Всичко от ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ*:
Откак чух клипа на Слави Трифонов по стихове на Иво Сиромахов, че „нема такава държава”, все си мисля, че у нас продължава да се случва онова, което е властвало десетилетия наред, даже много преди да се родим – всеки да прави това, от което не само не разбира, ами и няма морал да прави. Че такава държава няма, е ясно и на слепеца, не само защото учиндолския самодоволен хитрец не е човекът, който трябва да има очи да пее тази песен. За онези с къса памет ще припомня, че той много пъти стоя в поза „слуш” в собственото си студио – и пред Иван Костов, и пред царя, и пред Бойко Борисов... Какво ли не видяхме в годините на тъй наречения преход, за който някои говорят, че бил свършил отдавна – как множество последователи на Бай Ганьо сменяха партия след партия, само да се удържат във властта; как мазни медийни „звезди” им даваха територия за изявления и бурно аплодираха изказванията им, а после идеше върла критика точно от същите журналисти, божем тъкмо опомнили се от безсъзнателното си поведение; как медиите сменяха политическия си господар като носна кърпичка, стига да е икономически изгодно; как самите тъй наречени политици се вземаха все по-насериозно (онези, които допускаха самокритика, отдавна са в забвение) и все повече си вярваха, докато дърдорят глупости...
Все си мислех, че не може встъпването в длъжност на една жена в Бразилия да е новина №1 за България, пък дори тя да има някакви замъглени в миналото български корени... Но не би! Това се оказа суперновината за националните медии, които щат не щат отразиха покрай нея и поздравленията на българския премиер Бойко Борисов. Не разбирам какви велики взаимоотношения можем да имаме с Бразилия, че чак държавният секретар на САЩ се била впечатлила от това! Смехория, не мислите ли? Докато се прави на посланик на Европейския съюз, нека Бойко Борисов си седне на гъза и се замисли дали за него не е по-важна цел да спаси българите от обедняването и оскотяването, вместо да играе подобни водевилни роли? Не, циркът трябва да продължи – и той продължава: България била получила висока оценка от ОЛАФ (също много важна организация, като се има предвид препоръките от нейна страна за назначаването на Калинка Илиева).
Няма такава Нова година, в която хедлайнът на новините да съдържа протеста на българските ученици за по-дълга ваканция и тяхното организиране във фейсбук. А бе, то е ясно, че те не учат не само седмица след края на ваканцията, а и много по-дълго време, защо това трябва да се превръща в национален проблем? Но нищо не може да учуди българския зрител, който на Коледа преживя безумното дефиле на фолкпевици в концерта „Българската Коледа”... аз лично няколко пъти се взирах в знака на телевизията, която го излъчваше, мислех си дали погрешка не съм пуснал „Планета”... Всичко е до болка просто – вдъхновените гимназистки от днешните протести имат всички шансове да се влеят в чалга армията на България. Друг е въпросът, че патронът на Българската Коледа – самият президент на държавата, трябваше да се замисли чие лице става в този случай. Знам, че могат да ми противоречат – всички средства са добри в името на децата. Всички ли? Спомняте ли си как фондацията на Елена Костова „Бъдеще за България” беше привлякла едни не дотам чисти пари, уж в името на доброто?
Няма такава държава, в която сглобяваме трапезата с френски картофи, гръцки домати, турски лук и китайски чесън, а в същото време пеем за България... А като пуснем после телевизора „В неделя с...”, се чудим всъщност Нова година ли отпразнувахме току-що, или се майтапихме за първи април. При това скучно, пошло и досадно като сто пъти прочетен вестник – как например Варна щяла да строи кула висока един километър заради нефтените си залежи, или как Боливуд щял да даде работни места на един милион българи.
Няма такава държава, в която преди празниците, между тях и след тях гледахме как някакви хорица биват бутани от репортерките да се щурат като луди из моловете и да пазаруват, като едновременно с това убеждават драгия зрител, че ето – със сто лева може да се напазарува много прилична вечеря. На кой свят живеем!? С тази прилична вечеря карат почти месец доста граждани на България. Но докато Дилма Русеф обещава на бразилците да се пребори с бедността, у нас ни убеждават, че такова животно няма. У нас няма бедни, няма недоучени и безграмотни ученици и възрастни, няма гладни, няма оставени да мрат заради реформата в здравеопазването. Няма нищо такова. Нямаше и Нова година всъщност, просто сменихме листчетата в календара, без да открием надеждата, че нещо изобщо може да се промени. Честити празници!
Без цензура | 03-01-2011, 16:01 | ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ*
Тази държава отива на пълно унищожение, ако се вгледаме внимателно в новините, които сътворява всекидневно. Доктори оставили бебе да умре в Горна Оряховица, крещи от парламентарната трибуна не кой да е, а министърът на... вътрешните работи. Като че ли е негова работа да оценява какво се случва в болницата и кой лекар как си върши работата. Нищо чудно – България е държава, в която всеки разбира от работата на другите и се смята в правото си да раздава акъл. Че и да подслушва „в името на справедливостта”. Защо не – нали звучи ефектно, зрелищно някак, да се връхлети в лекарския кабинет и да се метнат като престъпници онези с белите престилки... вредители такива, всички пречат на „Реформата”, която властниците провеждат! Нищо, че после може да се окаже като с бившия министър Цонев – уж беше престъпник, ама не съвсем.
Важното е екшън да има – жалко само, че към зрелищата не ни поднасят и малко хляб под формата на новогодишни добавки към пенсиите например. Неее, това са лигавщини, човекът ви го каза още миналата година – свиквайте с постната пица! И да сте доволни, че има поне брашно, защото и то е дефицит... Учете се да се храните по-малко и по-некачествено, и без това продуктите са фалшименто, каквито и марки „по БДС” да им лепят. Така че колкото по-малко ги употребявате, толкова по малко вреди за здравето ви ще има. Но да не бъдем зли – премиерът все пак се пробва да защити онези лекари – езикът им бил такъв, но той познавал много доктори с кофти език, пък иначе със златни ръце. Нещата може да се обяснят и по-научно – когато хората работят непрекъснато под стрес, отнети са им възможностите да си вършат работата в нормални условия, те компенсират тревожността на битието с цинизми. По този принцип много лекари пушат, не защото не знаят за вредата от цигарите.
Апропо, кой повече употребява цинизми и псувни още не е доказано научно. До преди време битуваше мнението, че баш майстори в тази сфера на точния изказ са дюлгерите. И журналистите го умеят, особено като ги притиснат сроковете и броят (емисията) трябва да са готови след секунди, а все нещо не достига в нужната информация. Онзи ден се убедих, че тези твърдения не са верни – има кой да ни надмине и нас. Артистът Иван Ласкин, на когото новопокръстеният вестник „Торнадо” е дал територия за колумнист, се изразява изключително конкретно, с много възклицания и многоточия, и най-вече с директни, долни и доста скучни псувни към всеки, който не му се е понравил с мнението си. Артист ли е, каруцар ли е?
Знае ли човек кой какъв е в тази държава, където за шеф на фонд „Земеделие” може да се сложи някаква госпожица с фалшива диплома и да започне да й се търси отговорност, едва след като е родила „непорочно”, твърдейки, че има всъщност тумор? Представяте ли си някъде на Запад в Европейския съюз да бяха изтъпанили такова същество за началник на каквото и да е? И аз ги говоря едни... та как ще се случи, там просто няма на кого да му мине на ум да фалшифицира какъвто и да е документ, камо ли за висше образование. Ние обаче даваме пример – а лошият пример е заразен.
Ето, една такава международна комедия се разиграва в полето на културните отношения – вече колко време не става ясно как и на чии разноски родна делегация начело с културния ни министър е пребивавала във Венеция, за да се порадва на успехите на една дама, приближена до... ето тук историята мълчи. Ако знаехме до кого, щяхме да си изясним защо и как е получила финансиране за филма си и защо точно той е бил награден в Италия.
Всичко това се случва на фона на разни обикновени събития като плувналата във вода Южна дъга на околовръстното шосе в София, за която отидоха 86 милиона лв. държавни пари, наречена „гордостта на премиера”; като продължаващите атаки срещу Българската академия на науките, която управниците искрено искат да закрият или да сложат на командно дишане, но не си го признават съвсем публично; като откриването на разни странни частни университети, давани за пример на Алма Матер (що ли ни трябва Софийски университет всъщност); на фона на прогнозите, че след един кратък исторически период в България ще живеят повече други етноси и особено един, страстно защитаван от правозащитни НПО-та заради тлъстите задгранични хонорари...
Защо не вземем да тикнем цялата държава във фризера? Може след 30-40-50 години да се намери лек срещу бацила, който я разяжда отвътре – да ни събудят, да ни тикнат освежаващо и отрезвяващо хапче в устата и да видим ставаме ли за хора или е време да ни зачеркнат от картата на света?!
Без цензура | 07-12-2010, 11:34 | ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ*
Преди много време, когато аз самият бях човек (не влагам никакво самосъжаление в тези думи – просто бях здрав, работещ, нормален българин, който нямаше нужда от нечия милостиня), една есен нацепих сам един камион дърва. Такъв беше моментът, налагало се е да пестим не само петте лева за тежкия труд. Толкова се претрепах от това, че следващия път веднага поканих първия завъртял се около купчината дърва циганин да ги внесе в мазето. Жилав, мургав, на вид старец, но с такава енергия, да му се чудиш отде я вземаше. Покрай едната бира, с която го почерпих след свършената работа, се разговорихме. „При Тато имаше работа, бате – сега няма децата с какво да нахраним, чакаме на държавата”, каза. Какви аргументи срещу голата истина можех да извадя? Че ги мързи и за метачи да се хванат? Че лъжат, пращат децата да просят, а момичетата... Тогава замълчах, днес съвсем нямам отговор – защото и аз попаднах сред малцинство, само че от друг вид, и знам какво „прави държавата”. Или се прави, че проблем няма, или вика – вие сте си виновни.
А иначе аз не обичам циганите – онези, които крадат, грабят, насилват и куп други красоти, за които от политкоректност не се съобщава, че са извършени именно от представители на този етнос. Откак дойде демокрацията, безчет знайни и незнайни фондации наливат пари уж за защита на ромите, уж за образованието им и тяхното „включване” в обществото. Този термин с включването е доста безумен – сякаш става дума за някаква машинка, на която натискаш копчето „on”, и тя тръгва.
