Имам чувството, че този път дори перчемът на Нешка Робева не може да скрие срама и наглостта на телевизионерите. Какво остава за Васил Найденов, когото сбърках с квартално GP, благодарение на белия му костюм. Да не говорим, че скоро се задава и друго предаване, което ще изкара на показ толкова много страдащи, а ние, къде с есемеси, къде със сълзи и сополи ще броим кой от страдащите е най-страдащ. Благодаря ти, Господи, че си ни създал по твой образ и подобие!
Само не казвайте, че това е единственият начин да се помогне на тези няколко души, преборили на интервю каузата на хиляди други, за които никога няма да разберете, ако разчитате само на дистанционното. На всичкото отгоре вече ставаме свидетели на конкуренция в докопването на нашето съжаление.

Да правиш шоу от страдание и да се мъчиш да предизвикаш съжаление в зрящите пред екрана, е циганска работа. Казвам го в буквалния смисъл на думата. Инвалидите – без крака, влачещи се на половин ръка, шизофреници и прочее лудост – се котират като добра стока. Неведнъж съм засичал как ги докарват сутрин до центъра, за да работят. И те стоят там като мишени за нечие внимание. Хората минават, притварят очи и пускат пара. Нещо подобно трябва да се е случило на кастингите (?) за кой е по-по-най-предизвикващ съжаление. „Този сирак ще го оставим за резерва, а тази глухонямата остава! Сляпото момче ще вдигне рейтинга – оставяме го, за сметка на жената с протеза...”

Нали се сещате, че телевизията отдавна е стигнала дъното. Но подобно на дънните риби тя има очи само от едната страна на главата си. И вижда единствено парите в едно начинание. Ще кажете, че всичко вече е частно и трябва да се изкара някой лев. Нямам нищо против. Всъщност, излъгах – против телевизията имам ъглошлайф и малка брадвичка. Предпочитам отсега да остана без това пасивно забавление, отколкото от следващия сезон да се превърна в гласуващо зомби в предаването: Кой трябва да умре?

Но да не избързваме. Едва ли ТВ-то е черният дявол. Той е в нас и в нашето съгласие с мутирането на ценностите. Тръгнете нощно време по улиците на кой да е град. Почти във всяка къща святка синкавото око. Благодарение на него ние се научихме да готвим, да обичаме, да плачем, да страдаме и да даряваме. Навън сякаш вече нищо не се случва. Малката кутийка е събрала всичките ни вопли и молитви – превърнала се е в нещо като урна за гласовете на нашите надежди, че светът ще стане по-цветен. И започнахме да се оправдаваме, че не знаем пътя до църквата. Казвам го преносно, защото не е задължително да целунеш икона, за да поканиш Божествеността в сърцето си. За сметка на това лев-два пратени със съобщение по телефона се превърнаха в приспивателно за нашата съвест. Защо? Защото през по-голямата си част от будното ежедневие ние сме потребители. И за да не ни развалят четиритактовия резонанс, страдащите и нуждаещите се от помощ се превърнаха в гориво, в допинг и дори в опиум за зрелище и забава.

Някак между другото се появи новината за онези загинали по домовете 238 деца. Как? Кога стана това? Защо? О, не се притеснявайте – всичко е просто една статистика. Е, малко срам можем да оберем при поредния филм на някой амбициозен западняк със скрита камера, който внимателно да документира западналата част на нашата съвест. За успокоение навярно ще се опипваме за телефона, че да пратим есемес, за да си направим клизма на нашата зацапана душевност.

Съвест – това е ферментация на ценностите. И не е хубаво да се бърка с джибри, салата и ракия, която да пием, докато водещите по телевизора като в цирк всеки момент ще ни покажат следващия страдащ. Брутално е, но май е крайно време да излезем от затвора, който сами си изградихме. Нека се огледаме. Ще ви кажа какво ще се случи. Много е вероятно, вместо с фенерче да търсите така необходимата сълза съжаление пред екрана, сами да се отправите към някой дом за сираци. Отсега ви предупреждавам, че онова, което ще изпитате, няма нищо общо с брилянтина, пудрата и останалия маскарад, задвижван от водещи и жури. Едно сираче ще се приближи до вас и ще ви каже: Татко! (Мамо!) Други две ще се хванат за коленете ви, които отдавна ще са подкосени. Дори няма да се сетите за телефона и есемесите, а някъде в лявата част на гърдите ще усетите, че нещо тупти. Това е вашето сърце. Едва тогава ще ви стане ясно, че съжалението не е корпоративна цел, а тиха и незабележима човешка дейност. И не е нужно да казвате на лявата си ръка какво е започнала да прави дясната.