„Носталгията е същността на циганската песен и сякаш винаги е била. Но носталгия по какво? "Ностос” е гръцката дума за „завръщане у дома”; циганите нямат дом и може би единственият народ, който не мечтае за собствена родина. Утопия – „у топос” значи буквално „не място” или „място което не съществува”.  Носталгия по утопия - завръщане у дома в място, което не съществува. О лунго дром – Дългият път”. (из „Погреби ме прав”)

Изабел Фонсека е родена в Ню Йорк, САЩ в семейството на американски художник, потомък на унгарски евреи и майка от Уругвай. Завършва Университета в Калъмбия, а по-късно - Оксфордския университет, преди да постъпи на работа в литературния подлистник на в. „Таймс”. Днес тя живее в Англия и е утвърден член на лондонския литературен елит. „Погреби ме прав” е първата й книга, публикувана през 1995 г., последвана от други публицистични произведения. Първата й художествена творба, „Привързаност” (Attachment), излиза през май 2008 г.

Заинтригувана от контрастите заобикалящи циганите като тайнствено общество, оцеляло през вековете „без собствена държава, флаг и писмено наследство”, Фонсека решава да се впусне в собствено проучване. С него тя ще търси отговори на многото въпроси, обграждащи това 12-милионно малцинство, свързвано от една страна с романтичните представи за циганската култура, музика и танци, трагичния образ на Кармен, красивата Есмералда, танцьорите на Фламенко и т.н., а от друга – с  набедената представа за неговата изостаналост, непостоянство, висока престъпност и необразованост. Събирането на материала за книгата отнема близо 4 години (1991-1995 г.), през които Фонсека пътува из Източна Европа, живее у ромско семейство в Албания, среща се и разговаря с роми в различни страни, които описва и заснема, изследва общински архиви, разговаря с представители на етническите мнозинства в приемните общества на Албания, България, Румъния, Молдова, бившите Чехословакия и Югославия, Полша и Германия. Книгата проследява пътя на циганите през последните седем века, техния произход, език, култура и начин на живот и е базирана на непосредствените наблюдения, както и на архивната документация събрана по време на многократните й посещения в тези страни. В нея тя се опитва да разгледа положението на циганите днес през призмата на историята, през погледа на приемните етнически мнозинства, както и на съвременните политически активисти за защита на правата на ромите. Това е една същевременно информативна и емоционална, шокираща и интимна книга за „един скрит свят – едновременно пренебрегван и потаен, преследван и непознат” (цитат Салман Рушди).

Ромите са най-многолюдното малцинство на Европа и близо 95% от цялото циганското население. Това което ги обединява е ромският език с корени в древния санскритски и най-близко сходство с говоримия днес език в индийската провинция Пунджаб. Други общи характеристики са сложната ценностна система, обичаи и строги правила на поведение и живот, както и търсенето на подвижна, необвързваща заетост. С годините, типичният им номадски начин на живот замира и днес само 5% от ромите по света водят такъв, но всички се стремят към универсално приложими, мобилни работни умения и занимания за своето преживяване.

Фонсека си спомня първия съвет, който й дават, когато споделя намерението си да изследва живота на циганите: „Не носи къси поли и не задавай въпроси”. Трудно е за един журналист да не задава въпроси, ето защо Фонсека компенсира като прекарва по-дълго време сред обектите на своя интерес, и затова по думите й „ми отне толкова време да напиша книгата!” Тя оценява, че един от способите за оцеляване на ромите е тяхната изолираност и нежелание за интеграция в приемните общества. Какви са причините за предпазливостта и недоверието им към етническите мнозинства, сред които живеят? Най-вече дългогодишната им роля на изкупителни жертви на недостатъците в политическата и социална система. Голяма част от мъжете роми лежат поне веднъж в затвор, много от тях прекарват по 10-15 години в институции за лишаване от свобода – кажи-речи половината от живота си, чиято средна продължителност е около 48 г. Това не е отражение на вродената им престъпна натура – процентът на престъпност сред тях е не естествено по-висок от този на която и да било етническа група, а да се обобщава и твърди обратното е проява на расизъм. То се дължи на удобството и лекотата, с която властите могат да им приписват прояви на незаконност, улеснявани от съпротивата и нежеланието на циганите да се съобразяват с местните порядки.