Голям рев реваха ромските покровители у нас и по света – че не може да ги наричаме цигани, че не трябва да обявяваме етническата принадлежност в криминалните хроники, че трябва да им зачитаме правата. Какви права бе? От този смешен плач припечелиха само участниците във фондацийките, в ролята им на координатори. Нищо не се промени сред самия етнос – освен че хората му решиха да се спасяват поединично и хукнаха из Европа. Е, затова пък най не ги обичам – пътуваха въпреки всички правила и преди, и след като влязохме в ЕС. То не беше ядене на лебеди, не беше крадене на медни жици, не бяха проститутки и сутеньори, не бе чудо.
Спомнете си, обаче, времето, когато още де юре не бяхме в Европейския съюз – връщаха ни ги с пълни самолети от Швеция, например, но не казваха – пратихме в родината им 300 роми – а „триста български граждани”.
Затова сега не разбирам двойния стандарт на Брюксел – Франция да е виновна, че праща у дома им български и румънски цигани, при това такива, които явно са нарушили закона. Защото засега там те имат права на туристическо присъствие от три месеца или на повече – с официална работа. Не схващам защо действията на френската държава – да прати поживо-поздраво у дома им няколко десетки цигани, вбеси до такава степен еврокомисарката Вивиан Рединг, че да окачестви този акт като срамна за Париж екстрадиция по етнически признак. Всъщност, също толкова обидно от страна на Брюксел е да обвинява България и Румъния, че циганите у нас и в северната ни съседка живеели в мизерни условия. Ако еврокомисарите погледнат малко по-далеч от носа си, може би ще видят, че у нас и в Румъния всички хора живеят в пъти по-зле от братята западноевропейци. А може пък и да си припомнят, че проблемът с оцеляването на циганите е най-голям в Източна Европа, защото в Западна Европа той бе решен още по времето на Втората Световна война – с газовите камери на концентрационните лагери, които охотно поглъщаха местните цигани. Цинично може би, но именно там бе приложен принципът на товарищ Сталин: „Няма човек, няма проблем”.
Всъщност, какво толкова странно има, че циганите плъзнаха из Западна Европа? Така или иначе, ще се стигне до момента, когато ЕС ще трябва да вмести в шенгенските си правила София и Букурещ. И когато свободното движение на хора стане факт, ще трябва да помисли и за правата на ромите – като например правото на труд и на живот извън гетата, където Брюксел е свикнал да ги вижда. Макар че и това няма да е решение на проблема – циганите са много различни като поведение и мироглед от всички нас.
Понякога им завиждам – живеят ден за ден, умеят да се веселят много повече, свикнали са да пътуват и да не се оплакват, а на таланта да пеят и танцуват има създадени не един и два киношедьовра. В едно ще се съглася с Джордж Сорос – че когато циганинът постигне социален успех, той престава да е циганин. Това не е интеграция, а асимилация на етноса. Не че милиардерът от унгарски произход е намерил решение на въпроса. Сигурно според мен е едно – че ако общият стандарт на обществото е по-висок и правилата в него се спазват от всички, то и най-бедните и отхвърлени негови представители живеят по-сносно.
От друга страна, проблемът най-вероятно ще си остане нашенски. Западна Европа не гледа с добро око на миграцията на циганите, но пък с охота прегръща кадърните млади българи и румънци. Както е тръгнало (включително и благодарение на високата раждаемост на мургавите сънародници), скоро може да се превърнем в гетото на Европа, където българите са малцинство.
Е, тогава вероятно циганин наистина ще звучи гордо!
Без цензура | 26-09-2010, 15:32 | ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ*
И като се почна една дискусия какво и как е казал Божо Димитров и имал ли е право да се изразява така, та цяла неделя. Противно на правилото „всяко чудо за три дни”, и до днес насмитат министъра от Созопол, че лошо се изказал по адрес на българския народ и на една част от него, че бил простак и хулиган и че това говорело за цялостното отношение на правителството към простолюдието.
Да ви припомня, той каза дословно: „Защо бе, майка му стара, защо толкова злоба, бе. Ей т'ва не мога да си обясня при този шибан народ, при тези шибани колеги. Защо го правят?! Ние, българите, сами ще се изядем наистина!".
Като оставим настрана поамериканченото определение „шибан” (насаждано от ефирки и кабеларки вече 20 години с пороя долнокачествена халтура, в която добрият US-герой изтрепва всички лоши наред), какво толкова изнерви деликатната българска общественост? Самият Бате Бойко изока преди време, че такъв ни бил материалът, за нищо не ставал. Не чак толкова отдавна Ф.Д. (демократичният син премиер Филип Димитров – уточнявам за по-младото поколение) наричаше дистанцирано и с погнуса България „тази държава”. Иван Костов даже не се постара да дава определения – той просто запази гордо мълчание и мълча 2 години, щото народът такова, прост де, не го разбирал. Други пък от наште управници нищо не казваха и се правиха на културни, но колко направиха в своя полза на наш гръб, не е за обсъждане. Няма тук да ви припомням в детайли Ботев (а вий – вий сте идиоти!) и Петко Славейков (Не сме народ, а мърша...), но ясно е, че всеки в своето си време и с определени основания е склонен да тегли една българска на това, което се случва и явно ще продължава да ни се случва.
Хайде сега прочетете още веднъж вопъла на Божидар Димитров извън частта за шибания народ и колеги. „Защо толкова злоба?.... Ние, българите, сами ще се изядем наистина!” Аз не твърдя, че тази склонност към самоизяждане е характерна само за българите, но ние сме типичен пример за това. То се проявява в боричканиците във всяка възможна сфера, не само управленската, в която двайсет години слушам как „предишните са виновни за хала, на който сме”, без никакво значение коя партия е в ролята на сегашните и коя – на предишните. В резултат от което ставаме все по-зле и по-зле, но затова пък винаги се намира някой отвън да ни похвали. Например онзи от Световната банка, който тези дни много ни похвали за реформаторството и борбата с корупцията... да се сеща някой защо? Ами простичко е – като каже, че ни бива, ще ни дадат нови кредити, ще ни оденат новите хамути и дий пак по къра. От двайсет години, сиреч откогато формално ни дадоха да решаваме кой да води бащина дружина, вечно има отлюспвания и разцепвания, разкол сред поповете и свади сред имамите; доста по-отдавна нашата българска диаспора в чужбина е раздирана от скандали и противоречия, сигурно защото спазваме само първата част от поговорката „Брат брата не храни...”
Та да си дойдем на думата, отворена от Божидар Димитров покрай откриването на мощите на Свети Йоан Предтеча в Созопол. Някои бяха за, някои бяха против. Някои се зарадваха на откритието, за което съобщи дори BBC, други казаха, че това са простотии. Проф. Андрей Пантев чак цитира Христос, който казал: „Не се кланяй на идоли” и възвелича еврейската и мюсюлманската религии, защото „те не изобразяват Бог”. Какво общо има Христос с евреите, освен че е от техния народ, не ми стана ясно. Важното е да кажем как не може, бе, не може у нас да се намери нещо, което да възвеличае България по никакъв начин. В хора на скептиците се вписа и проф. Николай Овчаров, нищо че самият той пее дитирамби за Перперикон и Татул. Номерът е да е той може би, а не някой друг?
Помнете ми думата, след не много време ще цъфне у нас екип я на „Нешънъл джиографик”, я на същото съмняващо се чрез кавички BBC и ще направи дълга телевизионна история от откриването на тези мощи. Ще го направят загадъчно, мистериозно, с много отворени въпроси и много красиви ракурси, с мнения за и против, с оценки на значимостта на откритието и така нататък... Всъщност, да питам аз неверниците – кой ви е доказал, че в криптата на ватиканския храм „Сан Пиетро” е съхранено именно сърцето на Свети Петър? Но половината свят отива там на поклонение (да не говорим колко пари оставя, за да надникне вътре). По тази тема точно в този сайт има прекрасен текст на Росица Пенкова „Вече имаме национална кауза: Да повярваме в мощите на Свети Йоан Предтеча”. Каузата обаче, Роси, е за хора, които са способни да се обединят в името на нещо, а ние сме способни само да се скараме... „Ние, българите, сами ще се изядем наистина!”, както кратко го каза Божидар Димитров. Жалко само, че с шибаните си противоречия скоро няма да стигнем до разбирателство. Както и да го извъртаме, сме си едни шибани завистници, за които успехът на другия е повод за лични ядове. Затова нека се оставим на течението, да помълчим и да се радваме на хубавото време, докато го има. Гледайте на света по-позитивно, понякога помага!
Без цензура | 12-08-2010, 05:23 | ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ*
Никой не си бил потърсил рекордния джакпот от 6,5 милиона лева от 17 юни тази година. Бях на път да се скарам с половинката, на която трих сол на главата, докато не отиде да пусне заветния фиш. Накарах я да го пусне няколко пъти, въпреки протестите й, че на лотария не трябва да се вярва; че тотото не е за такива губещи като нас, на които се пада само да работят, работят, работят; въпреки претенциите й, че имала била представа от математическа случайност и че точно на нас няма да ни се случи да ударим шестицата. За неин късмет, нещастникът, който пропуснал да си вземе впечатляващата сума, не е от Варна – от Ловеч бил. Иначе нямаше да се отърве от обвинението, че е загубила фиша, забравила да го провери, пропуснала кьоравото и така нататък.
Чудя се какъв е този човек, който все пак е изтървал подобна сума... Липсва ми въображение да си представя как може някой да е толкова заблуден, че даже да не провери печели ли или не. Всъщност, да бъдем добри – може пък човекът просто да е загубил листчето с печелившите номера, или след запой (вярно, не е съвсем по български подобно поведение, но се случва) паметта му въобще да не пази факта, че е пуснал някакво тото... Намерих много обяснения в електронните форуми какви шашми са организирани от държавата, за да прибере жадуваните 6 милиона лева – от скромното, че просто няма такъв печеливш билет до няколко теории, граничещи до световната конспирация, на които няма да се спирам.
Всъщност, всичко в този живот е лотария. Не е ли така? Днес си жив, утре ти се случва инцидент (инсулт, инфаркт, пада дърво отгоре ти, размазва те бетонна козирка, и то така, че никой не може да те намери 2 дни) и си аут – умрял, изчезнал, или просто извън статистиката... Имат ли представа управляващите и особено синдикатите, които уж се борят за правата на работниците, колко е гадно да си работил 25 години за тази държава и да не си в състояние да докажеш това!?
На мен ми се случи, когато бях на 45 – затова днес съм просто един тъп инвалид, който получава социална пенсия за първа група с придружител. Жената за това не мога да я виня – опита се да ми докаже стажа, но не успя. Купищата вестници, в които бях работил преди демокрацията и около нея, или не съществуват, или са ми плащали минимална заплата. Не успяхме да намерим стажа ми даже в тогавашната „Народна армия”, уж нещо, което би трябвало да има поне нормален архив.
