Лято, жега, отпуск. Товарим се с жената и детето за Трявна. Били сме там – хубав край, хубави хора, готвим се за хубава почивка.
Ще пътуваме с влак, а аз купувам билети за експреса Варна – София. Не знаех, че имал първа класа, тъй като той целият се води за първа класа. Прекрасно – викам си – ще пътуваме в първата на първата класа. Купувам три запазени места като искам цял билет до Трявна. След кратка суетня служителката на гишето на гара Варна ми казва, че не може. За да е цял билетът, трябвало веднага на Горна Оряховица да се качим на влака за Трявна. Пък аз искам да хванем друг, след два часа.

Желанието ми е продиктувано от факта, че пътуваме с малко дете и не знам как ще му се отрази влакът в жегата. Та искам на Горна Оряховица да починем преди да се хвърлим на друг. Но това не е важно. Важното е, че миналата година точно по такъв начин пътувахме с цял билет. Просто следваше да се завери на междинната гара. Лелята на гара Варна не само не ми дава цял билет, но пита друга по въпроса. Другата, явно началничка, ми хвърля с презрение: „Ха, ама те искат да престоят два часа в Горна Оряховица. Не може цял билет!”. Интонацията й идва да ми покаже, че съм виновен. После първата леля ненадейно се оказва любезна – разказва ми как ми дава места до масичка.

Качваме се в първата на първата класа. Местата ни не са до масичка. И на други хора не са такива, каквито са им обещани.
Експресът, или УБВ (Ускорен бърз влак по модерно му), тръгва в 7.45. Все още е хладно, но климатикът в първата на първата класа е надут. След половин час някой киха, след още половин друг кашля.

И Горна Оряховица е хубав град с хубави хора. Има и хубава гара, голяма и важна. Винаги съм се чудел, след като е толкова голяма и важна, не следва ли да има повече от две гишета за билети. Но са точно две.

В едното служителката говори по телефона, пред другото се реди опашка от нервни хора, които си изтървават влака. Някой отчаян тропа по стъклото на говорещата по телефона леля, тя после му крещи, че е „приемала влак”. Не разбирам що значи това, но вдявам, че на тая жена е вменена и друга функция. Т.е. в голямата и важна гара Горна Оряховица билети се продават на едно гише и половина.

Мен ме очаква интересен диалог. Освен билет за Трявна, искам да си купя и три за Варна за след седмица. За да ми е сигурно връщането. Служителката почва да ме убеждава, че не ми е изгодно. За по-изгодно следвало да си купя цял билет от Трявна. Вече съм препатил с „целите билети”, пък и на тая жена въобще не й е работа аз с цял ли ще се прибирам, половин ли, богат ли съм или беден. Просто трябва да изпълни това, което казвам. Но продължава да не дава билетите. Накрая я питам: „Какъв е проблемът да ми продадете три билета от Горна Оряховица за Варна за след седмица?”. „А, никакъв”, отвръща. Победих.

Дава ми три места. Естествено, в първата на първата класа на експреса. И за да ми е гот добавя, че това били последните три билета за въпросната дата. Три пъти проверява номера на местата, за да няма грешка. Накрая разбирам причината за внезапно бликналата й филантропия – през отпускарския август билетите за експреса наистина са кът. Гара Горна Оряховица не може да продава стотици, има квота. Лелята иска да запази няколко.

Седмицата минава. Отпуската я няма, Горна Оряховица си е там. Качваме се в първата на първата класа. Същите три места, които лелята на гишето с мъка продаде, а после три пъти провери да не са дублирани, се оказват... дублирани.

Жалвам се на кондуктура. Той се оказва добър човек. Пък и прибран. Слага ни на други три места и взема билетите ни. Взема ги и на другото семейство, чиито места са дублирани с нашите. Не ги връща.

Мислех да ги искам накрая. Да тръгна да се разправям с БДЖ от инстанция на инстанция. Да искам компенсация не заради самите пари, а заради личния ми кеф да им стане гадно на хората, от които зависи. И да видим как ще се завърти цялата работа, дали въобще ощетени пътници могат да бъдат компенсирани.

После осъзнах, че гадно ще е единствено на мен. Детето искаше бързо да слизаме и нямаше време да се моля на кондуктора. Леко ме човърка дали не изоставих гражданския си дълг. Дали не трябваше да се разправям с бюрокрацията и да опиша в сочна статия досега си с нея. На много хора билетите се дублират, но никой после не си търси правата, затова не е ясно дали въобще съществуват.
Но и да бях описал подробно как обикалям бедежейските кабинети с дублирани билети на две семейства и надлежно платени пари като за първа на първата класа, ефектът щеше да е нулев.