„Разсъмва се, скоро ще изгрее слънцето.

Вече е май, вишните цъфтят, но в градината е студено, паднала е слана”- из ремарките на „Вишнева градина” (комедия в четири действия) от А. П. Чехов. Тази картина е метафора на разминаванията в мечтите и реалността, а може би и предсказание за финала на всеки живот. Чехов се отнася към живота с топла усмивка, обитателите на творчеството му са парадоксални, влюбени, но мълчаливи в любовта или крайни в любовта...персонажите на Чехов са пъстри като трагедията-комедия реалност, която ни връхлита и потапя в пяната на дните си.

Последният спектакъл на Крикор Азарян „Вишнева градина” като брадва, която изсича градината ни разделя с личността на един от най-добрите джедаи в българския театър. За мен проф. Азарян бе като мъдър, благ вълшебник, излязал от историите за меча на крал Артур. Проф. Азарян бе като Мерлин, появяващ се в точното място, раздаващ положителна енергия и доброта. И може би затова „Вишнева градина”  предсказва думите на Аня от същата пиеса :„Сбогом дом! Сбогом, стар живот!”. Този спектакъл е една от интерпретациите на К. Азарян, режисьорът работи по същата драматургия от Чехов през годините и поставя „Вишнева градина”  съответно през 1974 и 1995.

След „Чайка” в ТБА, „Три сестри” в Младежки театър „Николай Бинев”, „Вишнева градина” обобщава идеята за Чехов като мисъл и дух. Спектакълът е крайната точка от копнежа по Чехов. Тук режисурата отново се случва с деликатната сценография на Марина Райчинова и  дискретния език на танца (хореография Мила Искренова). Актьорите обичат своите персонажи, отдават им се със страст, болка, мелодия, движение.

Лопахин на Деян Донков, Шарлота на Рени Врангова, Пишчик на Марин Янев, Раневская на Мария Каварджикова, Епиходов на Валентин Танев, Вяра на Радена Вълканова, Гаев на Валентин Ганев и Фирс на Наум Шопов са ювелирно изработени, тяхната енергия и нюансираност ни въвеждат в свят, в който бляновете за бъдещето се разбиват в черно-белия филм на настоящето.

„Вишнева градина” е спектакъл-птица, от чиито крила винаги ще ни погалва едно малко бяло перце за сбогом, перце, което вещае края на една епоха, края на всичко земно и началото на дългото пътуване към себе си в търсене на сълнцето, цъфналите вишни, илюзията за щастие и много любов. Перцето целува сцената. Актьорите поглеждат към небето, а публиката усеща, че там, някъде един магьосник-рицар с чисто сърце ни поздравява.