Весело, но не мога да се жалвам, защото не съм единственият потърпевш – въпрос на лотария е. Точно като в лотария един успява да получи нормална пенсия, а за друг се оказва, че въобще не фигурира в регистрите – даже не говоря за хората на село, чийто труд изначално беше ограбен. Съвсем не става дума и за кадрите, работили в разните там комитети на Партията и Комсомола – дълго време следих ходенето им по мъките да обяснят, че и те са се трудили, после им загубих дирята дали ги приеха за работили или не.
Не говоря и за масовия срив в икономиката за последните 20 години, който по-скоро беше едно добре планирано мероприятие. В неговите цели не съществуваха работещи заводи, нямаше там място за някакви „Кремиковци”, авиокомпания „Балкан” или „Варненска корабостроителница”, още повече пък – държавни. Нямаше място и за държавно Енерго, не знам по чий пример вече, защото във Франция то си е на държавата и никой не плаче от това. Затова не се чудете, че е въпрос на лотария дали ще получите „фиш” от Е.ОN, EVN или някое друго трибуквие, че сте поредният късметлия, който има да доплаща с лихвите за повреден електромер. Пред очите ми едно бабе от Аспарухово като по чудо се измъкна и му опростиха 2000 лв., като си признаха, че уредът за измерване бил все пак в ред. Това по-скоро беше пиар акция на новото Енерго, да покаже колко са точни немците и колко прецизно работи онази комисия регулатор, ама нейсе... Ето, бабето е един печеливш от лотарията!
Понякога, макар и вяло, си задавам въпроси без отговор... Например, защо у нас никой не се интересува има ли въобще някаква рехабилитация за инвалидите, или всичко е в ръцете на давещите се? Това също е тото – изпадаш от рулетката и никой не го е еня ще оцелееш или няма. Приятели от Швеция, с които се виждаме веднъж годишно, цъкат с език и нямат обяснение как е възможно никой да не предприема грижи за болните – при тях не било така. При нас, ако не бях в състояние да продам жилище, за да си платя на рехабилитатор, никога нямаше да проходя. Никога нямаше да видя морето повече. Не че сега е лесно, въпреки че великите концесионери на плажовете във Варна още миналата година обещаха, че ще създадат нормален достъп за хора с увреждания. Но не концесионерите са виновни, струва ми се. Просто няма никакви правила, които да накарат когото и да е да направи каквото и да е.
А не е ли лотария фактът, че минат-не минат 4 години, отиваме да гласуваме за някого, пък после се оказва, че пак не сме улучили печелившите числа? Нищо ново под слънцето – и така, докато всички се убедят, че живеем в абсурдна държава. После абсурдите няма да свършат, но поне ще сме наясно какво ни чака. Няма да се изненадваме от факти като тези, че ВМС няма да имат подводница до 2014; НИМХ е „поставена на колене” и трябва да съкращава персонал, за друго пари и без това няма; няма пари за заплати на учители и лекари; закриваме болници; закриваме и театри... То пък за какво ли ни са театри?! Какъв по-голям театър от живота, който уж живеем?!
Простете за черногледството...
Без цензура | 06-08-2010, 07:48 | ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ*
Сега е Бойковото лято и хората са на курорт. Това рече премиерът пред колежката Цветанка Ризова през уикенда. Като дойдела пък Бойковата зима, щели сме да ходим на ски, обеща той. Не знам как точно да тълкувам това послание, защото достатъчно зими видяхме от двайсет години насам. Лукановата зима сигурно я помнят най-вече майките, дето висеха на опашки да купят мляко за бебетата си. Тогава ни подстрекаваха да не купуваме, за Бога, но докато братя и сестри българи се маехме как хем да изпълним призива, хем да не измрем от глад, други, по-братя от нас, си разпределиха баницата.
За Виденовото лято не ми се ще да отварям и дума, но важното е времето си тече, сезоните се сменят, а управниците нито един урок не са научили. Сегашното автохвалебствие на премиера Бойко Борисов доста прилича (не по изразни средства, в това той е категорически неповторим) на финалните трели на Иван Костов, който в края на мандата си каза, че българите никога не са били толкова добре. И понеже нашенецът може да е недалновиден, но в момента на вота все пак гледа джоба си, отказа да му гласува повече доверие. Не го спаси и твърдението, че всички сме били братовчеди и следователно, ако върхушката е добре, по роднинска линия значи сме се уредили.
Да се върнем сега към Бойко и неговото лято. В него има ключови фрази, които ще помним с години. Като тази, че на Дянков ще му дадат Нобелова награда, ако ни извади от кризата. Или че сме почнали 5-6 пъти по-добре да усвояваме еврофондовете. Въобще мащабът “пет-шест пъти повече” е любим на премиера. Пак толкова повече контрабандни цигари и алкохол били заловени по време на неговото властване, отколкото предишното правителство.
То и 5-6 пъти повече полицейски акции може да бяха извършени, при това коя от коя с по-цветисто заглавие – не бяха “Нагли”, не бяха “Октоподи”, не бяха перачи, мутри, медузи и друга фауна. Само че вчера например главната медуза Борислав Гуцанов бе пуснат от домашния арест с нова, по-лека мярка – парична гаранция. Утре-вдругиден ще се окаже, че и това му е много, защото има много приказки, но няма доказателства.
Най-актуалната сензация е арестът на групата “Килърите”, които ни повече, ни по-малко, имали за мишени премиера Бойко Борисов и вицето Цветанов. “Аз за Цецо повече се тревожа”, великодушно-снизходително призна пред Цветанка министър-председателят. Интересно какви факти и доказателства ще излязат, за да произнесе съдът справедливата си дума. Съвсем друг е въпросът, че бате Бойко е решил да вкара в пътя тез пусти магистрати, които толкова години вече имат наглостта да пускат престъпниците. Правилно, закононарушителите трябва да са на топло. Какви са тези приказки за независими съдии?
Обяснението звучи прекрасно! Чуйте: „Ето, арестуваме вчера Сумиста, веднага получава криза и отива в болница. Те колко народ са пребили, колко народ всичките тези, които задържаме, са осакатили. Сако или там кой беше, простата му се развалила. Хайде у тях да я лекува. Да си я лекуват, преди да влязат в ареста. Защото по този начин 20 години добрите хора страдат, а ние се интересуваме дали простатите им са здрави”, възмути се Борисов. Според него създаването на специализиран съд е „в името на доброто на хората”. Какво тук значат някакви си съдебни правила, факти, доказателства, пледоарии? Има утвърден и проверен във времето интелектуален продукт, измислен още от Йосиф Висарионович, и изпълняван в годините на процесите срещу враговете на народа от генералния обвинител на СССР Андрей Вишинский. Няма нужда да му мисли Бойко, просто да го приложи – и всичко иде на мястото си.
След което ще цъфнем и вържем, разбира се – данъците няма да се качват, заплатите няма да падат, бюджетът ще е прекрасен, а хората трябва да изчакат само малко, за да видят резултата – похвали се “нобелистът” Дянков. Търпение му е майката, или както казва световният авторитет в творческото мислене Едуард де Боно: “Сложете жълтата шапка на позитивизма и откривайте стойност във всичко.” Той впрочем, казва и нещо друго: “Най-големият проблем, пред който е изправен светът, не е глобалното затопляне, а лошото мислене.”
Е, значи Бойковото лято не е проблем – проблем е, че не мислим достатъчно добре за него!
Без цензура | 27-07-2010, 15:08 | ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ*
Днес протестираха майките от Благоевград. Нещо там излъгали били държавата – казали, че ще си седят у дома да си гледат отрочетата, пък нагло и потайно ги дали на детски ясли. И сега ще си плащат гяволията с лихвите – а те май никак не са малко. 3 бона са си големи пари за просто българско семейство. Срокът за издължаване бил 14 дни – ако мога да вярвам на репортера, разбира се, навъдиха се много колеги с недотам ясни представи за събитията, които отразяват. Сега си представете продължението на историята – НОИ разпраща гневни писма до майките, и в случай, че не върнат борча тъпкано, ги дава на Агенцията за държавни вземания. Тъй де – който е посегнал на държавното, ще си плаща! Я телевизор там ще им вземат, я количката на детето, я пералнята плюс хладилника – и пак няма да се събере цялата „отмъкната” от държавата субсидия. Помощ сиреч – за тези, които са дръзнали все пак да имат поколение в сегашната мизерна ситуация. Че и отгоре – дали си децата на ясли, за да отидат да работят! Какво безобразие! Що не вземат пример от циганките – нито на работа ходят, нито циганетата по детски заведения дават – чисти като сълза!
Рекох обаче да се позадълбоча в казуса, поради един коментар под линия в сайта на Българската национална телевизия за същия репортаж. И какво се оказва откъм другата гледна точка – че хората, преди да пратят хлапетата си при лелките от яслите, са се консултирали с експерти от Регионално управление „Социално осигуряване” в Благоевград. Получили компетентен отговор, че се спират парите само на тези, чиито деца са приети в заведение на пълна държавна издръжка.
Ей тука е заровено кучето. Навремето е имало един чл. 53 ал. 4 от Кодекса за социално осигуряване, че майчинските пари се спират, ако детето е „настанено в детско заведение на пълна държавна издръжка”. Имаше там едни седмични детски градини и ясли, за тях става дума. После обаче, през август 2006 г., тази алинея се поправя, като от текста елегантно отпада „на пълна държавна издръжка”. Демек – като отиде наследникът в която и да е ясла, даже за 4 часа на ден, майката вече работи и сигурно печели по 2000 лева на месец, затова съвсем законно държавата не иска да й дава повече пари.
Айде на майката майната й, тя сигурно и 400 лева едва скърпва от заплата, като е тъпа да работи. Но къде спаха спецовете от НОИ четири години, че не й спряха кранчето на тази майка-крадла и измамничка? Защо не се обяви ясно и недвусмислено, че ха са си дали детето в която и да е ясла, ха са загубили майчинските? И толкова ли държавните институции нямаха хабер 4 години, че родителките незаконно са вземали пари, да ги засекат и сложат на мястото им – ако веднага, то поне на втория месец? Но защо да го правят – сега в държавната хазна ще влязат толкова парички от неизправни длъжници! Въобще акцията на НОИ много прилича на хайка за попълване на бюджета.