Фонсека се връща няколко века назад в историята, когато ромите („ром”/”рдом” – странстващ музикант) пристигат за първи път в Европа от днешна Индия. Архивите свидетелстват за преследвания и развиване на робската търговия с цигани продължила около 400 години. Последно тя е премахната от румънските области Влахия и Молдова едва през 1865 г. Жестоко е отношението към циганите през вековете в цяла Европа. Обвинявани в магии, кражби, убийства и други престъпления, те биват изселвани, изтезавани и често заплащат с живота си без съд и присъда. В началото на миналия век страни като Швеция налагат принудителна стерилизация на ромските жени. Кулминация на преследването им е изтребването на между 500 000 и 1 000 000 цигани  в концлагерите на Хитлерова Германия, а хиляди са използвани за медицинските експерименти на д-р Менгеле. Оцелели евреи, разказват как в Освиенцим, циганите били държани в отделен блок и как вечер пеели до късно, докато един ден песните секнали. През периода на Втората световна война е избито 70% от циганското население на Централна Европа. В ромския език съществува дума за циганския холокост – „порраимос”, което значи „поглъщане”. Макар и неписана, дългата история на преследване срещу тях несъмнено е оставила у ромите дълбока следа на недоверие и нежелание за общуване или близост с мнозинствата около тях. С това е свързана и циганската поговорка „Погреби ме прав, цял живот съм бил на колене!", послужила за заглавие на книгата.

Заедно с евреите, това е най-голямата общност подложена на геноцид в съвременната история. За разлика от евреите те не съумяват да напомнят за себе си, да възпоменат мъртвите и да се идентифицират като жертви на историческа несправедливост. Тяхната трагична съдба потъва в забвение. Има разбира се  основателни причини за това – освен малкото оцелели от холокоста, ромите нямат свои книги, не учат историята си, може да се каже, че не се интересуват от миналото и настоящето е единственото което ги вълнува. Как прекарват живота си тогава, какво ги вълнува и стимулира, това са някои от въпросите на които търси отговор Фонсека.

По време на едномесечния си престой в дома на семейство Дукас в квартал „Киностудио” на Тирана, тя е посрещната гостоприемно и грижовно от членовете на рода. Става свидетел на строгите порядки и изисквания за чистота – вътрешна и плътска, трудолюбието на жените в дома, разпределението на ролите и задълженията в ежедневието, отношението към децата, към по-възрастните, към семейството, класовата принадлежност, недопустимостта към брачно обвързване с представители на по-низши или по-висши прослойки в ромското общество или пък с „чуждите”, неромите – наричани на ромски език „гадже”. Неща, които противоречат на широко възприетите предразсъдъци за нечистоплътност, крадливост, безпринципност и невежество  - представи, които те вероятно съзнателно поддържат, за да отблъскват външните хора от своя свят.

Периодът на изследването 1991-1995 г. е критичен за Източна Европа и характерен с рязък спад в жизнените стандарти. Това прави още по-трудно за мнозинствата в приемните общества да проявяват каквото и да било състрадание или съчувствие към неизгодното положение на циганите, а още по-малко да приемат положителната им дискриминация. Напротив те ги винят за своите проблеми и се дразнят от проявявания към тях интерес или забогатяването на някои от тях. „Какво да кажем ние?” – питат те. В Румъния, в началото на 90-те години на миналия век, цели цигански села стават жертва на палежи; погроми срещу циганите в една или друга степен има навсякъде в Източна Европа. Същевременно се зараждат и първите ромски правозащитни неправителствени организации, първите политически лидери на ромските общности. Тези лидери правят особено силно впечатление на Фонсека със своята позитивност и решимост за отстояване на идентичността и правата на ромите.

Книгата на Фонсека „Погреби ме прав” няма претенции да бъде специализиран академичен труд, нито предлага готов отговор на „циганския въпрос”. Тя е един откровен и обективен портрет на циганите – нито романтично пристрастен, нито изпълнен със съжаление към тях. В него личи обаче възхищение от способността им за оцеляване в лицето на предубежденията, предразсъдъците и преследването, под знака на което протича цялата история на пребиваването им в Европа. Те не са осъзнати „герои”. Това, което Фонсека цели е да насочи обектива към тях, да ги извади от позицията на изолиран „невидим” народ, да ни напомни, че макар и различни, те са човешки същества със свои потребности, разбирания, скърби и радости - а не безлично малцинство, с чието присъствие сме свикнали, но нито познаваме, нито забелязваме. По думите на Вацлав Хавел, отношението към ромите е „лакмус за демократичността” на съвременното общество. Бих добавила, че предубеденото отношение към тях и други малцинства е отражение на проявите на нетърпимост, расизъм или краен национализъм от които трябва да се отърсим и срещу които трябва да се борим, ако искаме да бъдем едно по-човечно, развито и прогресивно общество.