Блажени туристи спокойно се шляят по уличките на Тенерифе и придават допълнително очарование на спокойния слънчев град. Първото, на което се опира погледът, е връх Тейде. Разположен е в центъра на триъгълния остров и вдъхва уважение по много причини, една от които, че е най-високата точка на Испания /3718 м над морското равнище/. Вулканът изглежда впечатляващо, но преди да стигнем до него, ще се случат толкова други интересни неща...

Посрещането 

Веселбата започва още на пристанището. Жени, облечени в елегантни блузи и дълги поли, запасани с престилки, темпераментно танцуват. Главите им са забрадени с бели и червени кърпи под сламени шапки с черни панделки. Вятърът развява белите ризи на партньорите им в танца, а китарите придават още живот и ритъм на свежата сутрин... Една картина, която те кара доволно да се усмихваш и да очакваш още по-добро продължение.

То се появява само на няколко крачки от пристанището под формата на красиво площадче с езеро, зад чието мраморно корито загадъчно се издига вулканът. Ясният слънчев ден прави разстоянията нереални и върхът изглежда толкова близо, сякаш, ако заобиколиш езерото, ще можеш да докоснеш сивите му, прашасали от застиналата лава рамене. Бели къщи красиво са наредени в подножието на острите върхове.

Мраморни сюжети

В началото на главната улица е паметникът с огромния кръст над склуптурната композиция и с изправения отпред бронзов, около четириметров воин, прегърнал меча с двете си ръце, а в края на главната е най-удачният завършек на всеки слънчев почивен ден: миниатюрното паркче с бял мраморен фонтан в средата. Водата весело се стича от красивите каменни миди, а ангелчета с ренесансово пухкави бузки жизнерадостно бдят над ваканционното вълшебство на пейзажа. В градинката наоколо са нацъфтели жълти и розови цветя. Между тях се показват огромни мраморни фруктиери с фино издялани плодове, а зелените корони на дърветата са подредени като специална огърлица към мраморния ансамбъл.

Би било прекалено нереално, тихо и неадекватно на съвременния свят, ако не бяха шумните демонстранти, които решават да прекъснат слънчевата безметежност на деня. Не са изненада. Зная, че тук всеки ден се случва нещо: ако не е концерт или увеселение на сцената пред общината, защо не гражданско общество, което държи да каже думата си пред света? Като в този случай. Минават със свиркане, подвиквания и дюдюкане, строго охранявани от полицейските коли. Долу – в началото на главната ги чака и моторизирана полиция... За всеки случай.

Когато пейзажът се изчиства от напрежението, остават туристите и продавачите на сувенири, любезно готови на всякакви търговски подвизи в името на клиента: промоции, подаръци, удължено работно време по уговорка /”Днес работим до обяд, но щом ще се връщате от тук към 17:00, няма проблем... Няма да затварям до тогава!”/. Впрочем, със заведенията през деня въпросът не стои точно така... Отбиваме се в една от страничните улички и влизаме в някакъв тапас бар. Ухае прекрасно, но няма никого. Нито пред бара, нито зад него. Явно традиционната испанска формула: „Маняна!” е в пълна сила и по ваканционните острови, а ресторантьорската индустрия разчита на доходи предимно след залез слънце, та не обръща много внимание на заблудените обедни посетители. Важното е, че дори и тази липса на контакт между обслужващи и клиенти е изпълнена с добро настроение, защото някъде през ресните на първата вътрешна врата и зад втората врата се чуват смехове, щастлив женски глас си пее нещо... По всичко личи, че доволни хора се отдават на веселяшки дейности, напълно чужди на стреса и притесненията.

Африканският пазар

Няколко крачки в другата посока и вече вървим по моста с колоните от розов мрамор и с излегналите се върху тях бели каменни лъвове като пазачи на спокойствието и свежестта. Красивите фенери с метални извивки отброяват разстоянието до кръговото, зад което се намира Ла Рекова – африканският пазар.