Ключовата комбинация е „попълване на бюджета” – сигурно затова от декември насам всеки месец с по няколко дни до седмица се бави изплащането на детските и надбавките за хора с увреждания. Жалки суми, ще кажете – някакви си 30-40 лева! Зависи обаче от гледната точка – за някои дребни пари за сутрешното кафе с фреш, а други ги чакат като манна небесна, за да оцелеят още един месец... Но пък не е ли държавата, която трябва да дава пример как да изплащаме дълговете си? Тази същата държава, която кара фирмите доброволно да се откажат от определен процент ДДС, за да си го получат въобще. Тази същата, която от доста време насам създава впечатление, че единствената й цел е да попълни бюджета за сметка на своите граждани.
Майката на финансовия министър Симеон Дянков сигурно няма никакви затруднения с житейското оцеляване, затова може да го разберем човека, нали ситият на гладния не вярва. Съвсем същото се отнася и за приятеля на банкерката Цветелина Бориславова, той по едно време даже личен пример даваше как да се откажем от цигарите. Да сме минели на пури, вика.
Минавам, от утре. Само да ми обяснят как да ги ползват с 260-те си лева месечно подаяние на инвалид първа група, който даже не успя да си докаже 25-те години стаж в полза на шибаната държава. Пак заради хаоса, за който вината определено не е моя.
Може да е изтъркано, може да е клише, но ще го кажа – една държава се познава читава ли е или е за боклука, по начина, по който се отнася към старците, болните и децата. А, и по това, как хвали корумпираната си полиция. И по двата показателя – отличен шест! Да му мислят тези, на които ще се наложи дълго да живеят в България.
Без цензура | 13-07-2010, 08:57 | ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ*
Аз съм морски човек. Много повече, отколкото си мислите, когато се майтапите със софиянци и техния девиз „Да беше лето, да бехме у Варна”. Влюбих се в това море, още когато нашите ме водели на почивка в Обзор или на гости у роднини другаде по крайбрежието. Продължих да го обичам през целия си съзнателен живот. Заради възможността да съм близо до него дойдох да живея във Варна. Усещах присъствието му с кожата си – през зимата, когато бурната му мощ се сблъсква със стената на вълнолома, или когато, притъмняло под оловните облаци, надига бавно мътносивите талази на мъртвото вълнение.
Цялото време през лятото беше мое – за разлика от вас, варненци, аз обичам да ходя на плаж. Обичам жегата на пясъка по пладне, необятната дистанция до хоризонта, обичам да плувам навътре, навътре, докато се задъхам, а мисълта ми вече е стигнала до силуетите на корабите... Така най-истински усещам близостта на природата – при това, какъв парадокс, на метри от брега и от притискащия дъх на големия град.
За двайсет години това градско присъствие стана чудовищно и унищожително, няма тишина и спокойствие в курортите, където се изсипаха хиляди кубици бетон. (А уж ни предупреждаваха да се поучим от грешките на Испания... къде ти, нали е важно първо да построим своя си хотел, а после да става каквото ще! Нищо ново под слънцето...)
Не знам, може би сте чели една програма за развитие на туризма във Варна до 2013 г. По-интересно е дали сте чели какво се излива в морето от „най-красивия морски курорт на България” – Златни пясъци. То си било така, извън всички даже български стандарти на заустване, и много преди да настъпи демокрацията и комлексът да се напука по шевовете от безумното строителство.
Ето какво, накратко, сочи анализът за състоянието на водите – в акваторията няма влошени параметри на повърхностните води. „Изключение прави ПСОВ (пречиствателна станция за отпадни води) „Златни пясъци”, чиито отпадъчни води са заустени подводно на 750 м от брега, което е значително по-малко от нормативно изискуемото разстояние 1 морска миля (1850 м).» Нататък анализът разказва, че зоната на замърсяване от тази ПСОВ била успоредна на брега с елиптична форма, дълга 2,7 км и широка 1,8 км. Красота! А ние си мислехме, че се къпем в чисто море, каква измама... Преди 20 години, ако не ме лъже паметта, на Златните имаше около 12 000 легла, сега те са минимум 45 хиляди, отчитайки дефицита на реални статистически данни. Навремето властта се хвалеше, че курортът станал частен 100%, че частната инициатива щяла да реши едва ли не магически всички проблеми. Може би някъде по света това е така, но не и у нас. За нова пречиствателна станция или поне за увеличаване на капацитета на сегашната говорят всички правителства, някои политици даже я избутват в предизборните си програми за местните избори. После лъсва голата истина – държавата не я е еня, ама хич, дали Златните ще потънат във фекалии. Тя, държавата, все повече абдикира от всичките си възможни ангажименти – включително и от регулирането на процесите за опазване на околната среда. Защото какво, ако не тежко нарушение на защитата на природата, е това – да пускаш багерите и строителните машини, а да нехаеш дали собствениците на луксозните хотели ще отделят някоя пара и за екодейности? Е, да, криза е – има удобно обяснение за всички безобразия. Те, горките хотелиери, не могат да си напълнят хотелите даже с цената на хипер ол инклузив, какво да му мислят за природата. Само че в един миг ще стане късно за каквото и да е мислене. Както впрочем се случи в свлачищните зони, с каквито Северното Черноморие е твърде богато. Сега прекарваме организираните туристи през задния двор на крайбрежието, по заобиколните пътища през вилните зони, тъкмо да свикнат с пейзажа, сред който ще им предстои да почиват. Забележете – отдавна не се говори за презастрояването на крайбрежието, а за аварийно потушаване на породените от това проблеми. Под сурдинка изтичат слухове, че доста хотели са пуснати за продажба, но че купувачи, разбира се, няма.
Не че „Златни пясъци” е някакво изключение. Напротив, много по-страшно е на „Слънчев бряг”, но това не прави ситуацията по-малко плачевна. Даже чувам, че уединеното и тихо някога местенце Лозенец, където години наред съм ходил с приятели, вече е средище на луксозни вили и хотели. Наблъскани на метър една от друга сгради, с абсурдна архитектура в стил мутро-барок, с нахъсани да печелят на всяка цена домакини и претъпкани стаи. Познати от чужбина наскоро питаха дали могат да отседнат в някой приветлив къмпинг на Черно море. Млади хора, непретенциозни към разкоша на преспиването, но пък с вкус към природата. Вие къде бихте им препоръчали да отидат? Има ли въобще такова място у нас?
Защо ли задавам риторични въпроси, след като най-чистите местенца по крайбрежието са на път да изчезнат като дюните край Бургас, погълнати от инвеститорските апетити на добре облечени бизнесмени или бедни магистратски деца, какво значение има?! Важен е резултатът, а той вече едва ли може да бъде зачеркнат без последици.
Ех, а като почвах този текст, исках всъщност да кажа нещо друго, много по-лично. Че и днес обичам морето много повече от множество хора, родени край брега. Понякога си мисля, че оцелях и се върнах от оня свят именно заради него. Че единственото нещо, което ме прави щастлив, е възможността да се добера до брега и да поплувам... Колко обаче са „щастливците” като мен, които след катастрофа, здравен инцидент или друга трагедия все пак могат да ходят, макар и бавно и тромаво? Нашият свят е много по-различен, често враждебен и недостъпен. А по крайбрежието, въпреки разните му закони за защита на хората с увреждания (мразя тази дума!) все още няма свястна възможност да слезе човек в количка. Нито има дървени пътеки, нито басейните са пригодени за тази част от българите. То пък защо ли да го прави някой, сега здравите да му мислят как ще оцеляват! За отхвърлените от обществото по-добре да пуснем някоя реклама по телевизията. Или да почакаме сами да ни освободят от присъствието си, докато пеем песни в прослава на МВР.
Без цензура | 06-07-2010, 16:03 | ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ*
Пак обсъждат надълго и нашироко как трябва да се увеличи пенсионната възраст, защото скоро в България няма да има кой да работи. Първата част от информацията е на правителствените среди, а обяснението – пряко следствие от 20 години безхаберие и незаинтересованост от социалните процеси, които бурно промениха демографската картина на страната. Така де – някои от нас още помнят, че някъде в края на 80-те години чакахме да се роди 9-милионният българин! Сега статистиката гузно мълчи колко сме останали след няколкото вълни на емиграция веднага след промените. То и думата мълчание е доста непригодна в случая, може и да се опитват хорицата да извадят на бял свят реалния брой население на България. Но като гледам какво се случва само в един блок – нашия, средностатистическа тухлена сграда от 5 етажа в центъра на Варна, дълбоко се съмнявам, че някой е уловил какво се случва в един голям български град. От петнайсетината дечурлиги, които пълнеха двора със смях и звънко веселие, в родната Варна са останали не повече от 3-4. Две момичета заминаха за Щатите да вземат висше образование; третото отиде уж да учи, но се омъжи за негър и изглежда доста щастливо в шареното си семейство зад океана. Едно от момчетата стана икономист във финансовата столица на Европа Франкфурт. Учейки и работейки едновременно, той някак успя да се дипломира, без да се прави на хайделбергски студент и без да тежи на семейството си. Друго момиче, след дълги лутаници, хареса туризма за професия, завършва магистратура във Франция и е на път (и с добро CV при това) да намери развитието си навсякъде другаде, но не и у нас. Нейна съученичка вече прави докторат в Париж и изобщо не възнамерява да се върне.
И аз не разполагам с пълна статистика за живота на младите българи, но пък и не ми е работа. Правителствата да му мислят! Отдавна, поне от 10 години, говорят за студенски заеми, които да помогнат на децата да се изучат било тук, било навън. Досега не се случи нищо друго, освен обикновените заробващи оферти на банките, които са едно към едно търговски предложения без никакви улеснения. Големият минус в тях е изискването родителите да имат постоянна и посочена «на светло» заплата, с която да гарантират искания заем на чедата си. Сами пресметнете колко хора могат да си го позволят.
Но не за това ми беше думата. Всичите тези десетина момичета и момчета от Варна все още се водят жители на морската ни столица. В същото време видимо градът се пука по шевовете - расте механично поради огромната безработица в малките селища наблизо и надалеч. Значителна част от това нахлуващо отвън население обаче никъде не е вписано – нали вече няма домови книги, а новият закон за етажната собственост се оказа хилав и некадърен още при писането му. И докато това все пак може да се вмести в графата «вътрешна миграция», какво да кажем за изчезналите на Запад около 2 милиона българи?
