зараждат и първите ромски правозащитни неправителствени организации, първите политически лидери на ромските общности. Тези лидери правят особено силно впечатление на Фонсека със своята позитивност и решимост за отстояване на идентичността и правата на ромите.

Книгата на Фонсека „Погреби ме прав” няма претенции да бъде специализиран академичен труд, нито предлага готов отговор на „циганския въпрос”. Тя е един откровен и обективен портрет на циганите – нито романтично пристрастен, нито изпълнен със съжаление към тях. В него личи обаче възхищение от способността им за оцеляване в лицето на предубежденията, предразсъдъците и преследването, под знака на което протича цялата история на пребиваването им в Европа. Те не са осъзнати „герои”. Това, което Фонсека цели е да насочи обектива към тях, да ги извади от позицията на изолиран „невидим” народ, да ни напомни, че макар и различни, те са човешки същества със свои потребности, разбирания, скърби и радости - а не безлично малцинство, с чието присъствие сме свикнали, но нито познаваме, нито забелязваме. По думите на Вацлав Хавел, отношението към ромите е „лакмус за демократичността” на съвременното общество. Бих добавила, че предубеденото отношение към тях и други малцинства е отражение на проявите на нетърпимост, расизъм или краен национализъм от които трябва да се отърсим и срещу които трябва да се борим, ако искаме да бъдем едно по-човечно, развито и прогресивно общество.