Отпред като негова визитка е изправена бронзовата фигура на жена, понесла върху главата си поднос с различни кани. Входът към пазарчето е оформен като арка с две кули, над които се веят знамена. Минаваме край палмите, възхитено цъкаме с език към ярките цветя, които приветливо ни мамят да надникнем вътре – към площадчето, оградено от всички страни с розови сгради с китни прозорци и балкончета и с красиви бели орнаменти.  Площадчето  лениво се припича под слънчевите лъчи, а продавачите на чанти, шапки и цветя весело огласяват ваканционния ден, подканяйки туристите към харчлък и разточителство. Апетитният аромат добавя радост към преживяването: около часовниковата кула, супермаркета и магазинчетата за цветя има павилиони за закуски с всичко: с маслини, бекон, кашкавал, пилешко и още много апетитни подробности от испанския кулинарен пейзаж. Наоколо са и месарниците. А когато човек реши, че гледката и мисълта за бутове и филета са му дошли в повечко, веднага може да направи няколко крачки към ескалатора и да застане пред импровизираната работилничка на един кожар. Пред очите на любопитните клиенти чевръстите му пръсти изработват чанти, колани и портфейли. На съседния ъгъл друг занаятчия върти в ръце току-що изработени от него обувки и очуква бомбетата им. Около него също шумят група ентусиасти: да разходиш по главната чифт нови-новенички ръчно изработени обувки... това е част от удоволствието, нали?

Парламентът на Канарите

На връщане след царството на теменужките, опасали кръговото с обръчи от жълти, бели, сини, виолетови и пъстри цветове, стигаме до сградата на Парламента на Канарите. Тя е разположена в една от уличките, които пресичат главната и по нищо не личи да предлагат нещо смущаващо сериозно и различно от туристическите интереси на околните. Скътана зад красива вълнообразна метална ограда, сградата на този парламент не е сред най-големите подобни сгради, които могат да бъдат видяни по света. Красива, спретната, бледожълта, тя се отличава по герба под триъгълния покрив, по белите колони и по надписа. Първоначално на това място се помещава обществото „Санта  Сесилия”. Сградата е построена от архитект Мануел де Ораа през 1880 г., а веднага след това съдбата й се оказва не толкова успешна и стабилна. Икономически проблеми предполагат многократно смяна на предназначението й, докато накрая в нея се нанася Парламентът на Канарските острови. Едновременно с това започва да се променя и външният й вид, а в началото на 20 в. архитектът Антонио Пинтор я променя напълно и склупторът Франциско Гранадос се захваща с външната й декорация. Фасадата изглежда като замък в класически стил с атриум, корнизи и триъгълни фризове,  съчетани с барокови елементи.

Изкушенията на Шаро

Няколко крачки встрани и отново сме на главната. Там вече се е разположил един от онези актьори, които са любима испанска атракция. Не помръдват часове наред и „играят” склуптури на фараони, вещици, рицари, диваци и всичко друго, което човешката фантазия би могла да роди. Този път нашият човек е с куче. Двамата представляват странна средновековна композиция. Не дишат, не помръдват. Успешно могат да заблудят всекиго, че са просто една от склуптурите, с които изобилстват чешмичките и площадчетата на Тенерифе. Островърхите им шапки отдалеч привличат вниманието на минувачите. Бялото куче е облечено в син пуловер на фигурки и е слабо точно, колкото стопанина си. Кротко е отпуснало белите си лапи напред. Стопанинът изглежда като бронзова фигура, скрита в кафяво  наметало под дългополата черна шапка. Кучето, явно добре дресирано, не помръдва при никакви обстоятелства. Вероятно знае, че всяко излишно движение ще намали дажбата му за вечеря. И изведнъж илюзията рухва! Наблизо минава младеж със сандали от естествена кожа.  Шаро, дълбоко заинтригуван от миризмата на диво, вдига муцунка и тръгва като зомбиран подир изкушението. Все пак, той е от ловджийска порода, което за момент нарушава артистичната идилия на партньорите. После Шаро осъзнава тежестта на провинението си, застава на място, тъжно проследява ароматните сандали и дисциплинирано се завръща към култовата си роля: „Човек и куче в слънчевия следобед на Тенерифе”... За да спрат туристите на път от кафенето към сувенирния магазин, или от пристанището към ваканционната си шопинг-терапия, или от хотела към Тейде... Тук има къде да се отиде, има какво да се види и има много добро настроение, с което да бъде запомнено преживяването, наречено „Тенерифе”.