Доскоро управниците лежаха на мнението, че тези хора просто пътуват навън, един вид на гурбет, но всъщност всеки момент могат да си дойдат. Битува и едно силно успокоително за живеещите в България твърдение – че онези, дето заминаха, там са мнооого зле, там те мият чинии и подгъзуват на чужденците. Има и такива, разбира се, както има и много, които работят в чужбина на черно или още по-зле, нарушават законите на подредените държави с трафик на плът, наркотици и други неувяхващи пороци. Тези от «нормалните» българи, които остават тук, обичат да изтъкват остарели поговорки от сорта «Камъкът си тежи на мястото». Държавата пък имитира активност, като всяка година се хвали, че наема на служба като чиновници току що завършили висшисти. На длъжност младши експерти тези новоизлюпени служители вземат не повече от 400 лева. За сравнение, онези в Германия и Франция още като стажанти получават не по-малко от 800 евро.
Точно от тази посока на изчезване трябва да се боят българските държавници – защото младите българи, които днес заминават да следват на Запад, са амбициозни, умни и предприемчиви. Наблюдава се още една тенденция – огромен наплив на ученици в западноевропейските училища и колежи – тоест родителите вече си дават сметка за тоталната разруха в българското средно образование и намират спасителна алтернатива. Тези деца не са родолюбците от епохата на Възраждането (не са и длъжни!), които получавали образованието си в Париж и Виена, а идвали да живеят в Отечеството, за да му помагат. Сега те предпочитат да се утвърждават там, където ги ценят и им предлагат адекватно заплащане. Единици са онези, които се връщат – част от тях, за да нахлуят недотам скопосано в политическия елит на страната. (То пък един елит... нейсе!) А и нали живеем в ерата на глобализацията и свободното движение на хора, капитали и каквото там още обясняват от Брюксел.
Забележете – мърморим под нос, че старите европейски държави не ни пускали на техния пазар на труда. Но проблемът е за полските водопроводчици, румънските тираджии или българските дюлгери, колкото и да размахват тази заплаха някои екзотични представители на Европарламента. Преди година датският евродепутат Моргенс Камре се изцепи по този повод, че “източноевропейските страни трябва да имат по-малко влияние от други страни в континента, защото те са по-малко интелигентни от северните страни». Какъв смях! В същото време няма никакъв проблем българските абсолвенти в западноевропейските вузове да си намерят работа (даже да бъдат поканени при прекрасни условия!) от тамошните фирми. Може да ви досаждам с примера на Германия, но Берлин, след като се опари хубавичко с милионите турски гастарбайтери, вече смени изцяло стратегията – там трудно могат да се задържат прости работници, но пък са добре дошли младите специалисти, които са завършили в страната на Гьоте или заедно с основната си специалност владеят перфектно езика му. Дори сега – във времената на криза...
Отдавна е време българските управници да си дадат сметка, че няма никакъв начин да върнат в страната успелите млади експерти, освен с нормален стандарт на живот. Защото и 70 години да сложат праг за пенсиониране, това няма да реши въпроса с изчезването на България. След 30 години населението ще намалее с още милион и половина, предупредиха тези дни от НОИ. 45% от хората ще бъдат на възраст над 65 години. А може би в тази сметка не са сложени циганите? Те не емигрират, не търсят европейски пътища за развитие, не се образоват, но затова пък се множат няколко пъти по-бързо от българите. Не си измисляам – според някой си Център «Амалипе» над 74 процента от ромите в България над 10-годишна възраст имат постоянен партньор, с когото живеят заедно. Над десет години! На 15-16 вече имат деца, при повечко, защото за всяко дете държавата дава пари. Е, мизерна сума, но този етнос не мисли за утре, камо ли за бъдещето на тези деца. Онези експерти от «Амалипе» обаче били сигурни, че в ромската общност се наблюдавала сериозна трансформация от патриархат към модерност. Какво ли ще рече това?
След 30 години няма да съм жив да видя докъде ще ни докара демографската криза. Макар че и днес е ясно, пак ако вярваме на статистиката – в България вече има 148 села без нито един постоянен жител. Близо 330 пък са тези, в които живеят до десет души. Това ли беше целта на задачата – България да изчезне съвсем? Скоро може да рапортуваме, че сме я изпълнили, а на нейно място сме построили Цигания.
Без цензура | 27-06-2010, 15:49 | ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ*
Пак обсъждат надълго и нашироко как трябва да се увеличи пенсионната възраст, защото скоро в България няма да има кой да работи. Първата част от информацията е на правителствените среди, а обяснението – пряко следствие от 20 години безхаберие и незаинтересованост от социалните процеси, които бурно промениха демографската картина на страната. Така де – някои от нас още помнят, че някъде в края на 80-те години чакахме да се роди 9-милионният българин! Сега статистиката гузно мълчи колко сме останали след няколкото вълни на емиграция веднага след промените. То и думата мълчание е доста непригодна в случая, може и да се опитват хорицата да извадят на бял свят реалния брой население на България. Но като гледам какво се случва само в един блок – нашия, средностатистическа тухлена сграда от 5 етажа в центъра на Варна, дълбоко се съмнявам, че някой е уловил какво се случва в един голям български град. От петнайсетината дечурлиги, които пълнеха двора със смях и звънко веселие, в родната Варна са останали не повече от 3-4. Две момичета заминаха за Щатите да вземат висше образование; третото отиде уж да учи, но се омъжи за негър и изглежда доста щастливо в шареното си семейство зад океана. Едно от момчетата стана икономист във финансовата столица на Европа Франкфурт. Учейки и работейки едновременно, той някак успя да се дипломира, без да се прави на хайделбергски студент и без да тежи на семейството си. Друго момиче, след дълги лутаници, хареса туризма за професия, завършва магистратура във Франция и е на път (и с добро CV при това) да намери развитието си навсякъде другаде, но не и у нас. Нейна съученичка вече прави докторат в Париж и изобщо не възнамерява да се върне.
И аз не разполагам с пълна статистика за живота на младите българи, но пък и не ми е работа. Правителствата да му мислят! Отдавна, поне от 10 години, говорят за студенски заеми, които да помогнат на децата да се изучат било тук, било навън. Досега не се случи нищо друго, освен обикновените заробващи оферти на банките, които са едно към едно търговски предложения без никакви улеснения. Големият минус в тях е изискването родителите да имат постоянна и посочена «на светло» заплата, с която да гарантират искания заем на чедата си. Сами пресметнете колко хора могат да си го позволят.
Но не за това ми беше думата. Всичите тези десетина момичета и момчета от Варна все още се водят жители на морската ни столица. В същото време видимо градът се пука по шевовете - расте механично поради огромната безработица в малките селища наблизо и надалеч. Значителна част от това нахлуващо отвън население обаче никъде не е вписано – нали вече няма домови книги, а новият закон за етажната собственост се оказа хилав и некадърен още при писането му. И докато това все пак може да се вмести в графата «вътрешна миграция», какво да кажем за изчезналите на Запад около 2 милиона българи?
Доскоро управниците лежаха на мнението, че тези хора просто пътуват навън, един вид на гурбет, но всъщност всеки момент могат да си дойдат. Битува и едно силно успокоително за живеещите в България твърдение – че онези, дето заминаха, там са мнооого зле, там те мият чинии и подгъзуват на чужденците. Има и такива, разбира се, както има и много, които работят в чужбина на черно или още по-зле, нарушават законите на подредените държави с трафик на плът, наркотици и други неувяхващи пороци. Тези от «нормалните» българи, които остават тук, обичат да изтъкват остарели поговорки от сорта «Камъкът си тежи на мястото». Държавата пък имитира активност, като всяка година се хвали, че наема на служба като чиновници току що завършили висшисти. На длъжност младши експерти тези новоизлюпени служители вземат не повече от 400 лева. За сравнение, онези в Германия и Франция още като стажанти получават не по-малко от 800 евро.
Точно от тази посока на изчезване трябва да се боят българските държавници – защото младите българи, които днес заминават да следват на Запад, са амбициозни, умни и предприемчиви. Наблюдава се още една тенденция – огромен наплив на ученици в западноевропейските училища и колежи – тоест родителите вече си дават сметка за тоталната разруха в българското средно образование и намират спасителна алтернатива. Тези деца не са родолюбците от епохата на Възраждането (не са и длъжни!), които получавали образованието си в Париж и Виена, а идвали да живеят в Отечеството, за да му помагат. Сега те предпочитат да се утвърждават там, където ги ценят и им предлагат адекватно заплащане. Единици са онези, които се връщат – част от тях, за да нахлуят недотам скопосано в политическия елит на страната. (То пък един елит... нейсе!) А и нали живеем в ерата на глобализацията и свободното движение на хора, капитали и каквото там още обясняват от Брюксел.
Забележете – мърморим под нос, че старите европейски държави не ни пускали на техния пазар на труда. Но проблемът е за полските водопроводчици, румънските тираджии или българските дюлгери, колкото и да размахват тази заплаха някои екзотични представители на Европарламента. Преди година датският евродепутат Моргенс Камре се изцепи по този повод, че “източноевропейските страни трябва да имат по-малко влияние от други страни в континента, защото те са по-малко интелигентни от северните страни». Какъв смях! В същото време няма никакъв проблем българските абсолвенти в западноевропейските вузове да си намерят работа (даже да бъдат поканени при прекрасни условия!) от тамошните фирми. Може да ви досаждам с примера на Германия, но Берлин, след като се опари хубавичко с милионите турски гастарбайтери, вече смени изцяло стратегията – там трудно могат да се задържат прости работници, но пък са добре дошли младите специалисти, които са завършили в страната на Гьоте или заедно с основната си специалност владеят перфектно езика му. Дори сега – във времената на криза...
Отдавна е време българските управници да си дадат сметка, че няма никакъв начин да върнат в страната успелите млади експерти, освен с нормален стандарт на живот. Защото и 70 години да сложат праг за пенсиониране, това няма да реши въпроса с изчезването на България. След 30 години населението ще намалее с още милиард и половина, предупредиха тези дни от НОИ. 45% от хората ще бъдат на възраст над 65 години. А може би в тази сметка не са сложени циганите? Те не емигрират, не търсят европейски пътища за развитие, не се образоват, но затова пък се множат няколко пъти по-бързо от българите. Не си измисляам – според някой си Център «Амалипе» над 74 процента от ромите в България над 10-годишна възраст имат постоянен партньор, с когото живеят заедно. Над десет години! На 15-16 вече имат деца, при повечко, защото за всяко дете държавата дава пари. Е, мизерна сума, но този етнос не мисли за утре, камо ли за бъдещето на тези деца. Онези експерти от «Амалипе» обаче били сигурни, че в ромската общност се наблюдавала сериозна трансформация от патриархат към модерност. Какво ли ще рече това?
