Аз съм морски човек. Много повече, отколкото си мислите, когато се майтапите със софиянци и техния девиз „Да беше лето, да бехме у Варна”. Влюбих се в това море, още когато нашите ме водели на почивка в Обзор или на гости у роднини другаде по крайбрежието. Продължих да го обичам през целия си съзнателен живот.  Заради възможността да съм близо до него дойдох да живея във Варна. Усещах присъствието му с кожата си – през зимата, когато бурната му мощ се сблъсква със стената на вълнолома, или когато, притъмняло под оловните облаци, надига бавно мътносивите талази на мъртвото вълнение.

Цялото време през лятото беше мое – за разлика от вас, варненци, аз обичам да ходя на плаж. Обичам жегата на пясъка по пладне, необятната дистанция до хоризонта, обичам да плувам навътре, навътре, докато се задъхам, а мисълта ми вече е стигнала до силуетите на корабите... Така най-истински усещам близостта на природата – при това, какъв парадокс, на метри от брега и от притискащия дъх на големия град.

За двайсет години това градско присъствие стана чудовищно и унищожително, няма тишина и спокойствие в курортите, където се изсипаха хиляди кубици бетон. (А уж ни предупреждаваха да се поучим от грешките на Испания... къде ти, нали е важно първо да построим своя си хотел, а после да става каквото ще! Нищо ново под слънцето...)

Не знам, може би сте чели една програма за развитие на туризма във Варна до 2013 г. По-интересно е дали сте чели какво се излива в морето от „най-красивия морски курорт на България” – Златни пясъци. То си било така, извън всички даже български стандарти на заустване, и много преди да настъпи демокрацията и комлексът да се напука по шевовете от безумното строителство.

Ето какво, накратко, сочи анализът за състоянието на водите – в акваторията няма влошени параметри на повърхностните води. „Изключение прави ПСОВ (пречиствателна станция за отпадни води) „Златни пясъци”, чиито отпадъчни води са заустени подводно на 750 м от брега, което е значително по-малко от нормативно изискуемото разстояние 1 морска миля (1850 м).» Нататък анализът разказва, че зоната на замърсяване от тази ПСОВ била успоредна на брега с елиптична форма, дълга 2,7 км и широка 1,8 км. Красота! А ние си мислехме, че се къпем в чисто море, каква измама... Преди 20 години, ако не ме лъже паметта, на Златните имаше около 12 000 легла, сега те са минимум 45 хиляди, отчитайки дефицита на реални статистически данни. Навремето властта се хвалеше, че курортът станал частен 100%, че частната инициатива щяла да реши едва ли не магически всички проблеми. Може би някъде по света това е така, но не и у нас. За нова пречиствателна станция или поне за увеличаване на капацитета на сегашната говорят всички правителства, някои политици даже я избутват в предизборните си програми за местните избори. После лъсва голата истина – държавата не я е еня, ама хич, дали Златните ще потънат във фекалии. Тя, държавата, все повече абдикира от всичките си възможни ангажименти – включително и от регулирането на процесите за опазване на околната среда. Защото какво, ако не тежко нарушение на защитата на природата, е това – да пускаш багерите и строителните машини, а да нехаеш дали собствениците на луксозните хотели ще отделят някоя пара и за екодейности? Е, да, криза е – има удобно обяснение за всички безобразия. Те, горките хотелиери, не могат да си напълнят хотелите даже с цената на хипер ол инклузив, какво да му мислят за природата. Само че в един миг ще стане късно за каквото и да е мислене. Както впрочем се случи в свлачищните зони, с каквито Северното Черноморие е твърде богато. Сега прекарваме организираните туристи през задния двор на крайбрежието, по заобиколните пътища през вилните зони, тъкмо да свикнат с пейзажа, сред който ще им предстои да почиват. Забележете – отдавна не се говори за презастрояването на крайбрежието, а за аварийно потушаване на породените от това проблеми. Под сурдинка изтичат слухове, че доста хотели са пуснати за продажба, но че купувачи, разбира се, няма. 

Не че „Златни пясъци” е някакво изключение. Напротив, много по-страшно е на „Слънчев бряг”, но това не прави ситуацията по-малко плачевна. Даже чувам, че уединеното и тихо някога местенце Лозенец, където години наред съм ходил с приятели, вече е средище на луксозни вили и хотели. Наблъскани на метър една от друга сгради, с абсурдна архитектура в стил мутро-барок, с нахъсани да печелят на всяка цена домакини и претъпкани стаи. Познати от чужбина наскоро питаха дали могат да отседнат в някой приветлив къмпинг на Черно море. Млади хора, непретенциозни към разкоша на преспиването, но пък с вкус към природата. Вие къде бихте им препоръчали да отидат? Има ли въобще такова място у нас?

Защо ли задавам риторични въпроси, след като най-чистите местенца по крайбрежието са на път да изчезнат като дюните край Бургас, погълнати от инвеститорските апетити на добре облечени бизнесмени или бедни магистратски деца, какво значение има?! Важен е резултатът, а той вече едва ли може да бъде зачеркнат без последици.

Ех, а като почвах този текст, исках всъщност да кажа нещо друго, много по-лично. Че и днес обичам морето много повече от множество хора, родени край брега. Понякога си мисля, че оцелях и се върнах от оня свят именно заради него. Че единственото нещо, което ме прави щастлив, е възможността да се добера до брега и да поплувам... Колко обаче са „щастливците” като мен, които след катастрофа, здравен инцидент или друга трагедия все пак могат да ходят, макар и бавно и тромаво? Нашият свят е много по-различен, често враждебен и недостъпен. А по крайбрежието, въпреки разните му закони за защита на хората с увреждания (мразя тази дума!) все още няма свястна възможност да слезе човек в количка. Нито има дървени пътеки, нито басейните са пригодени за тази част от българите. То пък защо ли да го прави някой, сега здравите да му мислят как ще оцеляват! За отхвърлените от обществото по-добре да пуснем някоя реклама по телевизията. Или да почакаме сами да ни освободят от присъствието си, докато пеем песни в прослава на МВР.