След 30 години няма да съм жив да видя докъде ще ни докара демографската криза. Макар че и днес е ясно, пак ако вярваме на статистиката – в България вече има 148 села без нито един постоянен жител. Близо 330 пък са тези, в които живеят до десет души. Това ли беше целта на задачата – България да изчезне съвсем? Скоро може да рапортуваме, че сме я изпълнили, а на нейно място сме построили Цигания.
Без цензура | 27-06-2010, 15:45 | ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ*
Уморих се да следя сагата Бургас-Александруполис. През пролетта отчетохме три години, откакто с фанфари обявиха подписаното споразумение между Русия, България и Гърция за пренос на петрол от Кавказ и Средна Азия до европейските пазари. Три години са разтегливо понятие в наше време, особено когато се намесят и фактори извън чисто технологичните. Аз лично скоро смятам да отбележа 15 години, откакто отразявах започващото „всеки момент” изграждане на тунела под Шипка. Този момент не дойде и до днес. Някъде в мъглата на междуправителствените споразумения потъна и вторият мост над Дунав. В друг случай пък геополитическите и икономически интереси бяха толкова сгъстени, че тръбопроводът Син поток бе построен при пълното игнориране на България. По формулата на тогавашния бос на „Газпром” Рем Вяхирев – „можем с вас, можем покрай вас, а можем и без вас”. Не се наемам да изчисля какви пари изгубихме от твърдоглавието си да кажем „не” на Русия. Фактите са налице – докато тогавашният министър на екологията Евдокия Манева заплашваше да съди „Газпром” в Европейския съд, турците се съгласиха на всички условия. До днес само печелят от това си решение.
Въобще има един особен момент във взаимоотношенията между българското правителство и Русия. Той изглежда чисто психологически, създаден някъде след Освобождението и основан на логиката «да се освободим от освободителите». В наше време именно желанието за независимост накара Жан Виденов да откаже предложението транзитните газопроводи от Русия да минават през нашата територия.
След това, в светлината на въжделенията за европейско бъдеще, всички български правителства се държаха като ощипани моми и или директно въртяха отрицателно глава на каквато и да е оферта от сибирската мечка, или елегантно се увъртаха от ясен отговор.
Модерна нотка в общуването внесе кабинетът на Бойко Борисов. Откак е премиер, генералът се опитва да заяви твърда позиция спрямо Русия, което отстрани изглежда до голяма степен комично. Особено като си спомним срещата с Путин, когото трудно някой може да изведе от равновесие (в буквален и преносен смисъл). Не бих казал, че Бойко излезе с чест от положението, като въобще не включвам в излагацията непознаването на дипломатическия протокол от наша страна. От стойката «няма пък да се съглася» няма печеливш изход и нашият министър-председател трябва да е усвоил този урок много преди да се заеме с управлението на държавата. Той, разбира се, вероятно има своите причина да казва не, само трябва да го прави малко по-координирано.
Тук е уместно да си припомним как се развиха отношенията по повод именно на петролопровода Бургас-Александруполис. На 11 юни Бойко Борисов в характерния си категоричен стил заяви, че България се отказва от изграждането му. Малко по-късно заместник външният министър Марин Райков и министърът на икономиката и енергетиката Трайчо Трайков допълниха, че всъщност няма окончателно решение «за» или «против». В характера на Бойко не е да замита каквито и да са противоречия. «Още са млади, би трябвало, когато ги питат, без да знаят какво съм казал – да изчакат. Сигурен съм, че повече няма да грешат», отсече той. Няколко дни след това, сякаш нищо не е било, дипломат №1 на България Николай Младенов заяви, че решението за петролопровода Бургас-Александруполис щяло да се вземе на база на експертизата по Оценка на въздействието върху околната среда. Междувременно не стана ясно питал ли е той премиера какво да говори, или пак е заложил на самодейността. Въобще за нашия кариерист в дипломацията (пардон, дипломат от кариерата) са характерни авторитетни изказвания по най-разнообразни теми. Той допълни, че експертизата щяла да отнеме доста време. Явно, дотогава я камилата, я камиларят...
Нека видим как коментират българската икономическа политика в енергетиката от руска страна. «След смяната на властта България започна да се отнася много внимателно към проектите с Русия и да ги поставя под съмнение», коментира тези дни генералният директор на Фонда за национална енергийна сигурност Константин Симонов. Експертът вижда логика в казуса с проекта Бургас-Александруполис – строителството на петролопровода се обезсмисля, ако има развитие по другия петролопровод - Самсун-Джейхан. Русия всъщност се замисли за изграждане на трансбалканския петролопровод преди три години, когато отношенията й с Турция бяха твърде сложни, и Истанбул използваше претоварените проливи Босфора и Дарданелите, за да притиска Москва, като ограничаваше броя на танкерите, превозващи руски петрол в този регион. Днес обаче ситуацията е различна. Турция вече се позиционира като един от основните енергийни партньори на Русия. Така петролопроводът Самсун-Джейхан става абсолютен конкурент на трансбалканския маршрут, тъй като и двете трасета имат една и съща роля – да пренасят петрол от Черно море към Средиземно.
«Нереално е да се обединят два проекта, които са в конкуренция помежду си, това беше една странна идея. България разбира, че идва краят на Бургас-Александруполис, и че трябва да излезе от този проект с гордо вдигната глава» - така Симонов обяснява изявлението на Бойко Борисов. Според руския експерт на Русия скоро ще се наложи официално да се откаже от този петролопровод, затова сега тя печели, тъй като не е инициатор за подобен ход.
Енергетиката открай време е висша форма на политиката, но с други цели. Предстои да видим какво печелим, като правим предсказуеми от партньорите или съперниците ходове.
А ако питате мен, по-добре да не пробваме какво ще се случи, ако руски петролни танкери тръгнат от Бургас през Черно море. Екологията също е важна, нали?
Без цензура | 18-06-2010, 10:33 | ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ*
Уморих се да следя сагата Бургас-Александруполис. През пролетта отчетохме три години, откакто с фанфари обявиха подписаното споразумение между Русия, България и Гърция за пренос на петрол от Кавказ и Средна Азия до европейските пазари. Три години са разтегливо понятие в наше време, особено когато се намесят и фактори извън чисто технологичните. Аз лично скоро смятам да отбележа 15 години, откакто отразявах започващото „всеки момент” изграждане на тунела под Шипка. Този момент не дойде и до днес. Някъде в мъглата на междуправителствените споразумения потъна и вторият мост над Дунав. В друг случай пък геополитическите и икономически интереси бяха толкова сгъстени, че тръбопроводът Син поток бе построен при пълното игнориране на България. По формулата на тогавашния бос на „Газпром” Рем Вяхирев – „можем с вас, можем покрай вас, а можем и без вас”. Не се наемам да изчисля какви пари изгубихме от твърдоглавието си да кажем „не” на Русия. Фактите са налице – докато тогавашният министър на екологията Евдокия Манева заплашваше да съди „Газпром” в Европейския съд, турците се съгласиха на всички условия. До днес само печелят от това си решение.
Въобще има един особен момент във взаимоотношенията между българското правителство и Русия. Той изглежда чисто психологически, създаден някъде след Освобождението и основан на логиката «да се освободим от освободителите». В наше време именно желанието за независимост накара Жан Виденов да откаже предложението транзитните газопроводи от Русия да минават през нашата територия.
След това, в светлината на въжделенията за европейско бъдеще, всички български правителства се държаха като ощипани моми и или директно въртяха отрицателно глава на каквато и да е оферта от сибирската мечка, или елегантно се увъртаха от ясен отговор.
Модерна нотка в общуването внесе кабинетът на Бойко Борисов. Откак е премиер, генералът се опитва да заяви твърда позиция спрямо Русия, което отстрани изглежда до голяма степен комично. Особено като си спомним срещата с Путин, когото трудно някой може да изведе от равновесие (в буквален и преносен смисъл). Не бих казал, че Бойко излезе с чест от положението, като въобще не включвам в излагацията непознаването на дипломатическия протокол от наша страна. От стойката «няма пък да се съглася» няма печеливш изход и нашият министър-председател трябва да е усвоил този урок много преди да се заеме с управлението на държавата. Той, разбира се, вероятно има своите причина да казва не, само трябва да го прави малко по-координирано.
Тук е уместно да си припомним как се развиха отношенията по повод именно на петролопровода Бургас-Александруполис. На 11 юни Бойко Борисов в характерния си категоричен стил заяви, че България се отказва от изграждането му. Малко по-късно заместник външният министър Марин Райков и министърът на икономиката и енергетиката Трайчо Трайков допълниха, че всъщност няма окончателно решение «за» или «против». В характера на Бойко не е да замита каквито и да са противоречия. «Още са млади, би трябвало, когато ги питат, без да знаят какво съм казал – да изчакат. Сигурен съм, че повече няма да грешат», отсече той. Няколко дни след това, сякаш нищо не е било, дипломат №1 на България Николай Младенов заяви, че решението за петролопровода Бургас-Александруполис щяло да се вземе на база на експертизата по Оценка на въздействието върху околната среда. Междувременно не стана ясно питал ли е той премиера какво да говори, или пак е заложил на самодейността. Въобще за нашия кариерист в дипломацията (пардон, дипломат от кариерата) са характерни авторитетни изказвания по най-разнообразни теми. Той допълни, че експертизата щяла да отнеме доста време. Явно, дотогава я камилата, я камиларят...
Нека видим как коментират българската икономическа политика в енергетиката от руска страна. «След смяната на властта България започна да се отнася много внимателно към проектите с Русия и да ги поставя под съмнение», коментира тези дни генералният директор на Фонда за национална енергийна сигурност Константин Симонов. Експертът вижда логика в казуса с проекта Бургас-Александруполис – строителството на петролопровода се обезсмисля, ако има развитие по другия петролопровод - Самсун-Джейхан. Русия всъщност се замисли за изграждане на трансбалканския петролопровод преди три години, когато отношенията й с Турция бяха твърде сложни, и Истанбул използваше претоварените проливи Босфора и Дарданелите, за да притиска Москва, като ограничаваше броя на танкерите, превозващи руски петрол в този регион. Днес обаче ситуацията е различна. Турция вече се позиционира като един от основните енергийни партньори на Русия. Така петролопроводът Самсун-Джейхан става абсолютен конкурент на трансбалканския маршрут, тъй като и двете трасета имат една и съща роля – да пренасят петрол от Черно море към Средиземно.
«Нереално е да се обединят два проекта, които са в конкуренция помежду си, това беше една странна идея. България разбира, че идва краят на Бургас-Александруполис, и че трябва да излезе от този проект с гордо вдигната глава» - така Симонов обяснява изявлението на Бойко Борисов. Според руския експерт на Русия скоро ще се наложи официално да се откаже от този петролопровод, затова сега тя печели, тъй като не е инициатор за подобен ход.
Енергетиката открай време е висша форма на политиката, но с други цели. Предстои да видим какво печелим, като правим предсказуеми от партньорите или съперниците ходове.
А ако питате мен, по-добре да не пробваме какво ще се случи, ако руски петролни танкери тръгнат от Бургас през Черно море. Екологията също е важна, нали?
Без цензура | 18-06-2010, 07:19 | ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ*
Много съм зъл тези дни.
Не стига, че парите не стигат, не стига, че еврото се срива, ами във Варна хванали кораб с цигари. Тяхното попадане в страната, тоест влиянието им върху икономиката на България, щяло да бъде като „удар от метеорит върху бюджета”. Ега ти икономиката, ако едни контрабандни цигари могат да я сринат! Да бяха ми оставили няколко стека поне да ги опитам, и без това от месеци насам се пробвам да намеря пътечка към контрабандистите, които (говори се) в София продавали на Женския пазар картончето за 2 лева. Но не – и този митнически „удар”, преди да бъде изцяло изяснен откъде ни дойде, послужи на първо място за раздаване на шамари между вицепремиерите на България.
Слушам как в понеделник сутринта вездесъщият Симеон Дянков намекна няколко пъти, че акцията била извършена съвсем без участието на МВР и че „по-важно било да се работи, вместо да се говори”. И още, че, който говорел повечко, значи не бил вършел работа. Директна атака към онзи, който вече има по-голям рейтинг в очите на болшинството от самия премиер! Г-н Дянков каза, че не го интересува ничий рейтинг, освен този на правителството и на премиера. Всъщност, напълно възможно е аз да не разбирам съвсем какво иска да каже господин вицепремиерът, все пак той е работил в Световната банка, бил е там вътрешен човек, така да се каже. А към казаното от такива хора трябва да се отнасяме с внимание. Например още преди няколко месеца
нобеловият лауреат Джозеф Стиглиц предсказа неминуем колапс на еврото,
ако Европа не предприеме кардинални реформи. По-рано пък предупреди Америка, че може да станем свидетели на края на долара.
А скоро след като се раздели с поста си на старши вицепрезиден и главен икономист на Световната банка, Стиглиц стана основен опонент на нейната стратегия. Детайлно обясняваше какво всъщност представлява тъй наречената стратегия за подкрепа. Това са стратегии за подкрепа на бедните страни, формирани след провеждане на квалифицирани експертизи на място. Според вътрешния човек Стиглиц обаче, банковата „експертиза” се ограничава до непосредствена инспекция на местния петзвезден хотел. Тя плавно преминава в срещи с просещия местен министър на финансите, на когото се предлага „споразумение за реструктуриране”, напълно готово да бъде подписано. Според Стиглиц, без значение за коя страна става дума, на министъра се предлага една и съща програма от четири стъпки.
И сега внимавайте, защо част от този филм вече сме го гледали.
Първа стъпка – приватизация.
В свои интервюта Стиглиц разказва, че немалко политици, вместо да се съпротивяват на разпродажбата на държавни индустриални обекти, с препоръките на Световната банка са заглушавали местните критици и с блясък в очите предлагали за продан своите национални компании – електро- и водоснабдителни дружества например. Или авиокомпании, без значение. „Трябваше да видите очите им, които широко се отваряха при мисълта за възможните комисионни при сделките за милиарди долари”, споделя икономистът.
Стъпка две е либерализацията на пазара на капитали
Теоретично това би трябвало да даде възможност на инвестиционния капитал да влиза и излиза в страната. Факт е, че парите по-скоро излизат, като в Индонезия и Бразилия. Стиглиц нарича това цикъл на горещите пари. Наличието им завърта сделките с недвижими имоти и валута, но при първите признаци на някакво затруднение те отлитат обратно. Националните резерви могат да се изчерпят за броени дни.
В този момент, по думите на финансиста, МВФ принуждава съответната държава да предприеме
стъпка номер три – да въведе пазарни цени
Забавен термин да се обозначи скокът на цените на храните, водата, битовата газ, тока... Всичко това съвсем предсказуемо води до стъпка номер три и половина, която Стиглиц нарича МВФ-метеж. Тоест – изблик на недоволство, демонстрации, протести, които водят до ново бягство на капиталите и срив на правителствата. Този икономически пожар има и светла страна – за чужденците, които могат да изкупят имуществото на фалиралите на безценица. Впечатляващо е, че обикновено победители след подобен пожар са западните банки.
Ето ви и четвъртата стъпка – свободната търговия
Тази свободна търговия, разбира се – по правилата на Световната търговска организация и Световната банка, Джоузеф Стиглиц сравнява с Опиумните войни – те също са се водели за „отваряне на пазарите”. Всичко това може да ви звучи доста потискащо, но носителят на Нобелова награда отиде и по-надалеч. Той написа книга за сегашната световна криза. Да, да – същата, която доскоро ни убеждаваха, че може да ни заобиколи. Чета тези дни, че с начини за разрешаването й са се заели и видни астролози и кабалисти. Един от тях щял да води курсове и във Варна, както и да раздава лични решения на проблемите, срещу скромната сума от около 200 лв. На човек. Но да не се отвличаме от темата.
В своята книга „Свободно падане”, която наскоро излезе и у нас, Джоузеф Стиглиц е категоричен: „Системата, която се провали така злощастно, не се е самосъздала. Тя беше създадена.” Анализирайки ситуацията, довела до трус на международната монетарна и финансова система, Стиглиц стига до извода, че „дефектите на нашата икономика са отражение на по-дълбоките проблеми на нашето общество”. Нещо повече – „Не съществува научна основа за презумпцията, че пазарите са ефективни”.
Тоест – вероятно има нужда и от планиране, и от държавно регулиране на икономиката? Кой може да каже какво ще се случи, ако махалото се люшне в обратната посока? Вече всъщност въобще не се учудвам, че в авторитетните западни университети изучават детайлно Маркс. Не че неговите решения и особено претворяването им впоследствие се оказаха полезни за обществото и също се провалиха злощастно.
А в същото време у нас ни занимават със забавни твърдения, че кризата е свършила още през април, обещават да не ни намаляват заплатите, както направили в Румъния, и да не се стига да сътресения по гръцки. Обещават ни, че ще дават пари за инфраструктура и ще се погрижат за бедните, както никой друг по-рано не го е правил. Засега малко затихна желанието да ни вкарат набързо в еврозоната, за която вече се говори, че може и да се разпадне... Тревожното е, че всичко това го казва човек, който е работил в групата по антикризисни политики на Световната банка – Симеон Дянков. И той – вътрешен човек.
А знаете ли каква е разликата между Дянков и Стиглиц? Единият е напуснал поради несъгласие с политиките на Световната банка. Другият дойде направо оттам да решава рисковата ситуация в България.
Не знам на какво мнение сте вие, но аз със сигурност вярвам повече на първия.
* Венцислав Петров има богата журналистическа биография. През последните 25 години е работил в столичните редакции на вестниците "Народна армия", "Подкрепа", "Стандарт", "Дума". След като идва да живее във Варна преди 13 години, първо е кореспондент на вестник "Дума", след това е зам.-главен редактор на варненското издание на "Стандарт", а по-късно - главен редактор на вестник "Позвънете". Преди 6 години тежка болест затваря Венци у дома. Сега след дълго мълчание, той се връща към професията като колумнист на ВарнаУтре.бг.
Без цензура | 08-06-2010, 06:10 | ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ*
Много съм зъл тези дни.
Не стига, че парите не стигат, не стига, че еврото се срива, ами във Варна хванали кораб с цигари. Тяхното попадане в страната, тоест влиянието им върху икономиката на България, щяло да бъде като „удар от метеорит върху бюджета”. Ега ти икономиката, ако едни контрабандни цигари могат да я сринат! Да бяха ми оставили няколко стека поне да ги опитам, и без това от месеци насам се пробвам да намеря пътечка към контрабандистите, които (говори се) в София продавали на Женския пазар картончето за 2 лева. Но не – и този митнически „удар”, преди да бъде изцяло изяснен откъде ни дойде, послужи на първо място за раздаване на шамари между вицепремиерите на България.
Слушам как в понеделник сутринта вездесъщият Симеон Дянков намекна няколко пъти, че акцията била извършена съвсем без участието на МВР и че „по-важно било да се работи, вместо да се говори”. И още, че, който говорел повечко, значи не бил вършел работа. Директна атака към онзи, който вече има по-голям рейтинг в очите на болшинството от самия премиер! Г-н Дянков каза, че не го интересува ничий рейтинг, освен този на правителството и на премиера. Всъщност, напълно възможно е аз да не разбирам съвсем какво иска да каже господин вицепремиерът, все пак той е работил в Световната банка, бил е там вътрешен човек, така да се каже. А към казаното от такива хора трябва да се отнасяме с внимание. Например още преди няколко месеца
нобеловият лауреат Джозеф Стиглиц предсказа неминуем колапс на еврото,
ако Европа не предприеме кардинални реформи. По-рано пък предупреди Америка, че може да станем свидетели на края на долара.
А скоро след като се раздели с поста си на старши вицепрезиден и главен икономист на Световната банка, Стиглиц стана основен опонент на нейната стратегия. Детайлно обясняваше какво всъщност представлява тъй наречената стратегия за подкрепа. Това са стратегии за подкрепа на бедните страни, формирани след провеждане на квалифицирани експертизи на място. Според вътрешния човек Стиглиц обаче, банковата „експертиза” се ограничава до непосредствена инспекция на местния петзвезден хотел. Тя плавно преминава в срещи с просещия местен министър на финансите, на когото се предлага „споразумение за реструктуриране”, напълно готово да бъде подписано. Според Стиглиц, без значение за коя страна става дума, на министъра се предлага една и съща програма от четири стъпки.
И сега внимавайте, защо част от този филм вече сме го гледали.
Първа стъпка – приватизация.
В свои интервюта Стиглиц разказва, че немалко политици, вместо да се съпротивяват на разпродажбата на държавни индустриални обекти, с препоръките на Световната банка са заглушавали местните критици и с блясък в очите предлагали за продан своите национални компании – електро- и водоснабдителни дружества например. Или авиокомпании, без значение. „Трябваше да видите очите им, които широко се отваряха при мисълта за възможните комисионни при сделките за милиарди долари”, споделя икономистът.
Стъпка две е либерализацията на пазара на капитали
Теоретично това би трябвало да даде възможност на инвестиционния капитал да влиза и излиза в страната. Факт е, че парите по-скоро излизат, като в Индонезия и Бразилия. Стиглиц нарича това цикъл на горещите пари. Наличието им завърта сделките с недвижими имоти и валута, но при първите признаци на някакво затруднение те отлитат обратно. Националните резерви могат да се изчерпят за броени дни.
В този момент, по думите на финансиста, МВФ принуждава съответната държава да предприеме
стъпка номер три – да въведе пазарни цени
Забавен термин да се обозначи скокът на цените на храните, водата, битовата газ, тока... Всичко това съвсем предсказуемо води до стъпка номер три и половина, която Стиглиц нарича МВФ-метеж. Тоест – изблик на недоволство, демонстрации, протести, които водят до ново бягство на капиталите и срив на правителствата. Този икономически пожар има и светла страна – за чужденците, които могат да изкупят имуществото на фалиралите на безценица. Впечатляващо е, че обикновено победители след подобен пожар са западните банки.
Ето ви и четвъртата стъпка – свободната търговия
Тази свободна търговия, разбира се – по правилата на Световната търговска организация и Световната банка, Джоузеф Стиглиц сравнява с Опиумните войни – те също са се водели за „отваряне на пазарите”. Всичко това може да ви звучи доста потискащо, но носителят на Нобелова награда отиде и по-надалеч. Той написа книга за сегашната световна криза. Да, да – същата, която доскоро ни убеждаваха, че може да ни заобиколи. Чета тези дни, че с начини за разрешаването й са се заели и видни астролози и кабалисти. Един от тях щял да води курсове и във Варна, както и да раздава лични решения на проблемите, срещу скромната сума от около 200 лв. На човек. Но да не се отвличаме от темата.
В своята книга „Свободно падане”, която наскоро излезе и у нас, Джоузеф Стиглиц е категоричен: „Системата, която се провали така злощастно, не се е самосъздала. Тя беше създадена.” Анализирайки ситуацията, довела до трус на международната монетарна и финансова система, Стиглиц стига до извода, че „дефектите на нашата икономика са отражение на по-дълбоките проблеми на нашето общество”. Нещо повече – „Не съществува научна основа за презумпцията, че пазарите са ефективни”.
Тоест – вероятно има нужда и от планиране, и от държавно регулиране на икономиката? Кой може да каже какво ще се случи, ако махалото се люшне в обратната посока? Вече всъщност въобще не се учудвам, че в авторитетните западни университети изучават детайлно Маркс. Не че неговите решения и особено претворяването им впоследствие се оказаха полезни за обществото и също се провалиха злощастно.
А в същото време у нас ни занимават със забавни твърдения, че кризата е свършила още през април, обещават да не ни намаляват заплатите, както направили в Румъния, и да не се стига да сътресения по гръцки. Обещават ни, че ще дават пари за инфраструктура и ще се погрижат за бедните, както никой друг по-рано не го е правил. Засега малко затихна желанието да ни вкарат набързо в еврозоната, за която вече се говори, че може и да се разпадне... Тревожното е, че всичко това го казва човек, който е работил в групата по антикризисни политики на Световната банка – Симеон Дянков. И той – вътрешен човек.
А знаете ли каква е разликата между Дянков и Стиглиц? Единият е напуснал поради несъгласие с политиките на Световната банка. Другият дойде направо оттам да решава рисковата ситуация в България.
Не знам на какво мнение сте вие, но аз със сигурност вярвам повече на първия.
* Венцислав Петров има богата журналистическа биография. През последните 25 години е работил в столичните редакции на вестниците "Народна армия", "Подкрепа", "Стандарт", "Дума". След като идва да живее във Варна преди 13 години, първо е кореспондент на вестник "Дума", след това е зам.-главен редактор на варненското издание на "Стандарт", а по-късно - главен редактор на вестник "Позвънете". Преди 6 години тежка болест затваря Венци у дома. Сега след дълго мълчание, той се връща към професията като колумнист на ВарнаУтре.бг.
Без цензура | 08-06-2010, 05:16 | ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ*
Отдавна не бях пътувал с автобус. Причините да пропускам това „удоволствие” са много, както и другите, които този път ме принудиха да си го припомня. Обикновена градска линия, преминаваща през сърцето на Варна, през разнебитените й улици, покрай странно противоречащите си фасади – едни чистички и прясно боядисани, други сврени от неудобство зад богатите съседи. По булевардите, кърпени сякаш за пачуърк от художник с бедно въображение. Седалките – проскубани (дали може да се очаква друго при автобус втора ръка? Сигурно да, но някъде в друго измерение), контрольорката изнервена, по радиото се изказваше някакъв познат политически глас, а в същото време един човечец се опитваше да говори от екранчето в предната част на возилото. Бяха му взели звука, не разбрах какво казва, само някак си нелепо накрая излезе надпис с банкови сметки, на които някой би трябвало да прати пари.
Забравих да уточня – автобусът беше и препълнен, както обикновено по това време на деня. Но не всичко това ме ужаси – нито задръстванията, нито друсането, нито потта и душният полъх на нетърпима смес от парфюми. Шокиращи бяха лицата – сърдити, гневни, със стиснати устни, обидени на всичко наоколо.
То пък на кое ли да се зарадват? Заплатите са близо до дъното на Европа, за пенсиите – за тях или добро, или нищо; плашат ни, че съвсем скоро и лекарства ще си носим в болниците, ако въобще стигнем дотам.
За всичко останало, което не ни харесва, Бате Бойко ни напомня, че не сме протестирали, когато трябвало – сиреч, преди Неговата ера. А неговите намерения са прекрасни – както писа „Тайм”, целта му е да изчисти България. Верно на друг викаха мистър Клийн, но в очите на авторката Вивиен Уолт майсторът на разчистването на нашенските Авгиеви обори, същи Херкулес на нашето време, не е друг, а премиерът Борисов. Тя твърди, че сме го наричали още Батман – „от времето, когато Борисов беше кмет на София и редовно се появяваше на сцени на престъпления с традиционно черното си облекло”. Простено да й е – сегашният премиер се явяваше на тези места в битието си не на кмет, а на главен секретар на МВР, но това е дребен детайл в очите на колегите анализатори от чужбина. Важното е, че „откакто встъпи в длъжност, той започна масирана борба с корупцията в държавната администрация и съдебната система”, отбелязва „Тайм”.
Той е не само борец, но и пръв помощник на науката и образованието, макар че на мен ми се струва, че и в тази сфера играе на „доброто ченге – лошото ченге” със Симеон Дянков в поддържащата роля. Ха обяви финансовият министър, че ще резне бюджета на Софийския университет, ха се яви шефът му при проф. Иван Илчев на академичен съвет. И всичко идва по местата си!
Ето, ректорът на Алма матер още при първата височайша среща обеща здрави антикризисни мерки. Сред тях са оптимизиране на администрацията (ще рече – съкращения, което е правилно) и „рязко намаляване на факултетите, които не са финансово печеливши”. Мъка ми е, читателю, че и аз съм завършил този университет... сън не ме хваща кои ли ще са непечелившите факултети. Едва ли ще е юридическият, нищо че оттам излизат едни от най-недолюбваните кадри за правителството. Не вярвам да е и стопанският – все пак икономика има да развиваме, няма да седим все на опашката на Европа я! Обаче ако ми резнат факултета по журналистика, ще е доста тъжно. Във Варна такава специалност вече няма, трябва и в София да я закрият, челен опит е това. Какво печеливше има в журналята? Даже по-добре, колкото по-глупави и необразовани, толкова по-послушни...
Нейсе, да говорим за друго. Европата ни се разсърди, че не сме забранили тютюнопушенето повсеместно. Анкета на Евробарометър показала, че сме на едно от първите места по този порок. 39 процента сме били пушачите, от които 49 на сто от мъжете и 30 на сто от жените. Пред нас са гърците с 42 процента. Ако има връзка между вредните навици в бита и в икономиката, жална ни майка, по пътя на елините сме тръгнали. Но пък четох, че сме им пратили джебчийки – в Атина пипнаха балканска банда, в която имало три българки, останалите били румънци. От желание за политкоректност гръцката агенция, съобщила новината, не уточнява етническия произход на майсторките на ловките пръсти. Или пък, за да ни каже: „Я се вижте какви сте?!”
Виждаме се – пътуваме в претъпкания разнебитен автобус, уж обещаха от „Градски транпорт” да го сменят, ама не му се вижда краят. Намесиха се едни „Медузи”, едни мекотели, настана една битка с корупцията и престъпността, Варна всеки ден е сред водещите новини на страната. Нищо, че тези дни пуснаха вече бившия председател на Общинския съвет в домашен арест и той вече заяви по медиите, че за 2 (два!) месеца изобщо не са го разпитвали. Дали пък всичко знаят предварително и затова, както онзи софийски прокурор, са готови да викнат: „Лягай долу, ти си престъпник!”
Но пък, от друга страна, сам шефът на ЦРУ дойде на крака да се срещне с нашия премиер, и както после стана ясно, е дал висока оценка за акцията „Октопод”. Неблагодарен народ сме това, българите. Близо две трети от нас определили положението като непоносимо, съобщиха за проучването си от „Отворено общество”. Състоянието ни се било влошило, чувствали сме се засегнати от кризата.
Я по-позитивно гледайте на нещата, моля! Кога ли не сме били в криза всъщност? По-рано имаше киша, суша и международно положение, сега има всичко останало, но не и ред в държавата, колкото и да се опитва международното положение да ни вкара в пътя. Това – по макрорамките, дето все ги мъдрят по висините и все не могат да ги нагласят.
Що се отнася до малката правда, тя никога не е представлявала ничий интерес, освен на самия си носител. Ще ви кажа за себе си, а вие преценете – не успях да видя приказната регата във Варна, защото „по технически причини” ми беше доста сложно да се придвижа дотам. За лятото ми обещават повишена достъпност на плажовете. Това всъщност е най-доброто, което може да ми се случи. Нали съм един обикновен софиянец и толкова много обичам морето...
* Венцислав Петров има богата журналистическа биография. През последните 25 години е работил в столичните редакции на вестниците "Народна армия", "Подкрепа", "Стандарт", "Дума". След като идва да живее във Варна преди 13 години, първо е кореспондент на вестник "Дума", след това е зам.-главен редактор на варненското издание на "Стандарт", а по-късно - главен редактор на вестник "Позвънете". Преди 6 години тежка болест затваря Венци у дома. Сега след дълго мълчание, той се връща към професията като колумнист на ВарнаУтре.бг.
Без цензура | 30-05-2010, 06:37 | ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ*
